ЕС - нов подем или парализа
Чрез референдуми, в които участието беше високо, в две от страните-основателки на Европейския съюз едно смазващо демократично "Не" отхвърли европейския конституционен проект. Съвсем на място Жан-Клод Юнкер коментира, че това е "най-голямата, рационално предвидима катастрофа", която можеше да засегне Европа: "Трябва да констатираме, че Европа вече не кара хората да мечтаят - каза той след отхвърлянето на текста. - Хората не обичат Европа такава, каквато е, и като последица от това, хората отхвърлят Европа такава, каквато е предлагана в конституционния договор." Тази диагноза отминава все пак с мълчание един елемент: факта, че една нечитаема Конституция трудно запалва въображението. Вярно е, че ако този проект е нечитаем, това се дължи първо на една тривиална причина: той се опитва да запази (като в същото време внесе в него някакъв ред) храсталака на съществуващите международни договори, вместо да се ограничи да представи едно ясно цяло от фундаментални норми - както всяка истинска Конституция. Но зад тези трудности на прочита прозира друга една причина - липсата на перспектива, от която хората биха могли да разберат защо Европа има оттук нататък нужда от конституция.
Вместо европейските избори да отклоняват към национални цели, трябваше да се използва предоставеният случай не само за да се измоли една "крайна цел" за Европа; трябваше да се създаде около това "защо искаме ние обединението" една фиксираща вниманието болезнена точка, която да ни потопи в дебата: искаме ли Европа да е способна да действа политически вътре и вън от границите си? Или обратното, искаме да свалим ограниченията от обединеното икономическо пространство, за да се засили в него конкуренцията, благоприятстваща растежа, и при това положение да се задоволим с междуправителствени съглашения? Искаме да задълбочаваме ли, или да разширяваме, без да задълбочаваме? Трябва ли Европа да се засили, за да влияе върху световния икономически режим, или обратното - оставайки в браздата на глобализацията без регулация, да приеме, че няма повече избор между множеството опции, съществуващи от бюрократичната социална държава до радикалната конкурентност?
Разбира се, една Конституция може да бъде само институционална рамка, в която се сблъскват различни политически решения. Позволено ли е оттук нататък самият конститутивен процес да зависи от този сблъсък на частни политики? За разлика от класическите модели, наднационалните Конституции днес вече не се раждат от революционен акт, за една нощ; те се изграждат десетилетия наред. За щастие, днес гражданите вече живеят в държави, които гарантират основните свободи. Това е нещо, което също обяснява, че процесът не се движи по инициативата на гражданите, а по инициатива на избраните правителства. Докато всички имат полза от това, гражданите са доволни. Така да се каже, проектът черпи легитимността си от своите резултати. Но достатъчно бе да се сменят времената, да се зададе световна икономическа революция - и борбата около преразпределението да вземе връх - и тази тип легитимация според полезния ефект да се окаже недостатъчна в една Европа с 25 члена. Днес гражданите искат да знаят къде трябва да ги отведе един проект със сериозни последици за тяхното ежедневие. А за да се привлекат гражданите, абсолютно задължително е европейското изграждане да бъде подплатено с политическа перспектива.
С провала на референдумите сблъсъците по тази перспектива излизат на светло. Истината е, че политиците не фиксираха напреженията в нужното време, нито с исканата яснота. Те не искаха чрез поляризации да поставят в опасност комфорта, който им носеше досега начинът на бюрократично обединение отгоре. И тъй като не го направиха, оттук нататък европейската територия е минирана от противоречащите си интереси между най-богатите и най-бедните, между най-големите и най-малките, между най-старите и по-новите държави-членки. Даже митовете, свързани с антагонизмите на националните истории, се появяват отново, за да дълбаят граници на разделението. Политиците имаха своите основания да не се обременяват с дискусия по крайната цел на европейското обединяване. Те сметнаха, че могат да мушнат под черджето това, с което не искаха да си цапат ръцете. Днес избиращият народ го измъкна оттам, за да го изправи на видно място пред вратата.
Откровения или скромен триумф, който едно или друго очаквано последствие на "Не"-то предизвиква, разкрива много повече неща върху този изтласкан конфликт, отколкото двойствените чувства или обърканите мотивации на избирателите, които са избрали това "Не". Когато стана ясен резултатът от френското гласуване, ксенофобските последователи на Фортаун в Холандия се хванаха ръка за ръка с Бил Кристъл, глашатая на неоконсерваторите във Вашингтон, за да се радват на нещастието и да се провикнат: "Vive la France!". Едните искат една непропусклива нация, в рамките на която ще могат да опазят формите си на живот; другите ликуват, виждайки сриването на съпротивата на Стара Европа - осъществена по необходимост със сила - изправена срещу разширяването на пазарите и свободните избори. Това са две крайности, обаче не само крайните са доволни от изхода на референдумите. Доволни са - грешейки - привържениците на държавата-нация и, напълно оправдано, привържениците на Европа като зона за свободен обмен.
Мнозина се страхуват от нови прехвърляния на суверенитет на европейско ниво. Те си препредават мисълта: не може да съществуват Европейски съединени щати, защото няма "европейски народ". Всъщност суверенистите могат да си представят типа солидарност, който конституционната държава изисква ефективно от своите граждани, само под традиционната му форма на сплотено национално съзнание. Те влагат илюзорно доверие в способността за действие на една национална държава, на която вече отдавна й се наложи да се откаже да събира истински данък от най-печелившите си предприятия. В това отношение, в дискретно изявеното задоволство на привържениците на свободния пазар - които имат един-едничък страх: политическата сила да не се намесва, за да одомашнява капитализма - има нещо далеч по-реалистично.
Конституцията щеше да разшири възможността за политическо действие на европейските институции и щеше да подчини техните решения на повече натиск от страна на легитимността. От неолиберална гледна точка едното - политическото действие - води единствено до погрешни стъпки, докато другото - решението, подчинено на политическа легитимност - блокира саморегулиращите се механизми на пазарите. Обаче основните икономически свободи са вече наложени; Общият пазар, Пактът за стабилност и Валутният съюз са създадени: т.е. неолибералната цел е постигната. Останалото е работа на комисаря по конкуренцията в Брюксел и на съдиите в Европейския съд. Неолибералите се чувстват съвсем удобно в договора от Ница.
Тони Блеър - и други след него - ще напуснат процеса на ратификация. Върху кого ще тегне провалът? Върху Великобритания, както можеше да се очаква? Не, върху Франция. Блеър, който поема председателството на ЕС през юли, ще може тогава да заложи на факта, че рано или късно френското и германското правителства ще подкрепят британската резервираност спрямо Съюза. След като приключи епизодът Вилпен, Никола Саркози няма ли да се изкуши от англосаксонския път? И какво друго можем да очакваме от Ангела Меркел?
Тя вече ни измами в Берлин с един либерален федерален президент ("приоритет на заетостта"), в Брюксел - с един нестабилен и с неясно очертан профил председател на Комисията. По повод присъединяването на Турция, тя показа такъв популизъм, който въобще не позволява да я наречем страстна европейка. И най-накрая, никой не е забравил начина, по който тя се включи в мъчителния ритуал на подчинение пред войнствено настроеното вашингтонско правителство. Така разбираме по-добре внезапното влечение към Европа, което проявяват някои републикански провокатори като Нют Гингридж - най-вероятният сценарий е нашият континент, наистина икономически обединен, но окончателно залязващ като политическа сила, да бъде принуден да върви по следите на американската хегемония в областта на социалната политика.
Може да се предвиди, че начинът, по който ще се развиват нещата, ще е плесница за избирателите, чийто протест е насочен към политическата класа в нейната цялост. В "Не"-то се изразява един демократичен порив - ако не да се спре завинаги, най-малкото да се прекъсне за известно време процес, който до този момент се е развивал без тях. "Не"-то е и противопоставяне на фалша на партиите, които явно се припознават в начина, по който Лухман описваше политическата система, т.е. като приспособление, даващо стратегически най-добре адаптираните отговори на околната среда, съставена от света на избирателите. Проявите на демократична воля от последната седмица не могат да бъдат избягнати с високомерно махване на ръка, нито заклеймени като патология. Също толкова неуместно е да започнем да се съмняваме в допитванията изобщо. Гласуването на народите е спасителен, ако не и необходим коректив за изпълнителната власт, която чака спокойно да бъде сменена. В степента, в която се чувстваха недопредставени, избирателите имаха добра причина да се противопоставят на Брюксел - един режим без опозиция. Каквито и да са били мотивациите им, беше ли толкова безразсъдно това, което искаха да кажат, които гласуваха "Не"? Във всеки случай, вотът на болшинството френски избиратели - ако приемем оправданията на тези привърженици на Социалистическата партия, които са гласували "Не" - не беше отправен срещу процеса на обединение на Европа. Тоест, това "Не" означава в края на краищата по-скоро: "Не. Не така." "Ами тогава какво", ще попита всеки. Един референдум не може да отговори на този въпрос.
Едно задълбочаване на Европейския съюз, имащо за крайна цел едновременно да заздрави политически и да даде морална енергия на валутния съюз чрез прогресивно хармонизиране на данъчните, социалните и икономическите политики на страните-членки, би позволило да се възвърне отново загубената способност за действие на националните държави. Дори в западния свят, в чийто недра се отприщи капиталистическата модернизация, който винаги е бил неин инициатор, би трябвало да има място за множественост на социалните модели. Ако има някакво съобщение, което почти със сигурност може да бъде разчетено в избора на гласувалите, то е следното: всички западни нации не са готови да се нагодят (и в себе си, и в световен мащаб) към социалната и културна цена, която трябва да платят, отказвайки се от равновесието на благополучието - а тъкмо това биха искали да ги накарат да приемат либералите, в името на един предполагаем растеж на същото това равновесие.
В същото време ще бъде много късогледо, ако някакъв европейски протекционизъм се съобразява с това съобщение. Когато снабдяваме нашите институции в Брюксел и Страсбург с демократично легитимирани възможности за действие, това трябва да бъде придружено с друга крайна цел: да бъде възприета валидността на известни космополитически идеи, способни да благоприятстват различен световен ред. Днес трябва да положим отново усилия, трябва да направим всичко, което можем, за да трансформираме евфемистичните призовавания, засягащи "световното господство" в една здрава вътрешна световна политика.
Ако зад един такъв дневен ред, способен може би да накара отново Европа "да мечтае", някой би заподозрял някаква форма на антиамериканизъм, това значи, че сме загубили всякаква връзка с нашите американски приятели. И моите американски приятели не се чувстват представени от Бил Кристъл или Нют Гингридж. И те са отчаяни от този Европейски съюз, който изглежда готов сам да се изпразни от политическото. Не бива да избягваме да вземем позиция в цивилизационната битка, която разделя Америка днес на една синя и на една червена Америка. Не е в наш интерес дори да си затваряме очите по този въпрос.
Да впишем конституционния процес в една политическа перспектива, не значи да закотвим в самата Конституция някаква специфична политика. Обратното, задълбочаването на политическия съюз би позволило стагнацията, до която задължително водят междуправителствените съглашения, да бъде превъзмогвана с единодушие; би позволило да се чува протестът на европейските граждани. За да може да се случи този открит сблъсък върху фундаменталната политическа ориентация на Съюза, трябва освен това да се роди пространството, в което той да може да протича. А в момента Съюзът е парализиран от конфликт, който не може да избухне - между концепции за неговата крайна цел, които не са примирими. Европейските институции трябва да могат да дадат в себе си пространство на този конфликт и така да го освободят, да му позволят да се излее в продуктивни решения.
За да се извърши това - колкото и алтернативните решения да не наподобяват спонтанните съотношения на силите - една разпоредба е предвидена в договора от Ница, в членове 43 и 44. В съответствие с тези членове известно число страни-основателки на Съюза биха могли да вземат инициативата и да с поинтересуват - на първо място сред държавите, участващи във валутния съюз - дали някои не биха били спечелени за каузата на едно "засилено сътрудничество", чиито правила биха могли да отворят пътя към една бъдеща Конституция. Установявайки членството в този тип сътрудничество на минимум осем държави членки, действащите правила в него ще са по-малко рестриктивни, отколкото съответстващите им в сегашния конституционен проект. В степента, в която такава практика трябва да остане "отворена за всички страни-членки, в съответствие с член 43 Н", другите държави не биха могли да разбират подобна стъпка като изключване, а просто като покана да заемат позиция по отношение на започнато по енергичен начин задълбочаване, а при случай и покана да сътрудничат. По такъв начин би се избягнало това - правителствата да не обръщат внимание на дневния ред и да отминават демократичната воля на гражданите на Съюза.
Ситуациите, при които трябва да се демонстрира зрялост в решението, изискват, вярно е, личности, които знаят да използват случая, колкото и незначителен да е той. Жан-Клод Юнкер има нужния капацитет и нужната воля, но му липсва власт. Запатеро отдавна не се занимава с тези неща, да не говорим за Берлускони. Ширак и Шрьодер, естествени кандидати за този род инициативи, са изправени пред стена в собствените си страни. Случва се обаче в смелостта, предизвикана от отчаянието, да се намерят неочаквани сили. Шрьодер и Фишер никога няма да спечелят избори по темата Европа. Но ако използват предизборната си кампания, за да оповестят предложение за заредено с надежда решаване на въпроса, може би ще изпратят един сигнал - и загубата им ще спечели достойнство. В историята нищо съществено не се променя без символични актове, както и без обръщане с лице към новите поколения, за да намериш в тях опора, защото става дума за тяхното бъдеще. В края на краищата Шрьодер и Фишер принадлежат на поколението от 1968-ма, което не бе нечувствително към романтичните идеи.

Liberation, 8 юни 2005

Юрген Хабермас