Тушe за Конституцията
Надделяването на отрицателните гласове на френския референдум за конституционния договор беше съвсем предвидимо, което обаче не го прави по-малко драматично за процеса на европейското изграждане. "Не"-то не се наложи убедително - по-важна бе високата степен на участие (около 70%), която говори сама по себе си за гражданската мобилизация, която може да провокира едно допитване.
От самото начало на този амбициозен проект Франция бе, заедно с Германия, ос и двигател, ядро на идеята за Европа, възникнала, когато раните от Втората световна война още кървяха. Прекалено лесно е отхвърлянето на Конституцията да се тълкува като наказателен вот за Жак Ширак. Но Ширак далеч не беше водещият фактор в обрата на тази своеобразна форма на европеизъм. Очевидно е, че избирателите приеха референдума и като удобен случай да покажат жълт картон на президента и неговия пръв министър Рафарен; уникална възможност да отправят едно ново и сериозно предупреждение (веднъж вече го сториха на общинските, кантоналните и европейските избори) за непрестанно набъбващата непопулярност на двамата. Но във Франция референдумите винаги са били използвани от народа за разправа с управниците. Това се случи при Дьо Гол, Помпиду и Митеран. Защо сега да бъде другояче? Ширак си го знаеше, когато реши да проведе допитването, но не се отказа, защото се надяваше, че ще си пооправи обруления имидж. Повярва си, че ако чуе онова мощно "да", за което свидетелстваха сондажите, ще получи нужния тласък за личната си кауза и ще издържи до изборите през 2007 година. Оказа се, че е сбъркал. Тандемът Ширак-Рафарен е най-неподходящата реклама на европейската идея и потриса френското същество до дъното на душата му. Затова мнозина смятат, че техните обществени прояви всъщност само са разширили групата на гласувалите с "не". А социалистът Франсоа Оланд неслучайно ползва в своята кампания изречението: "Европа не бива да става жертва на грешките на правителството и президента на републиката."
Тъй или иначе, не е там бедата. Ако френският президент бе основният проблем, нещата нямаше да са толкова безперспективни. Щяха да се оправят с допълнителен референдум, както предлага сега Ширак, вкопчен за спасителния пояс, подхвърлен му от Жан Клод Юнкер, когато сондажите вече недвусмислено предсказваха победата на отрицателния вот. Щеше да е достатъчно президентът да си вдигне ниската популярност (обществената поддръжка за Ширак падна до 40%), колкото и да е трудно това - от месеци имиджът му се намира в състояние на неспирно свободно падане.
Да се защити положителният вот от позицията на френската десница бе толкова сложно, че самият Никола Саркози (отскоро неоспорим лидер на либерал-консерваторския блок) се появи на сцената съвсем срамежливо. Към личните му проблеми се прибави и натискът от страна на собствените му колеги, които му препоръчаха да не приказва много, защото неговата защита на Конституцията от позиция на либерализма ще сгъсти редиците на гласуващите отрицателно. Да си либерал във Франция продължава да е грях - не само за левицата, а и за голяма част от десницата.
Естествено, френското "не" си има някои съвсем локални компоненти. Горделивата Франция реагира срещу уравниловката, на която лъха от подложения на оценка заплетен текст в 300 страници (200 във френската му версия), който никой или почти никой не успява да изчете докрая. Мнозина представители както на левицата (ФКП, троцкистите и дори сериозен брой социалисти, като Лоран Фабиус), така и на десницата (от Филип дьо Вийор до неуморния Жан Мари Льо Пен, който със своята кампания ще отмъкне парче от електората от партиите, представени в правителство) заложиха на карта, която неминуемо печели във Франция: шовинизма. В този смисъл смея да твърдя, че двете френски политически крайности се срещат в консервативните си възгледи. "Разширяването на Евросъюза до 25 членки произвежда безработица." "Заплатите ще трябва да се орежат." "Фирмите ще търсят евтина работна ръка, ще прехвърлят производството си в новите членки." Такова е виждането за Европа, насаждано от тези сили у населението, което на свой ред се настройва все по-скептично към величавите идеали.
От години на французите им се повтаря, че тяхната страна не е в състояние да излезе от икономическата си несвяст. Заедно с Германия, Франция престана да бъде ориентир за Европа. Французите искат да запазят своите привилегии на богата страна, докато икономиката им отмалява от ден на ден и е все по-неконкурентоспособна. Виновна - викат в хор всякакви публични личности от крайната левица до крайната десница - е тази прекалено голяма и обезличена Европа, която вещае проектът за Конституция.
Познавайки добре ултраконсервативните механизми, властващи над колективното подсъзнание на френското общество в началото на XXI век, Ширак предпочете да защити Конституцията с помощта на набор от политически коректни трикове. Например, обясни той, благодарение на този договор Европа ще може да премери сили със САЩ (французите са преди всичко антиамериканци, както стана ясно от войната в Ирак). Не пропусна да намигне и на левицата и дори на зелените, като добави, че Конституцията "позволява налагането на щадящ околната среда икономически модел". В отчаяното си последно послание по телевизията френският президент заяви също, че Конституцията би послужила и за "разпространяването на европейските ценности из останалия свят". Няма съмнение какво ще рече тази фраза в устата на Ширак. Не бива да забравяме, че френските култура и език са защитени по "ексклузивен" начин от закона, тоест - пишман европеистът Ширак всъщност каза на своите съграждани да не се притесняват и да гласуват за Конституцията, защото и след нея ще продължат да си бъдат французи и даже нещо повече, ако въобще има накъде.
Освен тези особености от характера на нашите съседи, мотивирали отхвърлянето на Конституцията, има и някои други причини, които са общи за всички европейци и доведоха до отчайващо ниското участие в испанския референдум. Както се каза в уводната статия на "The Economist" по въпроса: "Процес, който протича на непреодолима дистанция от хората, надали може да бъде популярен задълго." Европа от години се строи зад гърба на гражданите си и Конституцията е просто финалният акорд на така наложилия се начин на действие, който толкова се харесва на брюкселските бюрократи.
То се знае - като питаш хората, винаги рискуваш да ти отговорят с "не". Едно толкова важно решение като разширяването на ЕС до двадесет и пет членки се извърши без допитване до гражданите. Идният октомври пък стартират преговорите с Турция, страна със сто милиона жители, преобладаващо мюсюлмани. Разширяването се предприе в един от най-уязвимите моменти на Съюза, същото важи и за предложението за конституция. Не само защото икономиката на най-големите страни е в стагнация от доста време. Нито понеже взиманите в Брюксел решения насаждат у гражданите антипатии към днешна Европа. Проблемът е, че от години не сме имали такава мъчителна лидерска криза, както в момента. Дайте да се огледаме. Ширак ли? За него вече говорихме. Шрьодер? Един канцлер, който току-що претърпя загуба в историческите владения на собствената си партия и ускори изборите, за да не се провали съвсем с шум и трясък. Берлускони? Един дискредитиран политик, който доведе Италия до пълна стагнация. Блеър? Един британски премиер никога няма да стане кой знае колко проевропейски настроен.
Конституцията загина. Европа - не.

El Mundo, 30 май 2005 г.

Касимиро Гарсия-Абадийо