Европейското Не
Тези италианци, които при случай биха гласували с "да" за така наречената Европейска конституция, би трябвало да са съгласни поне в едно с онези, които биха казали "не": наивно беше да се вярва, че на гражданите може да бъде натрапена нова институционална постройка, която ще предопредели съдбата им, като опустоши социалната среда, в която са живели през последния половин век. При това, без никой да ги е питал нито преди, нито по време на градежа й, минал под знака на твърдата убеденост, че общественото съгласие лесно ще се изтръгне при свършен факт. Само че Франция и Холандия отхвърлиха договора, Испания гласува за него от сляпо доверие в Сапатеро, Италия и Германия щяха да го откажат, ако не бе минал под сурдинка през съответните им народни събрания, а Великобритания няма да посмее да го подложи на референдум.
Урокът е ясен. Но някой явно не го е разбрал, защото отвсякъде продължават да роптаят и да клеймят цели народи като "късогледи" и "егоистични". Какво казваше Брехт? Народът не е съгласен с ЦК, да разпуснем народа! На този хал сме и ние. Възможно ли е европейското ЦК да не си задава въпроса на какво се дължи едно тъй масирано несъгласие? Романо Проди навремето писа: започнахме с икономиката, защото ако бяхме почнали с политиката, кой знае кога щяхме да направим Европа. Пропуснал е да спомене, че под "започнахме с икономиката" има предвид даването на институционна консистенция и тежест на закон за практическото отлагане на социалния ангажимент, в който се състоеше европейският модел след две световни войни. С признаване на правата на "лишените от капитал", работниците в производството и гражданите, които вече/още не произвеждат (пенсионери и учащи) само в името на един-единствен, свещен принцип: свободното обращение в световен мащаб на капитали и стоки. Това е Договорът, в който е съхранена незначителна част от политическите права, заложени в предходните европейски конституции, и в който идеята за гражданството е такава, че вместо сплотяване, може да очакваме брутално маргинализиране. Следствието - бяха наказани правителствата от центъра и левицата, които всячески спомогнаха за тази операция и я приложиха на дело (намаляване на заплатите и социалните разходи, дестабилизиране на работния пазар, приватизации, антиинфлационна параноя - всички рецепти, предречени от Алмуния, Фацио или ОИСР). Първи се сгромолясаха Жоспен, Д'Алема и Амато, Шрьодер вече се свлича, Блеър губи почва под краката си. И сега нелепо се мятат между изкушението за протекционистки мерки и другата крайност на още по-жестоките социални жертви.
Ще ме извинява, но освен арогантно, европейското ЦК е и невежо. Възможно ли е чак сега, почти деветдесет години след Ваймар и двайсет след възникването на Северната лига, да открива, че в несъгласието има пръст и яростният популизъм на десницата? Именно решенията на ЦК го предизвикаха и го направиха възможен благодарение на царящото от години безпрецедентно социално разделение. "Учете анатомия, дявол ви взел!" (стих от известното стихотворение-критика към Италия, "Земя на мъртъвци" на Джузепе Джусти, б. пр.), ми се ще да извикам към старите леви партии и не по-малко арогантната млада левица, която от 1977 г. пламенно мрази онези, които определя като стари. Естествено, междувременно продължават своето невъзмутимо съществувание Централната банка, Комисията, както и онзи безобиден, вял Парламент. Няма да има никаква демократична Европа, без да се даде приоритет на гражданите и техните нужди; без да бъдат отчетени техните бедности и самоти; без на капиталите да се наложат правила и без опит да се премине към антициклични политики.
Европа е гигантско географско, историческо, икономическо, културно и социално пространство, в което онези, които претендират да са левица, трябва отново и по-смирено да се вслушат в хората, да се засрамят от болкенщайновските съглашения и директиви. И да се постараят да предложат модел, който да не се преструва, че е надскочил социалния конфликт и който пазарът никога не би могъл да изгради.

Il Manifesto, 3 юни 2005 г., уводна статия

Росана Росанда