Гена Димитрова

              В ролята на Норма

                                     (1941-2005)

Гена Димитрова си тръгна! Отиде при звездите, които толкова много обичаше. Тя много се занимаваше с тях; астрономически, психологически, но най-вече астрологически. Много се вълнуваше от движението, от небесния път на звездите.

Звездите също се вълнуваха от нейното движение, от нейния път. Сигурна съм, че тя ги респектираше страхотно. Най-напред с открития си, прям характер - ама как никак не й повлия оперната действителност в това отношение! Те се страхуваха от нея, по-точно от необикновения й глас. Но я обичаха. Защото бе рядка птица в оперния свят. Самодоказана, без аксесоарите на благоприятния за оперната музика произход "от семейство на професионални музиканти". Или на някакъв друг вид градски хора. Село Беглеж бе нейното село, то стана Генино село, тя го разнасяше и пръскаше по/над света като звезден прах в чудотворна Рождественска вечер. Родена бе с мъдър усет за истинските стойности в живота. И този усет я държеше на най-високото, той я носеше. В годините на своята трудна, много трудна кариера тя се самоизкова като великолепно говорещ човек; като елегантен силует, който се налага с осанка и вкус; като дама, която обаче имаше следната особеност: ако започнеш да се/я превъзнасяш (както тя обичаше да казва), тутакси те сваляше на земята и след това се засмиваше - а красивото й лице ставаше още по-красиво.

Красиво, да! Гена е много красива жена, истинска жена. Като я видиш на сцена, си казваш: "Ето, тази е способна на любов, на велики жестове, способна е да умре за кауза; бушува от енергия и чувства." Лицето й е направо класическо. Само я погледнете. Бе красива до края на земния си живот. С величествена, царствена осанка... Режеше пространството. Изпълваше сцената. Така я изпълваше, че никога не съм се питала що за актриса беше Гена - то се подразбираше от само себе си. Имаше някакъв изумителен автентичен талант да е на сцена, да ти внушава, да те отдели от земята и да те постави до себе си там, горе. А какво ставаше, като запееше...

Няма нищо по-незабравимо от пеещата Гена Димитрова. В нея се таи не глас, вулкан сякаш. Може да те разтърси и удави в сила и мощ, да те разплаче с томителни тишини, с най-разтърсващо "mezza voce" (помня един Вердиев Реквием малко, след като почина съпругът й - Боже, какво тайнство!), с дихания, само нейни, в които гласът й ставаше мек, галещ, изповеден, страстен, кадифен, глас на любов и музика, глас на Гена. Глас, който рисува обеми в съзнанието ти, форми; глас, който не ти дава мира и насън - с толкова различните си явления и състояния. Глас на жена, която е чувствителна, способна да обича много, да не се щади, да дава.

Гена даваше! Бе ларж човек. Толкова ларж, че сама от себе си се боеше, от своя първичен порив да дава! В най-буквалния смисъл на думата. Бе като майка на всички - с жестове, които днес смятаме за изключителни, но са изконно български (това тя ми го напомни веднъж, като я упреквах в прекалена доверчивост и щедрост) - да даде храна, да намери подслон, ако трябва и в дома си, да не остави човека без пара, без помощ, ако й бъде поискана. Знаеше, че отсрещните реакции не са на признателност само, че низшите духом не я разбираха, но тя не можеше да бъде друга. Такъв бе нейният жребий, естественото й състояние.

Състоянието "Норма" преживях лично и близко до нея. В 1989 година. (Дали трябва да казвам, че Норма беше нейна коронна роля, също като Абигайл, Турандот или Одабела, или леди Макбет, или...) Проекта "Норма" Емил Чакъров реализира именно заради Гена. Тогава за партията на Адалджиза дойде Агнес Балца, а за Оровезо - Николай Гяуров. Записът бе изпълнен с перипетии - най-вече поради нестабилното тогава Генино здраве. В края на декември обаче, на концертното изпълнение, Гена бе аб-со-лют-на! Бе най-прекрасната съвременна Норма, която би могъл човек да си представи - не само "огън и метал", не само "фанатичност и саможертва", но най-вече чувствителност и страст на противоречива в импулсите и постъпките си жена. Гласът й менеше цветове и динамики, в различните диапазони люшкаше всеки от нас, простосмъртните, между любовта и гнева, между дълга, омразата и страданието, между страданието и пак любовта. Бе божествена, легендарна вечер! В такива моменти сякаш всичко върви нагоре, нагоре... Като свърши, публиката откачи, а Агнес се обърна към Гена и й се поклони ниско. Гена бе над всичко в тази изумителна белкантова вечер, която наистина бе нейна! Мисля, че вечните й съмнения тази вечер не надделяха - артисти като нея разбират кога чудото се е случило.

Да, с Гена могат да ти се случат много чудеса. Да те приласкае с една дума, да те отреже с нож, когато нещо не е според морала и разбиранията й; да разправи някой смешен спомен, изведнъж да запее и да те потопи в топлината на този свой невероятен глас; да те срещне с "Хайде, обади се!", да премине изведнъж от чисто професионалния разговор към мъката си по Жоро. И да ти разкаже свой сън с него. Гледаш я, слушаш я - цял огромен свят; чувството за вечност на момента в този най-нормален женски разговор не те напуска. Защото Гена слагаше печат, своя печат на всичко - тя бе личност от висока класа. Родена да е лична!

Гена, една мисъл, която се върти и просветлява тъгата ми, е, че вече държиш ръката на Жоро. И всичко е както преди. И знаците. Довиждане!


Екатерина Дочева