Гласове, без които не можем

Изящната батиста
на всекидневието
Това е името, което в оптимистичните си дни виждам (искам и ще се боря) на афишите, разлепени по театралните фасади. Малко се страхувам от странната си "слава" на екзалтиращ се човек (без ентусиазъм може ли да се измете дори свестно?!) - да не вземе тая слава да усъмни някого в обективните качества на това съвсем ново за българската драматургична традиция писане. То ни се разкри благодарение на рядко смисления раздел "Авторски прочит" на фестивала "Нова българска драма" в Шумен - да живее това пространство! Казвам "ни се разкри", защото от 9 души членове на журито за "Москва" гласовете бяха 9. Така че нуждата на всекиго сред нас от възторг намери своя общ обект. Конкуренцията не бе хилава. Колегите от Шуменския университет Бисерка Стоименова и Юрий Проданов бяха прочели над 40 пиеси и ни предложиха 10 текста без следа от графоманство, сред които до любимите на театрите Стефан Цанев и Панчо Панчев, стояха и творби на млади автори, а до тях двата изключително сериозни текста - "Бяс" на Боян Папазов и "January" на Недялко Делчев.
Ако "Топлина през ноември" на Яна Добрева е цикламена тревира, а "Почивен ден" на Камен Донев - пъстра басма, и ако "Змийско мляко" на Теодора Димова е ластично ламе на тигрови шарки, а "Високата есен..." на Елин Рахнев - мрежа за комари, то тъканта на Петя Русева е батиста - аха да я подминеш - бяла, съвсем проста, но минава лъч, отмества сянката и - златни нишки проблясват в тъканта й. Спираш... и оставаш.
С какво ме плени това пишещо момиче? (Която е в своите 30, родом от Симеоновград, завършила българска филология, от 10 години преподаваща литература на учениците в Американския колеж - блазе им!)
Най в началото писането и писаното й ме притеглиха с отсъствията си, с нямането си. Ще изброя някои от тези няманета не по степен на важност:
- няма претенциозност - очевидно, колкото по-важни са нещата, толкова по-дистинге се заявяват. (Разбира се, след като и ако се мине художественият пубертет);
- няма етнозаигравания, филипкутевщини, прежди и къдели и други модни "изконни" бутафории;
- няма бит - нито реквизитен, нито във взаимоотношенията;
- няма "българщина" - героите могат да съществуват органично навсякъде извън Брюксел и Москва;
- няма ни балкански, ни европейски, ни патагонски постмодернизъм - благодаря ти, Боже! - в човека, живота и света има смисъл, стройност и съвършенство;
- няма селскост, нито провинциалност;
- няма грубост;
- няма мъка, депресия и отчаяние от "смазващата действителност";
- няма инцести, ексцеси, смърт, злокачествени заболявания, намиране на близнаци след 40 години раздяла, прелюбодеяние, пот, потници, жартиери. Нито секс, страсти на кристали и производните сълзи и сополи;
- няма екстремни ситуации - декор е всекидневието и в него е очарованието;
- няма злъч към човека, нито упрек, че не е бог;
- няма кокетство към долницата, нито ступор пред горницата;
- няма книжно говорене - а героите май са чели три вагона книги. Но са ги забравили, както и трябва да се прави с книгите, и говорят през себе си;
- няма никакво забелязване, камо ли слугуване на новия кумир в пустошта на фразеологията - идеологемата "национална културна идентичност", търкаляща се у ляво и у дясно, достойна да бие по пустословие и нищонезначене "метода на социалистическия реализъм".
Има обаче:
- скромност и тихо говорене;
- грамотност - изрядна, която загатва и не излъгва за дълбоки културни усвоявания;
- интелигентност - авторова и образова, житейска и художествена;
- елегантност;
- чувство за хумор и то тип "английско" - за колко жени писачки, на които то им иде, се сещате?;
- сгъстеност на изказа, на случването у човека, а не с него;
- полета между думите, в които дреме театър за дарения с дързост, въображение и тънкост сценичен майстор - режисьор и актьор;
- предизвикателство към манталитетните нагласи на българската режисура и към професионалната й способност да борави с нескрито интелигентно и едновременно леко и забавно говорене (като у любимата Ясмина Реза), което е на светлинни години от дълбокомислените префърцунености, странно минаващи у някои наши и чужди кръгове за тежка интелектуална артилерия;
- предизвикателство към основното оръжие на все по-пълното и по-пълно промиване на мозъците (не знам от кого!). А именно, че "народът" е тъп, дай му гюбеци и простотии, той това иска...
Няма нищо кой знае какво.
Но има пиеса ("piece" - "парче"), парче живот. И като затвориш страницата - си светъл, готин, радваш се. Срещнал си светли, готини, радващи се хора. Които общуват на същностно ниво, когато са бивши тъща и зет ("Брюксел"), когато са тридесетгодишно семейство ("Москва"). Които са си близки. Защото се обичат. И се изкачват по спиралата на обичта и в това ведро разхождане съзират нови и нови основания да са близки и да се радват. И които без революции се справят с миналото си, наречено Брюксел, интегрирайки го в качеството му на прекрасност, но минала. И които по същия тих, но твърд начин се одързостяват да превърнат своята удобна утопия Москва в реалност. Между двата еднакво отдалечени от актуалното топоса - на миналото и на бъдещето - те успяват да живеят настоящето си с духовитост, достойнство и дух. И внушават, че действителната интелигентност е не да знаеш, а да се разбереш (intellegentia - способност за разбиране). Да се разбереш със себе си, с другия и с живота. И като затвориш страницата, ти се иска да им звъннеш. Или поне да ги познаваш. Всъщност познаваш едни такива хора. Звънни им! А като видиш "Москва" или "Брюксел" на театрален плакат (скоро, скоро!) - влез и виж! Ще ти подадат бели очила - невидими, но силни. Добре дошла на Петя Русева!

Аве Иванова



Петя Русева и нейните пиеси Брюксел и Москва