Зли сънища
Той има навик... да спи следобед

Зад авансцената, през цялата ширина на отвора й са разположени дванайсет часовника, посочващи времето в различни градове на света. Времето от два до шест, през което се развива действието, е с продължителност от четири часа, но в различните часови пояси стрелките сочат различни цифри. На острова на Просперо - пространството на случващото се, това е времето на тежък, пълен с кошмари и илюзии следобеден сън. Винаги някой някъде е в следобедния си сън - тежко храносмилане, скриване от безлюбовието, потъване в забравата. Сънят е тема, материал в пиесата и в спектакъла. Това е състоянието на освободените демони и копнежи, състоянието на истините, които се опитваме да скрием и от самите себе си. Сънят е и предверието на смъртта, която във финала Просперо пожелава. В съня сме по-истински, но некултивираната ни същност често е изненадващо зла, жестока, безмилостна. Трябва да сверяваме часовниците си.

Сцената в дълбочина е разделена на три неравни части. На авансцената, в полуспуснато пропадало е ложето (пещерата) на Просперо. На него спи Миранда под влюбения поглед на баща си. Оттук Просперо дирижира стихии, хора, духове и роби. Тук е аскетичният му пулт за управление. Просперо с тъжно любопитство гледа изпълнението на замислите си като през прозирна завеса, без да напуска авансцената - своето голо пространство. Там е дъщеря му, преди да открие Фердинанд, но там е и самотата му.
Основната част от сцената е общата зала на кораб, в която се събират всички пътници, в която си устройват увеселения, в която посрещат бурята. През илюминаторите се процежда слаба светлина, петнайсет вентилатора в три редици (6, 5, 4) раздвижват застоялия въздух на катастрофата и безвремието. Купонът на кораба тече тук, тук е основната сцена на безхаберието, властолюбието, насилието, но и на срещата с другите. Тук са корабокрушенците, робите на встрастеностите си, тук протичат сцените на малките и големите пороци, сладострастието и кичозните идеали.
Зад магически отварящата се задна стена се виждат откъслеци от фантазен свят - там нимфи се люлеят на небесни люлки; там стройни и лекооблечени дами в бяло лежат върху трапези, пълни с портокали; там клетият Фердинанд, изнемогвайки от тежестта на пренасяния хладилник (това е "тежкият пън" от пиесата - изпитанието на любовта?!), изживява с пот на чело стремежа си да докосне ръката на Миранда; там се движат морните редици на корабокрушенците, водени от невидими, но привлекателни същества; пак там в самия финал преминава платформа с прилежно подредените в бели найлонови чували за трупове тела на покойниците - всички персонажи, родени от човек, са мъртви.
Реалният свят на Просперо дели света на две - общата каюта и приказно-коварно-лиричния свят на видения и любов зад нея, ту откриваща се, ту прикрита зад стената, но винаги напомняща за себе си поне по светлинните отблясъци през илюминаторите.

Явор Гърдев ни разказва една съвсем не ободряваща, горчива приказка за това, че справедливостта не е абсолют, че оръжието за установяването й - отмъщението, е ръждясало и поражда други несправедливости, че изходът е във всеопрощението, в сънуването на безметежност, в отпускането по течението на естеството, в приемането на света такъв, какъвто е, че любовта и свободата са нещо не само надвишаващо властолюбието, но и понятия от друго поле, че безлюбовието поражда чудовища, че утопиите понякога са красиви, но винаги са жестоки... Всеки от персонажите научава нещо от случилото се - според заложеното в него. И всички стигат до някъде, където не са били преди това.

Средствата за изграждане на този разказ са обичайни: прекрояване и съкращения в текста, повече или по-малко деликатно осъвременяване (например, двамата изменници се явяват преди финала опасани с динамит като терористи-самоубийци, Калибан - също; в ръцете на персонажите се мярват радио или стик за голф и т.н.), мощна визия, която позволява удвояване на смислите, наблягане на онова, което върши работа на главното, според режисьора, и зачеркване или оттласкване на втори план на онова, което днес не му е нужно... Но в тази си постановка Явор Гърдев като че ли е повече от друг път отдаден на емоциите си. Това прави спектакъла необикновено заразителен. Той изненадва очакванията ни, кара ни по нов начин да се вглеждаме в инак познатата история. Това е постановъчната магия и тук тя е постигната по начин, който се запомня. След подобни интерпретации дори по-изкушеният зрител разбира, че е бил сляп за "прикритите" възможности за четене на "Бурята" (която има и други паметни версии, например двете на Александър Морфов).

Просперо е диригент на случващото се. Насладата от всемогъществото му все пак не му пречи да предчувства своите отговорности. Дълбоки бръчки браздят мрачното му лице. В навечерието на така жадуваното отмъщение той е угрижен, уморено замислен. Дори справедливото отмъщение мори (и в двата смисъла). Дочакал дълго чакания миг, видял влюбването на любимата си дъщеря, той не е щастлив. Разбира защо чак накрая. И събудил се от съня, изпълнен със зло, прозрял, че "Прошката е ценност по-рядка от разплатата", той примирено влиза в чувала за трупове и бавно затваря дългия му цип... Участниците от този свят преминават в друг - на покоя, на прекъсване на всяко зло, на помирението и безбурието...

Трима актьори играят Ариел. Това са три различни въплъщения на духа на превъплъщението. И трите са с еврейски пейси. Първото е в образа на стар, възпълен, добродушен морски капитан, очевиден епикуреец, веселяк. Второто е в образа на изпълнителен и строг потомък на източните народи, в чиито очи четем дремещи инстинкти. И третото - дребна девойка, може би гимназистка, със семпла рокля и бяла якичка, плашлива и нежна, с безрадостни очи, най-талантливата изпълнителка на Просперовата воля, но и най-тъжната. Всеки от тях още с първата си поява иска едно - свободата си. Чак на финала я получават. Мисля, че вече не могат да й се зарадват.
Ариел - разтроеният, с монотонната си и някак механизирана мечта за свобода?! "Какъв ти е проблемът, мой човек?", биха попитали в американски филм. Но тук, в този турско-български, в този балкански спектакъл, винаги остава нещо, което е тайна, нещо неизговоримо докрай. Тук нещастливи Ариеловци разчертават небесата, изписвайки думите "не зная". Могат всичко, но не могат да бъдат щастливи... Нещо се масовизира това неможене.

Под властта на гнева си, в плен на плана си за отмъщение не е свободен дори Просперо.Фактически той е самолишил се от свободата до финала, до смъртта си, която идва с прозрението за всеопрощението и помирението със света и хората - такива, каквито са. Той се отказва от мощта си, защото вижда, че тя поражда зло. Светът на слабостта е по-естествен. (Но по-добър ли е?) Утопията да възцариш справедливост в реализирането си поражда нови и нови несправедливости. Естеството - това ли е гаранцията за живот при най-малък коефициент на зло? Помирение с цял склад за трупове, в който превръщаме света, встрастени в гневовете и прибързаните си отсичания, в неразбирането и нетолерантността.

След бурята, когато корабът е разбит, общата зала е залята с вода. Всичко случващо се насетне е градено на вода. Стъпват по вода, отразени и умножение в огледалността си. Привидното, обратното е също така отвратително, ако го гледаме с очите на гордостта и отмъстителността. Водното огледало (отново прекрасна работа на Никола Тороманов) на "Бурята" ни показва един свят на нереалноста, на релативизма и мрачната ефирност, свят, в който красива е и смъртта, и жестокостта, и разпилените във водата портокали. Водата е и илюзия, и препятствие пред жанрово изиграните Тринкуло и Стефано, тя е и блатистата обичайност на Калибан, който знае къде е "най-добрата вода на този остров". Водата е и естествената среда на разсъблечените тела на влюбените...

От сънища сме ний... от сънища за зло. Зъл сън като кукувица е заседнал в мрачните пещери на мозъците ни.

Никола Вандов


P. S. Не мога да допусна, че този спектакъл няма да бъде поканен да се играе няколко пъти и в София. Би било нелепо, ако не се намерят средства от Министерството на културата и от други заинтересувани институции, този успех да не бъде "снет", усвоен от нашия театър. Прекрасно играещите, ентусиазирани турски актьори заслужават този театрален празник на връзките между двете ни култури.
Бурята от Уилям Шекспир. Постановка Явор Гърдев.
Сценография и костюми Никола Тороманов.
Музика Калин Николов.
Вокали Деница Серафимова.
Драматург Джанан Къръмсой.
Осветление Ибрахим Карахан.
Асистент-режисьор Ширин Четинел.
В ролите: Просперо - Саваш Йоздемир; Миранда - Нимет Уйгюн; Фердинанд - Угур Изги; Калибан - Толга Текин; Ариел - Раиф Хикмет-Чам, Гьокхан Доан, Сема Йонер-Келав; Алонзо - Отюкен Хюрмюзлю; Антонио - Сердар Каяокай; Себастиан - Шекир Ташпинар; Гонзало - Доан Туран; Адриан - Ергун Дограмаси; Стефано - Гюркан Гйорбил; Тринкуло - Йондер Йозкан; Церера - Ахенк Демир; Ирида - Демет Уйгюн; Юнона - Мюге Ташпинар. Държавен театър в Адана, Турция.
Премиера - 18 октомври 2004 г. Гастрол в България на Международния театрален фестивал "Варненско лято 2005" на 4 юни 2005 г.
Публикували сме отзив за спектакъла (вж. "Култура", бр. 6 от 18.2.2005) и разговор с Явор Гърдев (вж. "Култура", бр. 11 от 25.3.2005 и бр. 12 от 1.4.2005).