Изборите в Иран. Без революция
Предварителните статистически данни за изборите в Иран (24 юни) сочат, че начело с около 37% лидира бившият ирански президент Али Акбар Хашеми Рафсанджани. С лозунги за обществена и социална безопасност, ненамеса на държавата в частния живот, свобода на словото и вероизповеданията, икономически разцвет, гражданско общество, конструктивна политика и международна интеграция - след втория тур на изборите Иран има всички шансове да види начело представител на умереното крило на иранските реформатори или т.нар. прагматици.
Подобно стечение на събитията не е изненадващо за никого. 2001 година постави началото на нова епоха в иранската политика. Под натиска на западните държави и основно на САЩ Техеран в много кратък срок се озова в позицията да бъде обграден от американски бази. В това някои учени виждат изпълнението на отдавнашната идея на Макиндер и Спикман за влияние над държави, намиращи се на границата на гражданската война и вътрешния колапс, т.е. за превръщането на тези държавни образувания в "несъстояли" се страни.
Управлението на Мохамед Хатами може справедливо да се определи като частично успешно. Хатами не успя да се справи с вътрешните проблеми. Иран се радва на демографски взрив. Поколението на възраст между 20 и 30 години формира основната маса гласоподаватели. Навлизането на Интернет в държавата, реалното откриване на границите, а и сериозното влияние на иранската емиграция, резидираща в САЩ, Канада и някои европейски страни, спомогнаха за постепенното изтласкване на революционните лозунги, познати от 1979 г., и заместването им с прагматичния стремеж за по-добър живот.
От друга страна президентът-реформатор за първи път демонстрира желанието на страната си да играе не само водеща, но и конструктивна роля в регионалната и световна политика. Техеран започна активно да търси начини за своето "отваряне" към света. Най-вече в икономическата сфера. Ролята на Иран в рамките на ОПЕК и в различни организации за регионално сътрудничество имаше за цел да формира новото лице на държавата като надежден и предвидим партньор.
Успехите на Мохамед Хатами на полето на външната политика идват трудно, имайки предвид силната опозиция от страна не само на външнополитическите фактори (опозицията на САЩ, кризата в Ирак и централноазиатските републики), но и на вътрешните противници (Аятоллах Али Хаменей и религиозните консерватори). Страната продължава да развива някои от старите си политически линии, насочени към окомплектуването и пускането в експлоатация на ядрената програма, обновяването на военния комплекс и разпространението на влиянието си в "новооткритите" политически полета на Средна Азия и Кавказ.
С оглед на реалната политическа обстановка в Иран и региона, може да се предположи, че идването отново на власт на Рафсанджани - като знак за бъдещето на Иран и региона - е далеч по-важно от финализирането на ядрената програма. Новият мандат за умерените реформатори, осигурили си и относителната подкрепа на консервативните партии, показва, че Иран ще коригира водената от Хатами условно наречена политика на "откритите врати" като нецелесъобразна. Самият Мохамед Хатами заявява, че и при новия президент ще се следва същата линия, станала характерна за предходните осем години, но е очевидно, че е необходим още по-голям опортюнизъм с цел гарантирането на националната безопасност и ръст на икономиката.
Вече е възприет курс на консолидация в името на съхраняване на териториалната и политическа цялост на държавата. Трудно е обаче да се даде точна прогноза, основаваща се на статистическите данни, тъй като процентите, известни в Иран, твърде много се различават от тези, изчислявани в чужбина.
Преди първия етап, според някои данни, с най-големи шансове да победят Рафсанджани бяха бившият главнокомандващ на силите за охрана на реда Мохамед Бакр Калибаф, зад когото по непотвърдени данни стои Аятоллах Хаменей, и бившият министър на образованието Мустафа Моин, смятан за кандидат на Хатами.
Предварителните проучвания сочеха, че Калибаф лидира пред Моин с 2 до 3 %, а на всеки от двамата социолозите отреждаха по 12-15 % подкрепа.
В унисон с предложената тук теза за единността на политическия елит, между "консерватора" Калибаф, "реформатора" Моин и "прагматика" Рафсанджани почти няма разлика в техните политически възгледи. Всички обещават приблизително онова, за което през 2001 г. говори и Мохамед Хатами. Дори темата за отношенията със САЩ има своето развитие с изявеното желание за търсене на изход от кризата. В интервю пред BBC Рафсанджани сподели, че Иран е готов, при определени обстоятелства, да възстанови отношенията си с Вашингтон.
Иран се радва на близкото съседство на военни бази на САЩ в Афганистан, Ирак, Кувейт, Узбекистан, Киргистан. Според сведения на медиите, в Азербайджан и Грузия работят американски военни експерти. Не на последно място разногласията около каспийския нефт също внасят елемент на напрежение между страната и нейните конкуренти. Дори контактите с Русия в тази насока могат да се дефинират по-скоро като опортюнистични, отколкото като подчинени на някакви традиционни идеологеми. В същото време заработилият наскоро нефтопровод Баку-Джейхан като че ли също изолира Техеран от разпределението на петрола и най-важното - от достъпа до западноевропейския и американския пазар.
Диалогът между т.нар. ирански реформатори (умерени и привърженици на бързи промени), включващи преди всичко групата на Хатами и донякъде тази на Рафсанджани, имат действително сложен характер. Намирайки се все в полето на единен ръководен елит, разногласията между двете течения се концентрират върху визията за хода на реформите и външната политика. Хатами се придържа към идеята за ускорена икономическа модернизация и технически напредък. От своя страна Рафсанджани и привържениците му смятат, че идеологическите и политически рамки в Иран са достатъчни за извършването на реформи.
В исторически аспект не бива също да се забравя, че въпреки различията, в началото на своя първи мандат (1997 г.) Хатами обяви приемственост във водената от Рафсанджани икономическа политика. Пред трите основни проблема - безработица, приватизация и нужда от чуждестранни инвестиции, Мохамед Хатами разработи програма за раздържавяване на над 550 предприятия, включително и на ислямските фондове. За съжаление твърде малка част от предвидените в списъка обекти попаднаха в частни ръце. Приватизационният процес силно изостана, а новите собственици масово разпродават земята и оборудването, изоставяйки идеите за производство.
До момента не са създадени условия за работа на чуждестранния капитал, макар нуждата от "свежи" пари да е очевидна. Чрез увеличаване на работните места реформаторите се опитват да убедят инвеститорите, че Иран е благонадеждно място за инвестиции. 90% от депутатите в Меджлиса подкрепят идеята за привличане на капитали като единствена гаранция срещу безработицата.
Не на последно място спирачка за бърз растеж е нестабилният валутен курс и практиката на държавно финансиране. От 1999 г. в Иран действа плаващ валутен курс, но успоредно с него - и "дотиран" курс. През 2002 г. 1 американски долар се разменя за около 8,000 риала (днес около 8,500 риала), докато вносът се извършва при обменен индекс от около 1,755 риала. Най-големи дотации и намаления ползват, разбира се, ислямските фондове, образувани след Революцията. За сметка на валутни дотации от държавата и освобождаването от данъци, фондациите подпомагат населението, но и използват специалния режим за своя сметка. Хазната субсидира цените на брашно и електроенергия (до 1 млрд. долара), средства получават и губещите предприятия (около 60 % от общия бюджет). Като цяло забавянето на обявената либерализация и липсата на сериозни икономически и политически реформи не работят в полза на Хатами. Фактическият неуспех по всички направления на програмата за бърз напредък активизира три основни групи, заявяващи желание за политическо място в Иран - групата на студентите, интелигенцията и технократите в държавното управление.
Срещу "реформаторите" стои Аятоллах Али Хаменей и духовенството. Въпросната група никога не е "изпускала" властта от ръцете си. Чрез Наблюдателния съвет, олицетворяващ влиянието на религиозната власт, духовенството контролира цялата управленска система в страната. В продължение на дълъг период самият вероятен президент на Иран - Хашеми Рафсанджани, в битността си на бивш държавен глава и въпреки "либералните/прагматичните" си възгледи относно икономическото бъдеще на страната, заема ръководния пост на своеобразния контролен орган в Иран, наречен "Съвет по определяне на целесъобразността на приеманите решения в Иран", който следи всички решения на изпълнителната и законодателната власт да съответстват на Конституцията и нормите на исляма.
Говорейки за иранския политически елит, всъщност подразбираме една единна "корпорация на духовенството". Макар по различни въпроси в тази група да възникват разногласия, така или иначе на дневен ред не стои темата за смяна на политическата система, заложена от Великия Аятоллах Хомейни.

Първи тур на изборите: олигархът срещу силовите структури

Неочакваното второ място за Махмуд Ахмадинджад предизвиква множество въпросителни. Според BBC неизвестният за иранските гласоподаватели Махмуд Ахмадинджад е "радикал сред консерваторите". Той е служил в корпуса на стражите на ислямската революция, бил е инструктор на военизираните отряди "Басидж", а краткото му кметуване може да се запомни със забраната на рекламните билбордове по улиците на града.
Веднага след обявяването на изборните резултати Мехди Кяруби заяви, че изборите са фалшифицирани. Със 17,46% той се нарежда на трето място в президентската гонка. Според него Съветът на стражите на ислямската революция, надзираващи изборите, е оказал натиск. Мехди Кяруби поиска от духовния лидер на Иран да инициира разследване срещу фалшификациите. Това едва ли ще се случи, тъй като МВР на Иран насрочи втория тур на изборите за неделя - 24 юни.
Според Кяруби, при така сложилата се обстановка "Съветът можеше просто да назначи Ахмадинджад". Към обвиненията на кандидата се присъедини и Моин. Изходът от изборите в Иран обаче демонстрира по безспорен начин една важна действителност - страната няма да има президент-реформатор през следващите четири години. От друга страна изборите в Иран ще окажат силно влияние върху бъдещето на страната. Те биха могли да й помогнат да се избави от имиджа си на част от "оста на злото" и да я превърнат в логичен и дългочакан пълноценен партньор в множеството икономически и инфраструктурни проекти, планирани да намерят място в региона на Средна Азия и Близкия изток.

22 юни 2005

Мирослав Зафиров


Mирослав Зафиров е завършил Санкт-Петербургския държавен университет, Факултет по Ориенталистика, специалност История на арабските страни. До 2003 година е работил под научното ръководство на изтъкнатия професор-ориенталист от Института по Ориенталистика на Руската академия на науките Станислав Прозоров. Академичният му интерес включва теми от областта на шиитския ислям. Автор на няколко публикации на руски, български и английски.
Махмуд Ахмадинджад е новият президент на Иран. Той спечели 61,7% от гласовете срещу 35,9% за съперника му Рафсанджани. Избирателната активност варира около 60%, като участие в изборите са взели приблизително 28 милиона.
Бившият кмет на Техеран бе избран начело на президентската институция с гласовете на бедните и провинциалистите. Той ще бъде първият светски президент на Иран за последните 24 години.
Върховният лидер на Иран Аятоллах Хомейни поздрави избора, но забрани на привържениците на победителя да празнуват по улиците. Той определи изборния резултат като "абсолютно унижение" на Съединените щати. Говорителка на щатския Държавен департамент обаче каза: "Отдавна сме заявили какво очакват САЩ от Иран: да сложи край на подкрепата си за международния тероризъм, на стремежа си да се сдобие с оръжия за масово поразяване и на противопоставянето си на регионалните усилия за постигане на мир в региона."
27 юни
К