Медиите - разбирани и правени*
Съюзът "и" е измама. Ако вярваме на Орлин Спасов, между разбирането на медиите и правенето им няма общо: "Ще представя аргументи за наличието на дълбока пропаст между обучението по журналистика и реалното упражняване на професията в медията." Имам причини да му вярвам, още повече, че успявам да го подкрепя с емпирия: познавам поне трима млади хора, които с мерак заучиха журналистика, но днес вече не я учат: един се прехвърли в друг факултет на СУ, втори е в процес на прехвърляне - държа изпит по история, за да учи право, третият се запиля някъде по чужбините. Никой от тях не беше удовлетворен. Или, както казва една приятелка, завършила точно журналистика: "Аз нямам висше образование." Изказването е, разбира се, драстично, образованието не е само диплом и в този смисъл приятелката ми е върло образована, но не за това иде реч, а за разочарованието. Защо чарът на журналистиката във Факултета по журналистика се превръща в разочарование? Защо меракът се изпарява, а ако остане, е повече прагматика, отколкото любов? Защо медиите ни са като совите на Дейвид Линч - не това, което са. Не истински медии, а подобия на медии, кухи образувания; знаци за сбърканост, ущърбност, кривост както на цялото ни общество, така и на всеки от нас поотделно.
Ето какви са отговорите на горните въпроси според Орлин Спасов: "...реалното състояние на медиите подрива качества, култивирани в хода на преподаването по журналистика... таблоидната телевизия безапелационно диктува стандартите на българската медийна среда... медиите са твърде много за това население... едностранчивият плурализъм се оказва с обратен знак: за девалвирано качество... голяма част от действащите медии в България практически не реализират печалба и, следователно, в повечето случаи доста трудно биха могли да бъдат разглеждани като независими... рекламата и реализацията щ в медиите... е силно концентрирана в твърде малко ръце... демократично е всеки да може да създаде вестник или друга медиа, но когато собственикът остава скрит зад паравана на политически и икономически интереси, а произходът на капитала остава неясен, демокрацията е склонна просто да изчезва... финансовата икономика лесно налага логиката си над културната и медиите често дори не се нуждаят от завършени специалисти... става все по-трудно в университетска среда за медиите да се говори сложно, на висок аналитичен език... натиск от страна на студентите (основно от онези от тях, които вече работят) преподаването да е насочено към "занаята"... пренебрежение към знания, за които не може да се намери директна приложимост... деинтелектуализация в самите средства за масова комуникация... отговорните редактори или собствениците са подозрително настроени към всяко сложно мислене и потенциала му да произвежда неконюнктурни позиции... за мнозина медийни босове медийният критик или теоретик е човек, който нищо не разбира от медии... публиката много бързо свиква с лошите стандарти и губи способност за съпротива..." И т.н., и т.н неща от този род, които - ако човек е по-чувствителен - ще го накарат да ревне с цяло гърло. Точно в тоя регистър на отчаяние "вопие" и финалът: "Струва ми се, че промяната може да бъде само генерационно инспирирана: от едно ново поколение, способно да мисли независимо и да отхвърли диктата на структурните предопределености. За това поколение обаче и медиите вероятно вече ще са други."
Не споделям печалния извод на Орлин Спасов. Има факти, които ми пречат да се разридая като Йеремия. Един от тях е именно в. "Култура", който - ако и на ръба на оцеляването, все пак е още цял. Вярно, с много тревоги, с публични акции по спасяването му, пришпорван към свършек от идиоти и други паразити, но въпреки това жив, тук и сега. Нареждаме до него "Литературен вестник", макар с по-специализиран формат. Още: "Факел", "Панорама", "Съвременник", дори "Европа". Но това са ветераните - обръгнали в битки, с белези, с обветрени лица, с незараснали рани и може би вече на края на силите си, но въпреки това издържащи. Сталкери в Зоната на пустошта. След тях едно средно поколение, предимно списания - "Разум", "Християнство и култура", различните информационни и чисто литературни сайтове, където говоренето е доста по-различно от "деинтелектуализацията" и "опростачването". И последно, но изключително важно, защото то вдъхва най-много кураж: новопоявилите се с желание за друг изказ издания като "Свят и дипломация" (филиал на "Monde diplomatique"), българското приложение към "Дневник" на "Foreign Affairs", седмичното списание "Лидер", списанието "Алтера", виртуалното седмично списание "Политики". Те се родиха в периода 2004/5 - можем, значи, да кажем, че в някаква степен това е периодът, прекършил традиционните медийни нагласи в България; кривата се е пречупила и вместо да продължи стремглаво да се спуска надолу, започнала е лекичко да изпълзява като "охлюв по стръмното". Вярно, лекичко, вярно, пълзи, но посоката е сменена, а това има значение и още как! Като вървящи в същото направление - бавно, но славно - прибавяме сериозни всекидневници като "Дневник" и "Сега", малко по-специфичния "Пари", както и седмичните "Капитал", донякъде (за жалост, не винаги) "Банкеръ" и "Политика". Така се получава една съвсем не самуилова армия, а оката, видима и добре оборудвана с журналистически арсенал боева фаланга (при цялата условност на събирането на всички тези издания в едно). Но все пак "едното" казва, че желанието у българския читател за периодика, външна на евтините сензации и патерналистко-мачистко-националистическо-патриотарско-сегрегационния дискурс не е угаснало и притъпено. Независимо от минималните пазарни ниши, които заемат изредените вестници и списания в сравнение с другата таблоидна преса: самият факт, че издания от подобен род се новопоявяват, че се решават да излязат на пазара, понеже са преценили, че им е дошло времето, е показателен за глад, за липса, за търсене и желание за намиране. Те са island of intellectuality, оазиси на сложното говорене и мислене. Въпреки че наоколо им е океан от простота и пустиня на глупостта; ала все пак и през ХVII век не всички майстори на лещи са били Барух Спиноза. Като че ли е бил само един, впрочем.
Другата ми надежда е парадоксална - появата на жълтата преса. Обяснявам защо вестник "Шок", според мен, може да носи също и въодушевяващото име "Сперанца". Основна характеристика на науката е диференциацията, ясното определяне на понятията и категориите, с които се работи, отграничаването и парцелирането на предмет, теми, съдържания, термини и т.н. Интердисциплинарният подход е, разбира се, изключително евристичен, но е невъзможен без предшестващо дисциплиниране на научните дисциплини.
На какво обаче бяхме/сме свидетели при голяма част от всекидневната българска преса? Най-общо казано - на непрестанно смесване на жанровете. Орлин Спасов е прав, когато казва, че на българските вестници им се ще да приличат на телевизия; сиреч, ако е възможно, да съберат всичко в едно. До сериозната политическа новина е поместена информация за прасе, бягащо с нож в гърба, след някоя среща на високо равнище ни се размятат мацка по цици и с обяснение колко много обичала тя слънцето, водата, пясъка или пък как не си падала по носенето на дрехи... Нищо против мацките по цици, ако щат и мъже по прашки да слагат на всяка страница, но съм много против срещу така плътно-плътски разполагането им до Путин, Буш и ЕС. На подобни изкушения просто мястото им не е там. Не, нямам намерение да призовавам вестниците да заприличат на научни трактати, но разграничаване на сериозното от несериозното, на информацията от псевдоинформацията, на официалното от вулгарното е не просто необходимо, задължително е. Докато досега и засега "Труд" съвместява в едно "Die Welt" и "Bild", а "Стандарт" - "Times" и "Sun" да речем. Именно този миш-маш подрива българската жълта преса: тя се самопровъзгласява за такава и се държи като такава. Няма претенциите да бъде обществен ментор и арбитър, не се блъска в гърдите, че след като я четат толкова много хора, значи тя е истинската, тя е значимата, тя е "народната". Вярно, твърди, че е "вестник за народа", но никога не е твърдяла, че е "вестник от народа", че "жив е отклик на духа народни". Няма и намерение да го твърди: тя разиграва медийния си Пегас в своето поле и - без да се провиква, че той е най-хвърковат от всички други хвъркати - пише за любовите на Слави Трифонов и Дим Дуков, за уискитата на Батето и Тошо Тошев, за капризите на Миа Сантова и Лили Иванова. Пише всъщност това, с което преди време всекидневниците набраха скорост и се превърнаха в медийни тигри. Само че се появиха в България истинските тигри на жълтата журналистика и окупираха джунглата от клюки, слухове, подмятания и "подсурдинщини".
Издърпаха, тъй да се каже, изпод краката на "всичкожанровата" преса летящото килимче, което я въздигна на неимоверни тиражни висоти и сега тя - май с по-голяма скорост, отколкото й се иска - лупингира към приземяване. Само пътьом вметвам: няма друго обяснение за внезапно сетилия се за вредата от жълтите вестници шоумен Слави, освен това, че тя удари тиражите на любимите му ВАЦ-издания. Борбата не е за честност и почтеност, борбата е за пазар и пари: маскираното като сериозно и отговорно жълто губи територии от немаскираното откровено жълто и затова вкарва във войната всички свои налични ресурси, само и само да спре инвазията. Няма да успее, съдбата му е предопределена - ако не днес, то със сигурност утре. Може да я избегне само в два случая: или да се откаже от жълтините в характера си и да се отдаде на същинска качествена журналистика, или окончателно да потъне в жълтото, превръщайки се в открит, а не в скрит конкурент на "Шок". В обратния случай публиката все повече ще оредява - за едни всекидневниците в сегашния им вид няма да са достатъчно клюкарски, за други ще са прекалено клюкарски и това смесване на формати ще ги деформатира окончателно.
Тенденцията медиата да търси своята публика, а не да я възпитава тепърва, вече е отчетливо видима в България. Добър пример са радиата: все по-специализирани, все по-диференцирани. Спортно - "Гонг", информационно-публицистично - "Инфо", музикално-забавни - "1", "Ретро", за джаз и класическа музика, за поп-фолк, само за българска музика - "БГ радио", дори "reality-radio" - "Нет". А това най-малко значи, че на журналиста, търсещ работа, вече не му се налага да бъде момче/момиче за всичко, а ще избира медиа по свой вкус и способности: настроеният/ата към по-леките жанрове тръгва в една посока, към по-сериозните - в друга. И, отново се връщам на радиата, ще има възможност да разгърне таланта си, да го реализира и из-пълни по предпочитание. Това, впрочем, се видя на радио-конкурса тази година в "Албена" - в по-забавните категории първите награди се паднаха именно на радиа, развиващи се в това направление, в по-публицистичните лидери са БНР и "Дойче Веле" (трябва да кажем, че "Дарик" и "Инфо" не участваха). Ресурси има, качеството е добро: програмите се правят за публика, не абстрактно. Което препраща към друга оптимистичност: опипването на почвата за своя аудитория подсказва, че медиите искат вече да разчитат не на неясните капитали, на полуофициалните връзки с властта - политическа и криминална, на алъш-вериша с влияния - на ти на тебе медия, дай ми на мене контракти, а на съвсем нормалното функциониране на пазара - намирам си публика, тя ме чете, слуша, гледа, рейтингът ми се вдига, рекламите също. Така е и при "Нова телевизия": вярно, тя стана придатък на своите reality-шоута, дори роб - цялата й програма ги обслужва, къта, ласкае, пропагандира, но те са рейтингови предавания, сиреч пазарни; именно обръщането към пазара от страна на българските медии е добрата новина. Търсят публики със специфични интереси, които да удовлетворят, а не интереси на власти или капитали, които чрез медията да реализират върху обществото въздействие в една или друга посока; иначе казано, манипулацията, осъществявана чрез медиите, вече не е на мода. Не че няма опити, не че всичко е розово и по мед и масло, но във всички случаи катранът вече прогресивно намалява и шансовете да изчезне веднъж завинаги никак не са малки. Медийната теория и медийната практика в България наистина са различни неща. Но това, поне според мен, не е причина теорията да се оплаква от практиката, а практиката да е пренебрежителна към теорията. И понеже от втората не можем да очакваме критичен и самокритичен ресурс, трябва първата да й го набави. А това значи да не се ограничава единствено до високите етажи на правенето на журналистика, а да погледне както към ниските, така и към деформираните (български) образци. Не трябва да крием истината, нека не се водим от някаква криворазбрана политическа коректност, а да наричаме нещата с истинските им имена: например, че вестник "Труд" е еталон за манипулативна, нечестна и пошла журналистика; че СЕМ се отказа от същинска медийна регулация; че Красимир Гергов държи рекламния пазар и прави всякакви гимнастики да не го изпусне... Да се анализират конкретни издания и по материалите да се сочи: този е платен, но не се обявява, този е поръчан, но пак се премълчава, а пък за тоя със сигурност журналистът е взел някой лев на ръка. И т.н., и т.н., в България примери за гърбави и корумпирани медийни практики не е мъчно да се намерят.
Ето още един, последен вид: липса на хигиена на публикуването, тоест медийна всеядност на някои известни публични лица, за които е без значение къде пишат, легитимирайки чрез авторитета на своето име вулгарните журналистически практики на изданията, където се явяват. Които издания, между другото, в сборници и монографии критикуват с достатъчно настървен и с ерудиция подкрепен теоретичен хъс: все едно да ругаем лошата кухня на някой ресторант, а в същото време да се храним там. Но това е сериозен и според мен наболял проблем, той има нужда от отделен, по-дълбок анализ, затова спирам тук.
В крайна сметка: "Кога българските медии ще се променят?" Не зная точно кога коренно и на 100 %, не мога да посоча точна дата - 01.01.2007 в 13.15 на обед, но знам друго: българските медии са почнали да се променят. Разбира се, не старите, но се появяват нови, различни: може би и към медиите в България трябва да възприемем американски подход и да ги разделим на "стари" и "млади", като се надяваме, че именно на "младите" е бъдещето. Което съвсем не е така генерационно предопределено, както смята Орлин Спасов, а напротив, съвременно ни е; просто трябва да свалим черните очила и да видим малките знаци по/за пътя, който води нагоре.

Митко Новков



*Заглавието, ясно е, заимствам от проф. Богдан Богданов (книгата "Европа - разбирана и правена", изд. "Планета 3", С. 2001), за което благодаря. Импулс за писане ми даде д-р Орлин Спасов (вж. в. "Култура", бр. 22/2005, статията "Кога българските медии ще се променят?"), за което също благодаря.