Дон Жуан в ухото

Легендата за Дон Хуан, както и тази за Фауст, е средновековно предание, но образът на Дон Хуан е шлифован от испанското въображение и още Ортега-и-Гасет го смята за един от най-големите дарове, които е дал на света неговият народ.
Употребите на този дар, вариациите на тази тема, както е известно, са многобройни и затова Георги Господинов в "приписките" към своята пиеса "D. J." нарича "Дон Жуан" "култово парче" от XVII век насам, или "four centuries hit".
Както вече сте забелязали от заглавието й, името на най-известния севилец е съкратено в инициали, нещо като запазена марка на световно известната фирма върху сакото или джинсите, които някои мъже предпочитат да носят, а някои жени предпочитат да откриват само с бърз дискретен поглед. Съкращението още по-иронично и насмешливо го праща в голямата дискотека на популярната култура, отреждайки му основното място.
Вървяло му е на Дон Жуан в модерната култура, а в постмодерната още повече, защото Георги Господинов го оставя да си миксира и "скречира" музиката, да стърже суетно върху най-популярните парчета-мотиви от употребата на мита "Дон Жуан" в "дискотеката" на европейската драма. Пък и за разлика от авторите на модерните вариации, които все са търсили някакво наказание за Дон Жуан, постмодерните дори не се стараят. Ако много искаме, току сме го открили и в тази типична постмодерна драматургична игра, но авторът й е освободил зрителите си от подобни упражнения с безапелационното твърдение: "Една пиеса light, с ниско съдържание на никотин и катран". Понякога на авторите може и да се вярва. Пиесата действително е лека, остроумна, забавна, безвредна и интелигентна, с много високо съдържание на типичната за Георги Господинов иронично-елегантна сантименталност.
D.J.-еят е в крайна сметка самият автор, който се забавлява с играта на мотиви в пиесата си, обгърнат в цигарен дим. В цигарен дим, защото ироничното ограничение на пушенето в здравословния ни свят в неговата пиеса е "затворено" в кабинки за пушене. С историята на "дима" той се забавлява не по-малко от тази за Дон Жуан, още повече, че подобно забавление му дава възможност да обърне ролите на слугата Сганарел и господаря Дон Жуан и да пусне "скреч" и върху прочутата възхвала на Сганарел на тютюна от Молиеровата комедия. Та тази игра в пълна степен се разиграва в ухото на радиослушателя, а неин режисьор е Явор Гърдев, който не за пръв път поставя в радиотеатъра.
След като неговият глас ни съобщава какво ще слушаме, чуваме и гласа на автора, който потвърждава намерението. След кратко дикторско представяне на справка за откриването на тютюна от Колумб, гласът на Анна (Маргарита Шопова) се опитва да води откровен разговор в кабината за пушене със своя D. J. (Пенко Господинов), а след неуспеха и плача Жокерът (Вяра Коларова) я утешава и отвежда в една актьорска трупа, където си играят на воля с ролите от пиеси за Дон Жуан. Хепиендът, разбира се, идва и той (D. J.) се оказва Той, а тя (Анна) се оказва Тя.
Радиосцената създава огромни възможности, които режисьорът и актьорите използват максимално не само по отношение на плътността на образите и ситуациите, които може да създава гласът, но главно по отношение на драматургията на звученето и нейното разиграване.
Текстът на Георги Господинов съдържа широка амплитуда в това отношение, защото ролевото завъртане и наслагване на мотиви е концентрирано в умелото подаване и разиграване на репликите като на тенис-корт, със сръчна смяна на позициите. Явор Гърдев е наситил с иронична мнозначителност отделните сцени, ритъмът е леко истеричен, съвсем като за "бързо парче", а иронията е умело разпределена и миксирана със сантименталността в общуването, играта и травестията на гласовете, както естествено и в звуковата среда/ситуация.
Всъщност тялото на гласа в радиотеатъра е сцена, максимално изразяваща текста на Георги Господинов, поради своята едновременна плът/плътност и виртуалност. То има много висок перформативен потенциал в отварянето на многозначен хоризонт при представянето на игрите в драматургичния текст и дава на слушателя повече свобода за отключване на зрителното въображение, отколкото евентуалната заземяваща го илюстративна карнавалност при поставяне на сцена с костюми и декор.
Накратко, култовото парче "Дон Жуан" се настанява в ухото на своите зрители напълно комфортно, докато те могат да си пушат и слушат, ако искат, поне докато им отпускат кредит от час DJ-те в лицето на автора и режисьора по програма "Христо Ботев" на Националното Радио.

Виолета Дечева
















Реплика
от ложата