За философията, живописта
и душата

- От три години живеете в Пловдив, преди това сте били в Русия - номадството ви свързано ли е с работата ви?
- Когато бях малък, семейството ми непрекъснато се местеше, така че не съм имал дом в класическия смисъл на думата. На 18 години отидох в Лондон да уча философия и останах там. След като завърших, установих, че имам още много въпроси, на които искам да си отговоря. Главният беше - вероятно при всеки човек е така - какъв да стана. Не исках да съм философ, защото това е прекалено фундаментално. Заемах се с най-различни неща - с филмова индустрия например (открих очарованието на екрана, което всъщност е твърде комерсиално), после работих в театъра - stage management, и пак не бях доволен. Тогава бях много циничен към артистичния свят. После, предполагам, се предадох, реших да бъда нормален. Открих се като мениджър на компютри в кабелна организация, която се занимава с етнически малцинства в Англия...
- Чудя се кога ще стигнем до визуалните изкуства в тази биография?
- Е ще съкратя нещата: карал съм електрокар в един завод, после имах магазин... Но в крайна сметка всичко ми дотегна. Изоставих добре платената си работа и реших да започна всичко отначало - от първи курс в колежа. По онова време в Лондон имаше голям интерес към съвременното изкуство. Тогава не се считах за художник всъщност. Исках просто да видя как изглежда това да бъдеш художник - според другите не бях много зле в това отношение. Почувствах се достатъчно уверен да кандидатствам в Saint Martin College. Странното беше, че в там се опитваха да преподават философия - казваха да оставим четките и да четем, а моят проблем беше, че бях по-добре подготвен по философия от учителите.
- И как решихте този проблем?
- Реших да не говоря през целия курс на обучението. Но тъй като моите експерименти в изкуството предизвикваха спорове, все пак трябваше да говоря, за да се защитя, предполагам. Открих, че традицията на голямата школа не гарантираше, че ще стана голям художник. Затова реших да работя много. Учителите ме считаха за най-добрия си студент, докато не допуснах малък гаф: имах приятел в музикалния колеж, те направиха голям концерт, а аз разположих свои работи в залата - тогава правех големи скулптури, подобни на детски рисунки. 200 души гледаха работите ми три часа. Това беше първата ми публична изложба, бях много горд и казах на учителите си в Сейнт Мартин. Без да отчитам съперничеството между колежите, поради което... е, не точно ме изгониха, но спряха да ми говорят. Все пак завърших и прекарах една година в мислене как да продължа. После мой приятел каза, че е намерил артистична група в Пловдив, с която можем да направим нещо съвместно. Направихме обща изложба, която първо показахме в Пловдив, а след това в Лондон - в галерията на колежа по графика. Беше много интересно: българите показаха живопис, а ние - инсталации. Българите бяха много добре приети в Лондон, защото там няма много живопис. През 2002 пак се върнах в България, бях поканен на фестивала "Август в изкуството"... Все повече се интересувах от изкуството в България - повече, отколкото в от изкуството в Лондон. Защото тук открих, че имам душа...
- Шегувате се...
- Не, истина е, българските художници действително внасят нещо от душата си в работите си, нещо, което не съм виждал в Лондон. Така че Пловдив е моят дом сега. Всички правят живопис в България и това ми е много интересно. Тук започнах и аз да се занимавам сериозно с живопис. И чувствам, че правя нещо истинско, а не просто съм умен.
- На откриването на изложбата ви в галерия "Арт Алея" в София картините ви бяха определени като концептуална живопис - основно заради срещата на живописта с текста...
- Живописта е много лично нещо. Като концептуалист се опитвам да рационализирам нещата. Рисувайки, аз съм едновременно и страничен наблюдател, откъдето идва текстът. Той не е в главата ми предварително, идва в живописта впоследствие. Опитвам се да покажа двойнствеността на спонтанното и рационалното - кое кога какво убива, надделява или се предава. Всъщност нямам стил, стилът е изкуствено понятие. Чувствам се свободен и не знам каква ще е следващата ми картина. Това, което се очаква от художника, е разпознаваем стил, но аз се страхувам от това, бягам от такава предопределеност. Не знам докъде ще ме доведе това, но наистина е прекрасно.

Разговаря Диана Попова





Разговор с Дейвид Хейууд