Езикът на ефимерното

"По-добър ли е светът на ефимерността?", пита древният шиджо поет Юн Сон-До. За корейците ефимерното е парадоксален език за вечността, движението - говор за неизменното. Изкуството на Танцова компания - град Бусан (1973), Корея, говори този парадоксален език. Трупата от 47 изпълнители гостува в рамките на Салона на изкуствата в НДК.
Корейският танц следва усещането за хармония на източния човек - деликатно меко присъствие без доминация, движението е неагресивно, то не нахълтва рязко, а се влива и единява с пространството. Деликатността и намекът са етични принципи на междучовешко поведение, но и естетически категории. Движенията на мъжете и на жените са плавни, хармонични, никога остри и ъгловати, графиката на тялото се въздържа от отсечени и електрични линии. Да се танцува, означава да се накара самото пространство да се движи, да се огъва по кривата на духовното намерение, защото движението е съзвучие, а не дисонанс. Затова подскоците са ниски, а пъргавината и динамиката се постигат чрез бързи ситни стъпчици.
Намекът - ето ключът към тази танцова традиция. Жестовете, лицеизразът, всичко е подчинено на единството между хората и пространството - меката усмивка е дружелюбно послание, а леко повдигнатите вежди са израз на възторг. Дрехата укрива тялото, открити остават само ръцете от китките до пръстите, врата и лицето. Материите са ефирни, дълги ръкави, коприна на пластове, леки наметки. Дрехата съучаства в танца, движението й е част от това на танцьора. Цветовете са чисти, ярки и наситени, съчетанията - неочаквани по характер (тюркоазено с жълто, злато, алено и кралско синьо с тревисто зелено) - всичко трябва да напомня за свежестта на цъфтящата природа.
Хореографът Хонг Ги Те и солистите Джанг Ре Хун, Ли Санг Уон, Куон Бонг Джанг и Ким Бюнг Джу при старинните танци строго следват канона, а в по-новите версии търсят автентичен характер. Танцът Тепюнгму показва краля и кралицата в костюм от династията Чосън по време на молитва за мир - светлината на мисълта се разлива на приливи в пространството с бавни и широки движения, които разгръщат отделния човек до широтата на множеството, превръщат владетеля в отец на народа. Докато Саранга е любовен танц, показващ как постепенно се поражда близост, която привлича и свързва мъжа и жената и завършва с целувка зад ветрило, то Чънджупму изразява любовната нежност посредством образа на две пеперуди, пърхащи в хармония една след друга. Тялото тук напомня трепета на хвърчащи крилца и примигването им в покоя. Молитвеният танц Гутчум с бавни спираловидни движения успокоява душите на мъртвите по пътя към Рая - не се подскача, краката се приплъзват, телата се завъртат в един общ мантричен ритъм. Пролетта, цъфтящата природа напомня Рая - Бучечум е танц на разцъфтяването, девойки в алено танцуват с големи ветрила - буче, с които оформят изумително красиви фигури - цветя, пеперуди, вълни. Изненадва удивителният синхрон, скоростта и сложните престроявания.
Изобразителният момент в корейския танц на пръв поглед изглежда илюстративен, но всъщност зад конкретността се търси чистата същност на образа, специфичното движение, което го обобщава и разкрива. Точността на наблюдението и изпълнението превръщат движението в зрима и подвижна мантра.
В традиционната корейска музика се предпочитат звуци на ударни и духови инструменти. Ударните звуци обгръщат пространството и го подчиняват на ритъма си, обемният им глас свързва в единство човек и всемир. Музикалните инструменти се уподобяват на стихиите: метал - малък меден гонг, дърво - дървени, земя - кожа и дърво, вода - звънчета, вятър - дървени духови. Рю Кюнг Джо изпълни на дегъм (дълга бамбукова флейта с висок и ясен тон) класическа пиеса Сангйонгсан. Бавна пиеса, чиято широтата на звука съсредоточава съзнанието в ритъма на вътрешния мир.
Танцът и музиката не са разделени, често музикалното изпълнение и танц съвпадат. Солджангочум е динамичен и стремителен земеделски танц, в който изпълнителите свирят на джанго (ударен инструмент с формата на пясъчен часовник, чиито краища издават различен звук и се удрят с различни пръчици), хармонията между двата отделни звука е същата като тази между земята и небето, мъжкото и женското начало, които се сливат, за да сътворят плодовете и поколенията. Финалният номер Бекдудеган е танц на планините, които достигат небето и чието достойнство повдига човека. Могъщият звук на бекду (кожен барабан) е изпълнен с ведрост и бодрост. Мъже и жени танцуват и удрят разни барабани в стихийната радост на пробудената и дишаща природа. Мъдростта на изкуството е напомнянето, че всъщност живеем и пулсираме в един ритъм с всемира и този ритъм може да ни повдигне или повали; да напомня, че ефимерното не е мимолетното, а онова, което говори за неизмеримото и неизречимото.

Петър Пламенов





Гастрол на корейска танцова компания