Изложбата на Стефан Лютаков в НХГ постави мощен акцент в настъпилата напоследък изложбена суша. "Лично пристанище" е знак за силната проява на индивидуалистко творческо присъствие. На фона на забавеното и донякъде еднообразно развитие в областта на родната ни скулптура в последно време, тези произведения се открояват с различността си. В същото време обаче те са пълноценна част от последователната линия в българското изкуство за търсене на пластични форми от земното, съчетано с внушения за виталност.
"Личното пристанище" на Стефан Лютаков е изпълнено с жива образност - едновременно застинала във времето и дишаща с всяка фибра на мощното си тяло. Естествените материали с натуралния им вид и цветове - белезникаво-бежова хартиена каша, ръждив метал, разноцветни камъчета и червена глина - ни въвеждат в атмосферата на извечното в съществуването ни. Това усещане се подсилва и от разработените теми: "Тайната вечеря", "Детството на Икар", "Залез", "Животно-майка", "Дъжд"... В основата си представените 36 произведения носят нещо праисторически чисто, но причудливите им форми са и подчертано съвременни. (Макар че разбирането за съвременност напоследък трудно може да се дефинира.) Спокойното излъчване на скулптурите ни пренася в съзерцанието, което все по-често ни убягва. И което все по-отчаяно търсим.
С тази експозиция Стефан Лютаков отбелязва своята 50-годишнина. От 2002 той е професор във ВТУ "Св. Кирил и Методий". Носител е на многобройни награди. В биографията си има над двадесет самостоятелни изложби у нас и в чужбина.
С.П.

Стефан Лютаков, Седем като един, 1997

Стефан Лютаков акостира в Лично пристанище

Изборът на заглавието "Лично пристанище" е своеобразно метафорично предизвикателство, пропило смислово и донякъде игрово юбилейната изложба на Стефан Лютаков в НХГ. В нея художникът представя 36 свои творби, изпълнени в чугун, стомана и хартия, работени през последните няколко години. Преминал през различни културно-исторически пластове, сега той ни представя напълно зряла и осмислена концептуално експозиция. Подготвяна повече от три години, тя обобщава пластическите и лични авторови търсения в областта на скулптурата. Верен на себе си, художникът успява да провокира дълбокофилософски проблеми, да пренесе зрителя в така характерното за неговото творчество пространство.
Първата провокация посреща зрителя още на входа - гигантски бял кон, завързан за перилата на галерията. Скулптурната творба по-скоро иска да провокира игрово зрителя, отколкото да го "преведе" в атмосферата на представената от Лютаков експозиция. Чрез този пластически преработен стоманен образ в нас прониква сянката на идалгото, неговото пропито с чест и носталгия битие. Наведената глава, едрите форми, лишени от динамика, и мащабът са онези сегменти на лично усещане, които могат да предрешат по-нататъшното ни разбиране на авторовите търсения. Ситуирането на тази скулптура поставя смислови и чисто пластически проблеми относно средата и ролята й на обобщаващ и ключов елемент от експозицията.
"Лично пристанище" е не само откровение на художника, а съзнателно измината част от творческия му път. Темата за пътя в подобна изложба отново ни поставя пред философския въпрос за важността на процеса, осмислен като такъв, и антипода му в лицето на неговия краен продукт, по-точно "пристанището".
Емблематична за тази изложба е едноименната композиция "Лично пристанище". Разгърната в няколко елемента, тя ни представя като че ли по най-добър начин авторовите търсения по посока на ясната и изчистена пластически форма. Пределно обобщени и същевременно одухотворени, тези структури пресъздават изминатия творчески път на художника, неговото осъзнаване и "акостиране" в затвърден вече авторов почерк.
В изложбата правят впечатление композициите "Тайната вечеря" и "Дъжд". Различни като сюжет, те се явяват своеобразно предизвикателство за скулптурното триизмерно пространство.
"Тайната вечеря" сякаш е личен катарзис за художника, тема, към която той се връща не един път в своето творчество. Първата нейна версия, намираща се днес в колекцията "Петер Лудвиг" (Германия), е само начален опит, който Лютаков доразвива, за да ни я представи този път с нови герои и нов подтекст. Класическата сцена е разиграна експресивно и в нея намира своето най-ярко отражение основният за автора проблем - предателството и неговите актуални интерпретации. Образите на дванадесетте апостоли и Христос са пресъздадени с тежки, масивни и същевременно пулсиращи скулптурни глави. Наситена композиция, въздействаща както със своята цялост, така и със самостойността на всеки един детайл и форма.
"Дъжд" е изцяло пластическа провокация, която си поставя самият автор. Овладяването на пространството, пресъздаването на движението са предизвикателствата, които премахват тематичните ограничения. Противно на зададена изначално скулптурна статичност, Лютаков успява да пресъздаде "дъжда" не само като процес, а и като усещане на сетивата, емоция на духа. Един символно поетичен прочит на човешките и природните явления.
Знаковостта, синтетичността и тяхното пластическо разиграване в пространството са основни характеристики в творчеството на художника. Изчистените форми, тяхната синкретичност и обобщеност одухотворяват и по своеобразен начин хуманизират образите, постигайки усещане за трайност на художественото послание. Композиции като "Транспортиране на животни" във вариации - риби, птица, кон - са носталгичен елемент, противопоставен на "Шкафът" - своеобразна инсталация, профанизираща днешния ден с неговите информационни статуси.
Лютаков преминава през различни културни пластове: "Сечива", "Урна", "Ритуал" - композиции с праисторическа конотация; "Тайната вечеря" - класическа тема за поколения художници; за да стигне до съвременни прочити на днешното битие - "Шкафът".
Многостранен и различен в темите и сюжетите, които третира, Лютаков е последователен в търсенията си; остава верен на пластическия прочит и изразителност в третирането на скулптурната форма.

Ирина Дакова