Още при откриването възприех изложбата "Градът през прозореца на автобус 76" в АТА/ИСИ като подготовка за основното действие. Тя така е и замислена: по пода е маркиран маршрутът на автобуса и над всяка от избраните десет спирки между Младост IV и "Гоце Делчев" са разположени плакатите, "разказващи" части от историята на околностите чрез снимки, спомени, цитати от списания и т.н. Общото впечатление е за карта, за очертан модел на движение, което трябва да се извърши в реалността на града. Защото именно там би следвало да се потърси ефектът от проекта на Светла Казаларска.
И аз тръгнах да го търся един делничен следобед в участъка между хотел Плиска и НДК. Вървях пеша, като педантично оглеждах спирките и от двете страни по маршрута на автобус 76. За да открия, че точно в този участък проектът не работи и като че ли няма шанс да заработи. Същевременно научих много за града и за себе си в него, което странно противоречи на предходното изречение...
Първото, с което проектът се сблъсква в реалната среда, е оглушителният визуален шум наоколо. Пластове от плакати за разни събития надават лъскави крясъци, докато надничат един изпод друг и висят на откъслеци и оръфляци. Върху тях са лепнати по-малки обяви за ксерокс услуги и школи за езици, които се опитват да наложат практичен тон с неукрасения си делови тембър. Афиши за латино танци с неумелите си рисунки се провикват оттук-оттам с невинността на увлечени в игра деца. Търсене и предлагане в миниатюра с удобно нарязани листчета с телефони приплакват пискливо отвсякъде... Та ето в тази гмеж трябваше да се взирам, за да открия плакатите от проекта на Светла Казаларска. Давайки си сметка, че вероятно като повечето софиянци, съм си изработила рефлекс да не забелязвам визуалния шум - и без това той подсъзнателно ми пречи, но ако му обърна внимание, направо ще ме смаже. В случая нямаше как да не му обърна внимание и така се яви вторият проблем: "гласът" на плакатите от проекта изобщо не се чува. Ако не знаех какво точно търся, просто нямаше да ги забележа.
Всъщност техният глас предлага разговор за града и историята му, за пластовете в създаването и съграждането му, върху които стъпва всеки от нас. Но този участък от маршрута е изцяло подвластен на сегашното, текущото и мимолетното. Дотам, че ставащото в момента напълно игнорира не само плакатите от проекта, но и целия останал визуален шум. Може би най-парадоксална в това отношение е спирката на хотел "Плиска". Навесите и в двете посоки са отсам локалното платно, а хората се тълпят оттатък - до шосето, нетърпеливи да зърнат своя превоз в безкрайната върволица от автобуси, тролеи и маршрутки. В празните навеси плакати от всякакъв вид водят ожесточена битка помежду си, но няма кой да забележи тази епопея. Един от "нашите" бе паднал достойно, запазвайки след съдиране около една трета от себе си и своята история.
На Полиграфическия комбинат - о, чудо - плакатите от проекта си стояха непокътнати. Предположих, че тази спирка просто не се явява престижна за рекламиране, като се има предвид мястото (парка), малкото хора и автобуси, които спират тук. Хора все пак имаше, но те само ме изгледаха учудено, че чета някакъв плакат - към самия него не проявиха никакъв интерес. На Орлов мост в посока "Младост" навесите са много, плакатите от проекта бяха в най-далечния, но където и да бяха, нямаше да се забележат, защото хората зяпат по сергиите, които също са много. В навеса на спирката в посока НДК една от партиите вече си беше застлала килим от предизборни плакати, елиминирайки по стар навик всичко останало - отдолу надничаха само безпомощни крайчета... Спирката на "Граф Игнатиев" няма навес и всичко се лепи по стените на сградите. Там и дистанция няма, никой нищо не забелязва, единствената грижа на гражданите е, подтичвайки, да намерят някаква пролука между сергиите, в която да се мушнат, за да се качат в автобуса. В това отношение аз определено им пречех, упорствайки да изчета плаката от проекта - след като внимателно отлепих от него две обяви за ксерокс по 3 стотинки и плисе с телефони за курс по немски език...
Едва ли е необходимо да разказвам всичките си перипетии, за да стане ясно следното: проектът не работи по маршрута на автобус 76 в централната част на града. Точно там, където градът има поне един век история, жителите не могат, не искат, нямат време да й обърнат внимание. Точно обратното е в крайните квартали (както се вижда от снимките в АТА): там спират само по един-два автобуса, навесите не са облепени с визуален шум и самотният плакат с историята на мястото естествено привлича вниманието. Но пък историята по тези места е само на трийсетина години.
Мислех си - и то през цялото време - дали ситуацията в центъра нямаше да е различна, ако плакатите бяха по-големи, или пък на някакво обособено място (подобно на витрина), или пък в самите автобуси... Едва ли нещо би се променило. Поне не в делнични дни. Аз със сигурност се чувствах нелепо, тръгнала на музеен тур по автобусни спирки и оказвайки се в пълен темпорален, мисловен и емоционален дисонанс с всички хора около мен. Така че, след като събрах импулсите от реалните места на "живия" музей, се върнах в "класическия" - представляван в конкретния случай от АТА/ИСИ. Него мога да разглеждам на спокойствие, но пък ми пречи дистанцията: трябва да си припомням и представям местата и обектите, за да свържа с тях историята им.
И докато сравнявах преживяванията си в двата музея, се запитах дали наистина проектът не е сработил - тоест дали публиката, "посетила" неговия музей, не е статистически повече от тази, която е разгледала класическия. Предполагам, че е така, поне що се отнася до кварталите Младост IV и "Гоце Делчев". Колкото до ефекта, може би откъслекът история, открита случайно и поета мимоходом - без предварителна подготовка и целеустременост, създава друг тип връзка с мястото, в което живееш. Връзка, която би запазила античния стадион съвсем реален, дори когато той физически изчезне под поредния моден хотел...
Не знам, мисля по въпроса. Което значи, че поне при мен проектът на Светла Казаларска работи с пълна сила.

Диана Попова