По пътя на 76 е проект на Светла Казаларска, одобрен на четвъртата сесия за стипендианти на "Визуален семинар". Обявената за тази сесия тема бе "Градът през прозореца на музея". След проблемите, свързани с културното наследство, образите на капитала, клишето като идентичност, разработвани от предишните стипендианти на семинара, търсенето на музейния поглед е поредна крачка в опита за постигане на визуална хигиена. Желанието да се погледне през рамката на несъществуващия музей на съвременността е намерение за постигане на по-цялостна визия за града. То е опит за създаване на наратив(и) за дистанциране, интерпретиране и идеологизиране на динамичния образ на градското пространство.
В проекта си Светла Казаларска изхожда от концепция за музей, която отрича идеологическата манипулация на музейния поглед. Търси дисперсията на контекста(ите), интерактивната, мозаична визия, която дава на посетителя "една отворена платформа, от която да може да гледа, да вижда по-добре"1. По това се различава и от проекта на Иво Мудов за Музей за съвременно изкуство, втория стипендиант по обявената тема, който търси именно фокуса на музейния поглед - йерархичността, дистанцията, деконтекстуализирането в търсене на идеологически (исторически) наратив. И в двата проекта обаче се тръгва от един регистриран, болезнен недостиг на контекст, на разказ, на памет, на "идея за град"2 (или идея за съвременно българско изкуство).
Автобус 76 пресича градското пространство, движи се от единия му край през неговото ядро-център до другия. Свързва Център и Периферия - или поне това е намерението му, концептуално и теоретично чисто. В разпръснатите образи обаче те трудно могат да се отделят като топоси, притежаващи специфична симптоматика. Пространството е семиотически разколебано: объркани надписи на улици и квартали можем да видим както в ж.к. "Гоце Делчев", така и на бул. "Цариградско шосе", който все още пази тук-там графични спомени за старото си название - бул. "Ленин". Пред НДК има паметни плочи, а монументалният полуразрушен паметник "1300 години България" е заграден - изоставен зад стена от графити. Високо и ниско, официално и маргинално, старо и ново, публично и частно съ-съществуват. Това поражда визуални скокове и преходи, които се разстилат еднопланово, не търсят и не изграждат йерархии, нито изхождат или подреждат културни пластове. Преходи, в които градът разпилява цялостния си образ, разпилява себе си във фрагменти.
Въпросът за невидимите граници на пространството стои пред Светла Казаларска в опита й да изследва и организира натрупания визуален материал. Градът се оказва зониран - "Червената къща", "Попа", образът на Джон Ленън и надписа "Oh...well whatever...nevermind" (заедно с правописната грешка) образуват територия, която пази в себе си специфична и точно определена интуиция-памет. Същото можем да кажем и за създадения кичозен "музей на българското" в междублоковото пространство пред блок 465 в ж.к. Младост. Памет, в която избелялото българско знаме, малкият параклис, топът, възрожденско-националистическият лозунг "Децата са цветът на Майка България!" и статуята на една малко по-млада от Вазовата "Баба Илийца", могат да съществуват безпрепятствено на фона на надписа "Битова химия" на гърба на отсрещната лавка. А може би точно там могат да съществуват - вместо пред и около паметника "1300 години България", който, ограден от графитите, все още търси своето място и идентификация в културната памет на българското - в центъра на столицата на България.
Градът образува зони на спонтанна памет, музейни фрагменти, много повече интуитивни и несъзнателни, много повече частни. Светла Казаларска регистрира тези зони на памет, образувани по странен самоорганизиращ се начин, илюстрации на анархо-пацифистичния възглед/очакване за постепенна самоорганизация на пространството, защитаван от Лъчезар Бояджиев и Явор Гърдев3.
Ако за идентичността на съвременния човек може да се каже, че е приватизирана, "превърнала се в част от жизнения стандарт на човека"4, то същото бихме могли да кажем и за паметта на градското пространство в София. Това е една приватна памет, несъзнавана и спонтанна, проблясваща в определени зонирани пространства, образуващи разпознаваеми топоси. Топоси, които обаче не могат да изградят образ, защото постоянно си противоречат, отричат и отхвърлят един-друг. Отсъстващата организация на(от) центъра е не просто отсъствие на норми в консервативно-регулативен смисъл, но преди всичко отсъствие на визия и разбиране за тези неизменно протичащи процеси на самоорганизация. Отсъствие на наблюдателност! Центърът стои в неизречения си въпрос така, както паметникът пред НДК или Камбаните, или празното езеро "Ариана" в началото на Борисовата градина. Дупки, бели петна, зони на неопределеност, които (от)при-състват като пропасти - черни дупки в живота на града.
Съвременният музей се оказва странно невъзможен. Средата сама отхвърля наративността на музейния поглед. Скъсява дистанцията в динамиката на непрестанната промяна. Симптоматично-иронично е, че и двата опита (проекта) за Музей са свързани с движението. Като че ли единствено в динамичността на придвижването можем да усетим внезапно проблясване на образ, внезапно разкриване на едно от лицата на Града. Град, който непрестанно търси себе си.

Владия Михайлова
































1 Казаларска, Светла "Route 76. От ж.к. "Младост" до ж.к. "Гоце Делчев", представяне на проекта във "Визуален семинар", август-декември 2004 г.



2 "Виждате ли София? (втора публична дискусия)", във "Визуален семинар", септември-декември 2003 г.
























































3 "Виждате ли София?..."



4 Дичев, Ивайло, "От принадлежност към идентичност", С'2004, стр. 9