КираМуратовски вихри
Десетото юбилейно издание на Фестивала на европейските копродукции (6 - 12 май 2005) се оказа историческо: с въвеждането на състезателен режим, с поставянето в конкурса на два филма от един режисьор и с тяхната абсолютна хегемония в кино "Люмиер". Става дума, разбира се, за "Чеховски мотиви" и "Акордьорът" на Кира Муратова. По логиката на програмирането ги гледахме в обратен ред. По-важното е, че ги видяхме.
И двата са бъбриво-протяжни и ритуално-тревожни, т. е. типични за творчеството на Муратова. И двата обаче са парадоксално-забавни, т. е. различни от досегашното творчество на Муратова. Освен това са обединени от черно-бялото, битовия сюжет (вдовишка сватба, беден студент) и абсурдистката му интерпретация, финансовата детерминация, чудачеството на героите, актьорите от театър "Маска" (най-вече Георгий Делиев, Наталия Бузко и Жан Даниел) и дължината.
И двата са сериозни опити на Кира Муратова да обеме/осмее/оплаче днешния руски абсурд, а "Акордьорът" гравитира около етикетчето "шедьовър".
В основата на "Чеховски мотиви" са ранната пиеса на класика "Татяна Репина", разказът "Тежки хора" и части от неговите дневници. "Акордьорът" е създаден като свободна вариация по спомените на знаменития московски детектив от началото на ХХ в. Аркадий Кошко.
По руска съдба двата филма са антиподи: "Чеховски мотиви" е обруган (получава само наградата на руските критици на Московския кинофестивал), "Акордьорът" - възхвален (3 награди "Ника"). Муратова: "Акордьорът" ми харесва по-малко от "Чеховски мотиви". Но пресата наруга "Мотивите" и зрителят ги загърби. А "Акордьорът" харесват дори хора, които не понасят моето кино. Не знам как стана така. Както пее Земфира, "Я не нарочно, просто совпало".

Малко за Муратова

Тя е работещата световна легенда на Одеса. Кира Георгиевна Муратова (1934), завършила московския ВГИК при Сергей Герасимов в началото на 60-те, е от малцината авангардисти в световното кино, незасегнати от маразъм на тази възраст. Нещо повече - тя е младолика, красива и все по-забавна (някои твърдят, че това се дължи и на скандално по-младия й съпруг/съотборник Сергей Четвертаков). Заедно с Герман и Сокуров, Муратова си е извоювала славата на стоик в рускоезичното арткино - издевателското, софистицираното, мощното. Творчеството й с делнични чудаци из житейския кръговрат е автентично до екстремизъм, експресивно до елитаризъм, безкомпромисно до деспотизъм. В него хора се обичат, съмняват, вричат, предават; жестове се повтарят и потретват, интонации се вият, мълчания ечат..., а "запечатаното време" дращи като изпочупени нокти из подсъзнанието. Психологическата искреност на "Кратки срещи" (1967) и "Дълго изпращане" (1971) така дръзко дискредитира соцпатетиката, че Муратова е низвергната като "мелодраматична", а филмите й се срещат с публиката 20 години по-късно. Обвинена още във "формализъм и чуждопоклонничество", тя е принудена да смени камерата с библиотека до 1978, когато по покана на ленинградски приятели снима "Опознавайки белия свят". Официозната реакция не е най-радушна, но пък малко след това Украинското Госкино решава, че "може да се разреши на Муратова екранизация по някое известно класическо произведение" - за да няма безспокойства по повод "изкривяването на съветската действителност". Следва проектът "Княжна Мери" (по произведения на Лермонтов). Спрян е след актьорските проби. После - "Сред сивите камъни" (1983, по Короленко), довел до отстраняването на Муратова и кастрацията на филма, а тя се подписала в титрите под псевдонима "Иван Сидоров". С перестройката на Горбачов идва и "Смяна на участта" (1987 по Съмърсет Моъм) - симптоматично заглавие и за бъдещето на самата Муратова. А през 1989 - паралитичният "Астеничен синдром" ("Сребърна мечка" от Берлин), трансформирал медицинския термин за изнервеност в обществена епикриза или "агресия по време на апатия" (Лев Аненски).
Оттам нататък за Муратова, отдавна оценена в чужбина, най-сетне се отварят рецепторите и у дома - днес е гледана и глезена и от Украйна, и от Русия. И въпреки че у широката публика филмите й все още често предизвикват "астеничен синдром", те се радват на шумна полемика.
Освен с маниакален нонконформизъм, перфидна втренченост и театрализация на кадъра, тя е известна още със: верността към Одеса, метафоризация на фактурата, пристрастието към натуршчици, откривателството на лица (Владимир Висоцки, Зинаида Шарко, Нина Русланова, Рената Литвинова), магическата дарба да превръща обитатели на "Дерибасовска" в космополитни клетници...
Между другото, тъкмо на ФЕК у нас бе показан преди години "Три истории" (1997) - един от най-жестоките филми на Муратова, втори с участието на Рената Литвинова като медсестра (след "Увлечения", 1994) и първи по неин сценарий (новелата "Офелия, невинно удавена"), написан специално за "кръстницата". Филмът представя три социопатични вариации на убийство по руски, но с ирационалните измеренения на универсалността: изнервен съсед (Сергей Маковецки), изоставена дъщеря (Рената Литвинова), поставила си за цел да отмъсти на всички майки; дете-изчадие (Лиля Мурликина)... С познатата загадъчна документалност и мила бруталност Муратова нагазва в аленото - като роклите на героините в "Офелия" - тресавище на мизантропията, но добрата стара ирония я спасява от удавяне, за разлика от майката на Офелия. "Три истории" е стратегически важен и с появата на лице от театър "Маска": Наталия Бузко е девойката, удушена от Офелия/Литвинова.

Олелия по Чехов

"Трагедията без грам трагично е абсолютна трагедия", пише философът Дмитрий Галковски. Тази теза бихме могли да приложим като референция към ирационалността на необхватния руски абсурд, чието днес Кира Муратова представя като свиреп социален нонсенс. Тя е разфасовала неведнъж на екрана неговите зловещо-нелепи проекции върху терена на етическото, а в "Чеховски мотиви" се обръща директно към автор с глобално влияние върху самата култура на абсурда. На практика Чехов е и най-екранизираният писател в киното - над 150 адаптации на негови произведения в различните епохи изваждат характерни за времето си геокултурни и екзистенциални нагласи, естетически избори, авторски стилизации. Особено любопитни са вариациите по Чехов в руското кино (само през последните пет години те са пет). До "Чеховски мотиви" на Муратова се открояваха две: "Незавършена пиеса за механично пиано" (1977) на Никита Михалков - като най-карнавалната и елегантна; "Москва" (2000) на Александър Зелдович - като най-екстравагантната и мизантропска (по сценарий на Владимир Сорокин върху"Три сестри"). И по времето на застоя, когато се появява първият, и по времето на олигархизма, когато се появява вторият, чеховският абсурд е експлициран като норма.
Филмът на Муратова обаче стига до феноменология на абсурда. Филмът е с две водещи теми (Петя, бедният студент и "двойната" венчавка на идиота) и формално е разделен на четири части. Според Кира Муратова е "проста история за семейството, парите и любовта". За нея може да е проста, но за зрителя, дори запознат с Чехов в киното, филмът е като влакче на ужасите в Софияленд - и си там, и се смееш, и те няма, и крещиш... Този сомнамбуличен саботаж е различен от всичко, виждано досега. Съединявайки различни Чехови интонации и стилизирайки визията като нямо кино, тя е построила симетрия между ужас, унес и отчаяние. През театрализираното пространство, интензитета на параноичната повторяемост, форматираното актьорско поведение и тоталната десакрализация на религиозния ритуал, Муратова представя провинциалното живеене като нагнетен съспенс на безлюбовието. На фона на съзерцателността в "Чеховски мотиви" и преди всичко венчалната церемония, заснета в реално време, костенурката е Марион Джоунс. Филмът изнервя още от интродукцията: в кален двор момче се разправя с инвеститор, който би могъл да бъде и днешният Лопахин: "Това е нашият двор." "Дворът може и да е ваш, но ще стане магазин". После влизаме с мъжа в къщата и дълго следим огледалното му обгрижване на всяко косъмче от лицето и черепа. Часовникът бездушно трака. Господинът се явява в трапезарията. Скумриестата му съпруга ритуално нарежда масата. Семейната вечеря започва. Мълчание. Големият син Пьотр, фалцетно подобие на Трофимов, проси пари за следване. Суетният баща не дава. Сестричката е дундесто извергче. Антипатичността е особеност на семейството. Скандал. Парата от супата жули брошката на майката. Младежът избягва по прашния път. Спира градска лимузина. Качва го като навигатор към църквата. Пред нея - луксозен автопарк в прахоляка. В храма е тъпкано - трътлест оперен певец с опашка и идиотско излъчване (Жан Даниел) се венчава за феерична вдовица (Наталия Бузко). В единия от поповете разпознавам Георгий Делиев, сватбеният ритуал върви на фона на жужене, шумолене, дрънчене, шушукане, а из плътните светски редици се промъква забраден призрак в гръб - вероятно на Татяна Репина, самоубилата се годеница на оперния певец, но... Десантът на "Маска" е толкова ефективен, че храмовото действо е не десакрализирано - опасно е в своя фалш. Фарсът надвисва над трагедията и няма сила, която да извади поне частица вяра. Студентът се прибира у дома. Следва помирение, бащина покрепа, семейно сбогуване. Най-сетне заминава.
Цялата буфонадна олелия в черквата е възприета от някои православни като нагла богохулност. Радикален е този жест, разбира се, но десакрализацията на ритуала при Муратова е сегмент от тоталната невъзможност на индивида да надмогне дребничките си претенции. Смирението е за жертвите. И макар да е комедия за нарушеното общуване, отвреме навреме се пръква лиризъм като облачна пауза, като призрачно усещане за другост... Съзнавам, че Муратова е търсила мост между своите си теми-константи и публиката, но възприятието на "Чеховски мотиви" напомня канон, чийто край напуска залата. Останеш ли до края, варварски се радваш, че си издържал изпитанието.

Разколников от Дерибасовска

"Акордьорът" е най-живописното ми черно-бяло преживяване от години. Абсурдната комедия трае 154 минути, ала мога да гледам още и още. Надявам се да видя 4-часовата авторска версия на DVD.
"Акордьорът" е 13-ят филм на Муратова и първият - с целувка и интелектуалната Алла Демидова (заедно с пекинеза си Мики). За разлика от "Чеховски мотиви", тук липсва симетрия - епизоди-туловища и епизоди-чехълчета подскачат в гротескна вакханалия, вдъхновена от ресурсите на човешката несъстоятелност.
Парк. Корпулентната вдовица Люба (Нина Русланова) има среща с жених по обява и, разбира се, попада в мошенически лапи. Красив дом, наблъскан с антиквариата на покоен колекционер. Изисканата му вдовица Анна Сергеевна (Ала Демидова) и приятелка на Люба е дама с кученце, по-наивна и от едноименната героиня на Чехов. Андрей (Георгий Делиев) е брадясал студент в консерваторията с финансови проблеми - да му се чудиш как е гушнал ослепителната лентяйка Лина (Рената Литвинова) в таван, откъдето тя се приземява, преодолявайки безкрайна стълба с високите си токчета. Нейните ласки към Андрей са щедри, но далеч по-свиден й е GSM-ът, а най-вече - безпроблемното всекидневие. Така, измъкнала от Андрей последните му пари за фитнес, тя поръчва с ангросистки хъс в луксозен ресторант, зад оградата се пръква клошарка. Отегчена от охолство, Лина алтруистки я кани. В продължение на десетина минути сме свидетели на умопомрачителен атракцион на Литвинова: "Жено! Же-но! Же-е-но!Же-е-е-е-но-о-о-о!", дипли тя със своята специфична интонация и маха с богински финес. Онази, разбира се, е глуха, но накрая загрява, окопитва се и омита всички деликатеси под нежния взор на Лина и рефрена "Хапвайте, хапвайте". В това време Андрей узнава, че старинното пиано на Анна Сергеевна се нуждае от акордьор, потрива ръце, нахлупва каскет, позвънява и - еврика, за двете самотни дами (и кученцето) започва несънуван купон. Студентът поправя, де що види, свири, съветва, омайва ги. Но той има пъклен план, подвластен на Лина - стратег и тактик на последвалата афера с отмъкването от възрастните глупачки на 7 хиляди долара. И така, днешният Разколников заменя брадвата с компютърните технологии - младеж му фалшифицира телефонния указател, а изобретателната му наставница превръща модерна обществена тоалетна (с Жан Даниел и Наталия Бузко на касата) в банка. Речено - сторено. Мошениците изчезват, жертвите пътуват в трамвай № 2 и Анна Сереевна изтърсва: "Ние сме виновни. Изкушихме Андрей". И това ако не е пародия...
"Акордьорът" е колкото нихилистичен, толкова и терапевтичен ракурс върху днешния постсъветски абсурд. Потресно красив филм - от филигранното обиграване на черно-бялото до феноменалния актьорски квартет Делиев/Демидова/Русланова/Литвинова - все са добри актьорите при Муратова, но такова чудо няма. А що се отнася до последната, със своя еклектичен имидж между cool и ретровамп (на свой ред между Марлене Дитрих и Любов Орлова), в "Акордьорът" затвърждава лидерството си във фетишната персонификация на руската днешност.
Имах намерение в този текст да бъда дистанцирана и хладна, но вече ми изглежда не само ненужно, а и някак неуместно, след като самата Муратова - въплъщение на хладната дистанцираност - вече става все по-страстна.
Ето, пиша и в този миг отново ми се вихри с "Акордьорът" - виртуозната ода на глупостта.

Геновева Димитрова



Чеховски мотиви, 2002, 120 минути, Украйна/Русия, режисьор - Кира Муратова, сценарий: Евгений Голубенко, Кира Муратова, оператор - Валерий Махньов, костюми - Руслан Хвастов, в ролите: Сергей Бехтерев, Нина Русланова, Наталия Бузко, Георгий Делиев, Филип Панов, Жан Даниел и др.

Акордьорът, 2004, Украйна/Русия, режисьор - Кира Муратова, сценарий: Сергей Четвертаков, Евгений Голубенко, Кира Муратова, оператор - Генадий Карюк, продуцент - Сергей Члиянц, художник - Евгений Голубенко, костюми - Руслан Хвастов, в ролите: Георгий Делиев, Ала Демидова, Рената Литвинова, Нина Русланова, Жан Даниел, Наталия Бузко и др.