Милчо Левиев -
носталгията като игра


Миналия четвъртък публиката в зала "България" проследи поредния носталгичен жест на Милчо Левиев. В своя почти авторски концерт, който бе дирижиран неслучайно от Васил Казанджиев (приятели са още от "молива и гумата" на Панчо Владигеров), Левиев позволи на почитателите си да надникнат в светая светих на своята студентска младост - творбите. Допускам, че тъкмо те са били най-съкровена тайна, а може би и гордост на студента Милчо Левиев. Впрочем за 50-те години на българската културна действителност те, както се чу, никак не са били за пренебрегване. А с оркестрацията и преработката, направени в скорошното минало - именно чрез оркестъра звучат по един много различен, много по-модерен или по-скоро пластичен по отношение на времето, начин. Най-ярката творба е Вариации върху тема на Корели. Много е трудно да си представи човек, че творението е на почти 50 години. В него има прозрения, които надскачат цяла една епоха в изразните средства, за да реализират едно завръщане на различен етап тъкмо в края на миналия век. Безспорно това се дължи и на оркестровата визия на Васил Казанджиев, който е пипнал много внимателно, много фино отделните вариации и по отношение на боите, и по отношение на обема, на характера, както и на плътността. Слушах тези вариации преди две години, когато Левиев ги изпълни в НДК с Ганка Неделчева - и в клавирния си вариант те правят впечатление с модерното взаимодействие на идеи в трансформацията на бароковото. В тази дръзка за студентските си години стъпка, провокирана може би от "Класично и романтично" на учителя Владигеров (впрочем и "Малка старинна музика" сякаш прави поклон Нему), Левиев маркира своята физиономия със спецификата на музикалното движение, с умението да изненадва, да провокира, да "играе" със слушателя. Сонатата за цигулка (позната и от авторския му компактдиск, издаден от фирмата "Гега Ню") в оркестровия си вариант все така активно въздейства с импулсите в потока на музиката; красивият тематичен материал е "обигран" на места абсолютно майсторски по отношение на отделни бои, които му се нанасяха от оркестъра. С две думи: там, където Левиев работи с няколко тембъра, с няколко нюанса, в оркестъра се чуват редки звукосъчетания, които бяха напълно органично "отработени" от младия солист, концертмайстора на филхармонията Павел Златарев - тази вечер емоционален, точен, чувствителен към "играта на звуци". Но там, където Левиев е предпочел оркестровата маса, цигулката потъва и просто не се чува (най-вече в третата част). В което също би могло да има някаква нарочност на оркестровата реализация.
Но по-важен за мен тук е изборът. Изборът и поднасянето на музиката като спомен. Споменът като материализация на нещо, което животът на Милчо Левиев е пропуснал в състояването. Или самият Левиев. В това връщане близо 50 години назад, в това споделяне с публиката на вълнения, състояли се в други пластове на времето, в този носталгичен жест прозира един неуморим романтик. Усещането бе споделено и от Васил Казанджиев, който майсторски бе подредил оркестъра, за да пресъздаде с увлечение музиката на своя колега и приятел.
Милчо Левиев като пианист продължава да бъде събитие - тази вечер и със собствената си съимпровизаторска намеса в "Рапсодия в синьо", и във връщането към най-познати стандарти, за да ни покаже за пореден път доколко са важни поддържането и самопровокацията, за да си "на линия", да можеш да продължаваш да взривяваш радостта на своя слушател. И има защо: каквото и да свири, както и да го свири, той го прави по толкова органичен, от само себе си разбиращ се начин, че си даваш сметка: няма нищо по-естествено, чисто и светло от играта на свирещия Милчо Левиев - тази радост той доставя най-напред на себе си, предполагам. Мечтата му за музика добива обема на колосалния житейски опит. И няма как да не се усетиш "вкаран" в този "вечен сюжет".

Екатерина Дочева







Крешендо/
декрешендо


Софийска филхармония
30 юни, 2005, 19.00
Диригент: Васил Казанджиев
Солисти: Милчо Левиев и Павел Златарев
Милчо Левиев: Малка старинна музика, Соната 1957 за цигулка и оркестър (орк. 1992 - световна премиера на оркестровата версия), Вариации върху тема от Корели за пиано и оркестър (световна премиера); Джордж Гершуин: Рапсодия в синьо.