Не приличаме ли на арийци?
Честно казано, след прочита на "Лед" изпитах леко разочарование. Причината - неизбежно се появи сравнението с "30-ата любов на Марина" и разликата между "Лед" и публикувания на страниците на сп. "Факел" роман ме настрои скептично. Защо?
"Лед" и "Марина" - при по-внимателен прочит - са близнаци.
Първо, "Лед" е изграден на базата на повторението, също както "30-тата любов на Марина". Едно и също събитие се повтаря непрекъснато в различни варианти, откъм различни ъгли, с акцент върху различни детайли. В "Марина" това са сексуалните авантюри на героинята, в "Лед" - акциите за откриване на нови посветени. Синеоки русокоси хора търсят други такива, за да ударят сърцата им с ледени чукове; закарват ги в някоя гора, връзват ги и извършват ритуала, за да се уверят, че сърцата им говорят. После тези с говорещите сърца изживяват период на преход и раздвоение, но накрая почват да общуват пълноценно, както никога досега - сякаш се раждат отново.
В самото повторение няма нищо лошо; то не е гаранция за задължителна монотонност, стига вариантите и нюансите да са изпипани. А Сорокин е майстор в това отношение. Той умее да проектира в текста цели парчета от всекидневни ситуации с присъщите им диалог, интериор и дрехи. Текстът му звучи витално; особено там, където някакво по дефиниция свещено действие бива представяно чрез напълно рутинни детайли. Например завързаният на дърво ("на кола на мъчението") се оказва "дете на светлината"; гърдите му са размазани, но сърцето му е проговорило, назовавайки архаичното си име; "жреците" (всъщност обикновени хора с якета и джинси) трябва да го спасят от агонията; те започват да се псуват, че са забравили аптечката и бинтовете, припряно тичат насам-натам, хлъзгат се и падат по снега; от притеснение един от тях отива до храстите по малка нужда.
Същевременно си остават жреци и култът им е напълно сериозен. Новопосветеният трябва да е божествено щастлив от процедурата, която му е открила един нов свят на светлина и на сърдечно (в буквалния смисъл) общуване - нещо, което наистина се случва по-късно. Първоначално обаче той е психически смазан и пита кога ще се върнат мутрите. А след като разказва случката на своите близки, го смятат за ненормален или за лъжец. Изобилието от подобни детайли прави "Лед" да звучи правдоподобно и завладяващо.
Кое тогава прави "Марина" по-интересна от "Лед".
За разлика от хората с говорещи сърца, Марина търпи доста по-видимо развитие - попада в разнообразни ситуации, среща се с различни хора, реагира по уникален начин, употребява различни фрази и стилове, докато героите в "Лед" са като извадени от един и същи калъп. Преди посвещаването си те демонстрират различия, но после изглеждат семпли и монолитни. От това романът доста натежава. "Е, и какво?", си казва читателят, след като е проследил пътя на дузина герои, посредством което е установил наличието на таен култ към светлината с разработена организация, просъществувала десетилетия наред - "Какво следва оттук нататък?". Следват прегръдки и сърдечно общуване, ядене на плодове, посвещаване на нови членове и отново прегръдки и сърдечно общуване, ядене на плодове, посвещаване на нови членове и т.н. - всичко представено по идентичен начин и заемащо значителен обем. Сорокин се е опитал да разнообрази ситуацията с оригинални описания на Втората световна война, сталинските лагери и чистки, но това са капки в морето от нирвана, еднакви герои и абстрактни концепции за светлината с нейните 23 000 енергийни лъчи.
"Лед" и "30-тата любов на Марина" са близнаци и по отношение на отворения финал. Нека да си припомним "Марина". Там финалът не казваше категорично какво се случва по-нататък с главната героиня. Но демонстрираше достатъчно красноречиво, че в условията на тоталитарното общество човек няма никакво право на личен живот и единственият начин да изпита щастие е да се впише 100% в публичните сфера, език и събития, сиреч като стане част от колектива. Затова фикционалният текст (като интимен и индивидуален) накрая бе изместен от документалния текст на новините и пропагандата (като публичен... и разводнен).
В "Лед" се случва почти същото. Не се казва категорично какво впоследствие се случва с героите. Тук на прицел е демократичното общество на пазарната икономика. Идеята е, че архаичният, предмодерен култ към светлината се комерсиализира и обезмисля. Под влияние на разработения пазар за удоволствия, под влияние на хипермодерните технологии, в съзвучие с модата на телевизионните томболи и игри процедурата за посвещаване се оказва пригодна за всички - култът от езотеричен става масов и безопасен. С други думи, в демократичното общество на пазарната икономика личното отново се оказва напълно подчинено на публичното, малкото на голямото, частното - на всеобщото. Малкият колектив, навлизайки в сферата на медиите, губи идентичност и интегритет. Затова фикционалният текст отново е изместен - този път от документалния текст на Интернет, телевизионните реклами и вестникарските анкети.
"Лед" е ремикс на "Марина".Възможно е това да разочарова читателите, ако са очаквали да се сблъскат с нещо уникално и разтърсващо - както е било, когато са чели за първи път "Марина". Но тъй като всяка фикция има право да живее сама за себе си, без намесата на роднини, ще се опитам да говоря само за "Лед".
Романът е не само изпипан: той изкушава по маниера на маркиз дьо Сад и Чарлз Буковски. Човек го чете и непрекъснато си повтаря: "Ех, че гадно, отвратително!... Абе я да видя какво става по-нататък." Сорокин разказва завладяващо. И за да не тормозя читателя с нови анализи, ще се опитам да преразкажа една-единствена ситуация.
Лапин, силно объркан след смазващото му посвещаване в полусрутен склад с леден чук в гърдите, отива да се консултира със старите си авери. Заявява на първия, че злосторниците са някаква секта от арийци (руси и синеоки). "Невъзможно!" - твърди приятелят му. - "Всички секти са жидомасонски!" Лапин отива при втория си приятел, Гена, който по цял ден сърфира из Интернет, с надеждата, че там ще има някаква информация. Гена обещава да разпита и влиза в чата под името Killa Bee (пчела-убиец). Следва диалог:

Наташа. Твоят Джулиан Сандз е хуй сплескан. Само в "Warlock 2" играе добре, а пък "Фантомът на операта" е абсолютна чекия.
Killa Bee. Всички сте мекохуйни путколизци, а Джулеан Сандз е племенник на Филя Киркоров :)
Стар като мамут. Гнила! Къде се беше затрил, бе, dhtvz?
Killa Bee. На мамутката в путката, Рунтав! Какво сте се раздуднали за Сандз, като ги има Чууууууулпан Хамиииииийнтова с Киану Рийвз! Хора, аз тях ги обикнах и ги обичам!
De Scriptor. Кривоебизмът не се лекува :/ Но може да бъде използван за мирни цели.
Кърт. Тая мократа цепка ще осере всичко ся.
Killa Bee. Непременно, момчета.
3хус. Има предложение, разкарай се по свое направление.
Стар като мамут. Килка Би, млъкни за малко. Ей, кво изкопах неотдавна: www.clas.ru. Може да поръчаш редки филми за вкъщи. Изтеглих любимия ми Кроненбърг :)
Кърт. А някой гледал ли е е"Демоните" на Ардженто?
Vino. "Демоните" не ги е снимал Ардженто. Или Дж. Ромеро, или Лучано Фулчи. Вчера по РенТВ въртяха е "Феномен" на твоя хилав Ардженто - пълен траш. С хеви метъл в саундтрака.
[...]
- Гена, ще си ходя. - Лапин се изправи. Потърка гърдите си.

Възможно ли е истинско, сърдечно, духовно общуване в постмодерното общество? Ако да, то не бива ли наложено с насилие? Не приличат ли онези от нас, които все още вярват в традиционни духовни ценности и във възможността хората да се интегрират пълноценно, на тайна фундаменталистка секта? На арийци?
Наличието на нецензурен език и сцени на примитивни убийства всъщност не провокират читателя чак толкова, колкото изглежда на пръв поглед. Той свиква да не се притеснява или по-скоро установява, че далеч повече е заинтригуван от отговора на въпроса: "Каква е тази секта?" или "Кои се явяват в ролята на арийците?". Ще предложа моята версия като една от многото възможни.
В "Лед" "арийците", "децата на светлината", малкото избрани вероятно са всички онези хора и групи, които независимо от социалната си стратификация в постмодерната ситуация (или в късната модерност), където доминира малкият наратив, се стремят да употребяват и да наложат модернистката чувствителност - идеите и поведението на ранната модерност, стила на големия наратив. За да не звучи толкова академично (ако Сорокин е против нещо, със сигурност това е академизмът), ще се опитам да се изразя максимално просто. Нека допуснем, че днес на хора, които предлагат мащабни идеи, загърнати в тогата на сериозността, на хора, които предлагат грандиозни проекти за реформация на старото и обещават по-щастлив живот, се гледа с известна ирония и недоверие (шоумените се ползват с повече доверие от политиците; политиците печелят подкрепа, когато са добри шоумени). Нека да приемем визията, че старо просто не е останало (няма история и традиции; новините ни засипват една след друга; стиловете и хитовете се сменят през седмица, телевизионните предавания - през минути, а ако имате дистанционно - през секунди). Светът като че ли е станал прекалено шарен (глобализация; активен експорт и импорт на образи, съобщения, стоки; смесване на капитали и култури). Обществото изглежда по-разпиляно от когато и да било, а когато се интегрира, това става по нетрадиционен начин (няма класи, има групи; вместо класически конфликт между лявото и дясното на преден план в политическото пространство излизат исканията на хора с увреждания, еколози, феминистки, етнически малцинства, хомосексуалисти). Няма висока и ниска култура, няма елит и простолюдие - те са заменени от маса и популярна култура. Няма реални събития, те са заменени от медийни репрезентации. Днес не са на мода големи по обем романи, които да служат като политическа платформа, да функционират като национална идеология или да морализират. За сметка на това доминират клиповете и рекламите. Вместо религия и теологични текстове, вместо метаидеологии - всяка от които да предлага стройна координация в държавата, икономиката и социалното пространство - сме свидетели на стотици микротекстове (купувай това или онова; инвестирай, където си искаш; life-style рецепти за успех в живота; Интернет)...
Струва ми се, не е необходимо да се изброяват всички параметри на късната модерност, които създават усещането, че днес живеем по-разнообразно, но и по-хаотично, по-несигурно. Нека сега да приемем, че всеки от нас поне веднъж (кой повече, кой по-малко) се е съпротивлявал на тази постмодерна ситуация.
Тук не искам да навлизам в спорове доколко подобни репрезентации са инварианти на митологемата за златния век и доколко те отразяват реалното историческо развитие. Всеки има правото на своя собствена интерпретация за това какво е било преди и какво е сега в Русия или България, но според мен Сорокин следва именно тази логика, която поставя в близкото минало, в епохата на модернизма доминантата на метаидеологиите, креативните фигури, позитивистките платформи, диференциацията между класика и масова култура, колективната солидарност, пълноценната комуникация на живо пред опосредстваната от медиите. Най-общо, чрез хората с говорещи сърца авторът на "Лед" идеализира артефактите на модернизма и ги противопоставя на артефактите на постмодерното. Струва ми се, става ясно кои биха могли да се проектират в ролята на "арийците", децата на светлината, малцината избрани в "Лед". Отговорът е: всички, които в постмодерната ситуация в един или друг момент вкарват в употреба стила на ранната модерност - дидактиката, сериозността, холизма, академизма, стила на големия наратив, позитивизма, националната парадигма. Това, което е направило въображението на Сорокин, е, че то е персонифицирало личности и групи в езотерична фундаменталистка секта на хора с говорещи сърца (останалите са "парчета месо", "материални обвивки"), хора, които практикуват автентично духовно общуване за разлика от масата, която живее хаотично в свят на безмислени диалози в Интернет, в свят на формализирани семейни отношения, наркотици, престъпност, жажда за власт, затъпяваща работа.
Защо авторът е избрал да ги репрезентира като секта?
Вероятно идеята е, че в постмодерната ситуация подобни хора, настроения и поведенчески стратегии са на изчезване (в романа "парчетата месо" дори не могат да допуснат, че такава секта може да съществува). Модернистът е "дете на светлината", "чиста енергия", но не може да се интегрира в новия тип общество. Той е в състояние да общува само със себеподобни в интимна среда. В публичното пространство е обречен на маргинализация.
Защо фундаменталистка секта?
Защото нейните членове виждат в насилието единствения път към Бога, единствения начин да се спаси човечеството. Според Сорокин в новия тип общество да съществуваш адекватно с манталитета на библейски пророк, успешно да оформяш заобикалящата среда според грандиозен проект, да си миленарист, да настояваш за една-единствена универсална истина, да запазиш интегритета на социалната група, е възможно само ако действаш със сила. Иначе неангажиращите разговори за филми, споровете кой първи ще изяде пилето, пиянските агресии, непрекъснатите оплаквания, че в работата не върви, фитнесманията, удоволствието да участваш в телевизионни томболи и игри ще лишат от автентичност култа към светлината.
Както, прочее, става в края на романа...

Явор Лилов



Владимир Сорокин.
Лед.

Превод от руски Светлана Комогорова.
Издателска група АГАТА-А.
София, 2004