Триумфът на воленщината
Не знам какво най-много би трябвало да ме изненада в дългата следизборна околотелевизионна нощ: дали някои от пърхащите ефикасни пи-арки, усвоили добре урока на учителя професор Здравко Райков за "изборите като за война, а това означава, че всички техники, които водят до желания резултат, неизбежно ще бъдат използвани"; дали едно познато дете-депутат, което проектираше трудови лагери за други деца-цигани (един два пъти депутат от СДС и бъдещ депутат от "Атака" ни обясни, че тъкмо "цигани", а не "роми" е българската дума); дали пък нагледно и безогледно прикриваната патология на модерното политическо представителство и на критическата публичност? Може би все пак най-много ме изненада изненадата от вота за "Атака". Каква "изненада"? Та нейната енергия не прииждаше ли отдавна? Ефикасността на ултраекстремистката реторика на българофилията и ксенофобията не беше ли предизвестена, описана, обсъждана по различни поводи и на различни публични форуми от много изследователи и анализатори? Центърът за изследване на идеологиите с ръководител Петър-Емил Митев систематично проучва от 15 години насам всички електорални кампании, "етноидното поведение" на уж демократичните партиии, стратегиите да се печелят избори чрез подстрекаващо формиране на образ на врага и пропагандно ваене на едно "те", което да поеме вините и "ненормалностите" на нашия "преход от тоталитаризъм към демокрация"... Имаше сериозни монографии и изследвания за конструирането на образа на другия като "враг", за конструирането на малцинствата, за медиите и политическото... Но интелектуалният елит се оказа "изненадан"!
Затова не можех да не си спомня неадекватните (и от днешна гледна точка още по-жалки) коментари на проучването "Антисемитизъм в България днес - има ли?", обсъждано на конференция на "Отворено общество" и "Червената къща" (и публикувано под редакцията на Алфред Криспин). Става дума за детайлно изследване на повече от 5000 статии в централни медии през 2003 година. Имаше и анализ от преподавателя в журналистическия факултет Орлин Джелепов на казуса Волен Сидеров, на телевизия "Скат" и "новия трибун" и пр. В изследването беше видяно, че допускането за раждащ се в България антисемитизъм е неоснователно; че антисемитският, ксенофобският, ултранационалистическият език е маргинален и локализиран в медии с ограничена аудитория и влияние; че в. "Монитор" прави изключение, а също и телевизия "Скат". Но че този език е ефикасен, заразителен, опасен ("идват избори" - казвахме не един и два пъти). Опасен, защото се вписва в една по-обща и по-трайна недемократична нагласа към света, към различния от нас.
Накратко казано, по изходния за нашето изследване въпрос "Има ли и расте ли антисемитизмът у нас?", хипотезата, която ми се струваше по-вероятна и която се опитах да аргументирам, беше, че заглавия от рода на "В България се ражда антисемитизъм", са манипулативни, защото погрешно идентифицират процеса. В България не се раждат антисемитски нагласи, а се блокира развитието на гражданските нагласи, на гражданския вот и език за политическата ни свързаност; на една, както казват, гражданска рационалност, характерна за епохата, наречена Модерност; ражда се (а в някои случаи и се възражда) дискурсът "анти-" - антимодерен, антиевропейски, антидемократически (а покрай тях - антиамерикански, антицигански, антитурски и т.н., т.е. антивсичко, различно от нас в културно отношение...)
След 1989 година, в края на един неуспешен "преход" (толкова неуспешен, че огромна част от населението се оказва под равнището на прага на бедността), сякаш започват да се разграждат започнали да кристализират структури на онова, което се нарича "демократично общество". Застрашена е самата тъкан на "политическото". В криза са условията за съществуването на гражданска общност, дискутираща "общото благо", благото на полиса. (Където всеки да има правото на памет и правото на утопия, правото на свои празници, без да бъде стигматизиран и изключен от гражданската, политическата общност.)
Затова будеха тревога заглавия като това в "Монитор", според които "дипломацията на православна България се командва от юдей, католичка и мюсюлмани". Годината е 2003! Статията е от 18 март. Юдеят според нейния автор е "този наш евреин, който не крие презрението си към всичко българско", който е космополит и "безотечественик"; участва във "всякакви авантюри на янките" и изобщо е част от "шепа престъпници и агенти на чужди държави". На свой ред Румен Воденичаров често питаше в "Нова зора", една от трибуните на "Атака": "Свършиха ли се способните българи, та управлението на България е в ръцете на цигани и евреи?"
Този тип менталност (манталитетът на "чистия българин" срещу продажниците, кулминирал в "Атака") схваща нацията като етническа общност. Нищо, че една от основните му цели е борбата против етническите партии. За патриота отечеството е естествено, то е земя (вижте картата на Балканския полуостров и ще видите откъде трябва да минават границите на България, казва той). А на тази територия православните празници са нормалните и онези, които не ги признават, всъщност рушат нашето отечество. (Умереният расист отец Гелеменов, както сам се нарича, признава, че "от Хитлер могат да се черпят и полезни постулати". Същото четем днес и в следизборното интервю на споменатия по-горе депутат от "Атака".)
По тази логика се стига и до основното чувство за "заговора" на "те" и до познатия мотив за световна конспирация, за опита да се разкъса отвътре "националното ни тяло", за "сянката на Цион" и "бумеранга на злото", за подривните централи и нашите политици, които сътрудничат на "поръчан отвън процес". Които "въртят опашка" пред бизнесмени-евреи, като Чорни, Зееви, "руските олигарси" (а според случая - и американски...)
Това е митологична мисъл, която не прави разлика между представа и реалност, между желано и действително, между случайни и съществени характеристики на социалния свят. Тя може да претопи, да смеси и свърже всичко с всичко - Агджа, Мосад, Буш, Сорос, Доган, циганите, на които им плащат тока (а на истинските българи им дръпват шалтера в Козлодуй)... Тук всичко може да стане функционално в зависимост от момента...
Такава беше линията, която следваше аргументацията ми по време на въпросната конференция на "Отворено общество". Затова беше наистина съвсем неочаквана тогавашната реакция в централния печат. Почти толкова неочаквана, колкото и днешните думи (с арогантност, обратно пропорционална на информираността) на Люба Кулезич за "един от най-големите социологически пропуски на българската социологическа наука от 15 години насам - късогледството спрямо зараждането на политическия феномен "Атака". Пак тези "стари социологически влъхви", които тя очевидно търси само сред непозналите изборните резултати "маркови социологически агенции".
Та въпросната реакция беше следната: главната редакторка на "Сега", недоразбрала и не искаща да разбере какво са казали на конференцията, си направи самореклама с измисленото и некоректно заглавие - "Сега обвинен в антисемитизъм". Обвинен бил от някакви "поборници за задгранично спонсорство" - т. нар. група от "9 българи и 3 евреи" (защо да се сърдим на Сидеров, че дели политиците на българи и евреи, българи и цигани; или че една от любимите му фигури е "т.нар" - "т.нар. парламент", "т.нар. национално радио"). Та тези "т.нар." анализатори "приели някави безумни критерии, по които оценявали етническата толерантност; приели ги... според интереса си. Защото ако бяха обявили, че в България няма антисемитизъм, вече никой не би им давал пари да го изследват."
В същия ключ бяха коментарите и на Явор Дачков (пак в "Сега") за изследването (разконспирирано като изследване на Българския Хелзински комитет - "...хубаво е г-н Кънев да се замисли дали именно неговите изследвания не предизвикват напрежение по този въпрос. Освен, разбира се, ако не го търсят. ")
"Така наречените защитници" били платени от Запада. Това ще да е причината - сметна и друг топ коментатор, историк, колумнист и общинар - те да защитават бездомните кучета, а не българските телета. Свидетели сме на "PR-акция за налагането на понятието "антисемитизъм", констатира с характерната за него непоколебима категоричност историкът Божидар Димитров: "Изглежда фондове от Израел, САЩ или Западна Европа плащат за борба с "антисемитизма". Но за да усвои парите, някоя група в България непременно трябва да открие "антисемитизъм". И се явяват "някакви анализатори", изследователи -"ресторантьори". "Удивен съм от бързината, с която различни сдружения на български граждани разбират кой, кога и за какво дава пари". Това са думи все така на историка в "Сега" (30 март 2004). За когото изглежда няма значение, че въпросната група се е сформирала с цел да провери именно медийните твърдения за "раждащия се" или "възраждащия се" в България антисемитизъм и че е достигнала до извода, че в България антисемитизъм няма, но има нещо не по-малко опасно (език "анти-", антидемократическо политическо говорене, обикновен "негационизъм", потенциал, който може да бъде мобилизиран...).
Изглежда и политически лидери като Красимир Каракачанов не разбраха опасността от националистическия дискурс. Преди да мине в дясна коалиция, той впрочем даде своя принос срещу анализаторите, онези "комплексари", които нарушават етническия мир: "някои мечтаят България да осъмне с фашистка партия"; "някой използва вродената (!?) етническа толерантност на българина и си прави зловещи експерименти". В основата според него пак бил Красимир Кънев и с-ие.
След подобни примери защо да се учудваме, че днес четем в предизборните пропагандни материали на "Атака" и "Нова зора" за "красикъневците" и "техния антибългарски расизъм" - "космополити", безотечественици, храненици на "Отворено общество"? През август 2004 научихме, че "скучаещите през лятото антибългарски и антиправославни организации, финансирани от нечистия бизнес на Сорос, потриват доволно ръце... сега ще си оправдаят парите, които им плащат, за да клеветят България зад граница".
Научихме също, че не "т.нар. политици", а "единствено те" (още една любима форма на Вален Сидеров - "единствено", "никой друг", "всички други"), те, патриотите, щели да спасят България. От циганския терор, от циганофилската телевизия, от турцизирането на България. От "ругателите на българските национални светини и хули срещу България", както пише в "простите" програмни 20 принципа. За воленсидеровци всичко е "просто". Един ултранационалист, вероятно гласувал за новата парламентарна формация, мечтае да се втурне в парламента и да "измете всички боклуци" и "други изгъзици на демокрацията". За друг Доган е "дегенерат" или "цирей". За трети Холокостът е "лъжа". Сидеров държа реч на интернационалния форум на негационистите, на който присъства и авторът на "Лъжата Холокост"... След изборите Лидерът каза, че не е антисемит, че не е анти-, а е про-.
Въпросът не е да го оборваме. По-същественият въпрос е по-общ и по-съществен, защото ВоленСидеровата стратегия се оказа електорално успешна. А неговата реторика е само крайната, завършената точка на едно политическо говорене, на което сме свидетели поне от 15 години. А и участници. Това беше езикът, на който дълго се разказваше за "синия фашизъм" и "червения фашизъм", за червените башибозуци и гей политиците, езикът, на който се подстрекаваше срещу "синьо-кафявите" и "червено-кафявите". Беше направено социологическо изследаване, публикувано под ръководството на Майя Грекова (впрочем автор и на много други изследвания и монографии върху идентичността и конструирането на "другия" - това за сведение на госпожа Кулезич), на публикациите във вестниците "Дума" и "Демокрация" от 1990 до 1995 година, отнасящи се до "националната идентичност" и нейните исторически ресурси. Беше показано, че колкото и да са различни по своите идеологически послания, стилистиките на двата вестника си приличат (не само защото Волен Сидеров беше главен редактор на "Демокрация" през част от изследвания от нас период). Отвъд идеологически противоположните платформи те имат сходства на равнището на предпредикатната структура на повествованието, на манталитета, на нивото на т.нар. картина на света. В тези тогава масово и жадно четени вестници схемата на разказа се оказа по воленсидеровски проста, сигналите - ясни. Тази схема избягваше напрегнатите въпроси, аналитичното отчленяване, сблъсъка на гледните точки, алтернативните тълкувания. Тя имаше (и до днес има) неразбиваеми твърди опори: ние - те, агент - патриот, враг - приятел, добър - лош, освободител - поробител... Ясни противоположности, които впоследствие да влязат в политически употреби. Затова много дълго след 1989 година продължаваха да печелят изборите тъкмо онези политически сили, които се идентифицираха негативно, които атакуваха фронтално. Чрез "образа на врага". Които имаха ясни сигнали. Без центристки превземки или "изгъзици", ако използвам формулата на онзи вече споменат ултранационалист, специалист по бойни спортове, който може би е гласувал за "Атака".
От битките между "червено-кафявите" и "синьо-кафявите" спечели "Атака". Както и Симеон Втори преди четири години. Явяването му на политическата сцена не беше никакъв "нормален центризъм". Идването му на власт беше резултат на масов протестен вот. Който отново ни изненада. Преди четири години социолозите от агенциите бяха наистина изненадани. Впрочем, те можеха с други социологически методи да идентифицират "Атака" доста преди официалната й поява, регистрирана от ЦИК. С обикновените сондажи на мнението - колкото и да са добри, а много от тях са добри - нямаше как да го направят. Но, питах се, защо не използват и други методи? Това обаче е друга мъчителна тема, която не искам да подхващам сега... Още повече, че враговете на социологията бдят...
Казвам го на шега, разбира се, но не на шега си мисля, че доста манипулации се правят с прословутото "манипулиране" от страна на социолозите, както и с драмата на "познаване-непознаване на изборните резултати"... Най-вероятно гласувалите за "Атака" не ги четат. Но това трябва да се изследва.
Гласувалите за "Атака" са дълбоко хетерогенно образувание. Тепърва предстои да се направи анализ на този вот. Но е ясно, че той не може да бъде разбран, ако го обясняваме така, както започнахме. Това било "омраза", "лумпенски инстинкт", "опашката на БСП" ("ултралеви" или "ултрадесни", в зависимост от политическата принадлежост на пишещите), "зло", "творение на олигарсите", "еректирала суета", "новият генералски коктейл "Молотов", създание (сигурно, но това е друг въпрос) на "сивите кардинали". Интересна е инверсията на образа "сиви кардинали", един от любимите образи на "червените", в един "лилаво-син" вестник. Подобна на инверсията в един от клиповете на ДПС през 1991 година - за комунистите, които във възродителния процес довели страната до "време разделно".
Накратко казано, неясно и дълготраещо смесване и сливане на езиците. (Като в стария виц за "синтетичния виц", който поръчали на един компютър - след като обработил всички налични тогава вицове, компютърът съобщил: "Вървели по Ереван двама евреи - Хрушчов и Чапаев" ) Опасни смесвания в зоната на легендите. Където не по-малко странни и рисковани са и асоциациите с "националистическата истерия" непосредствено преди началото на разпада на бивша Югославия. Или ситуацията преди Косово.
Неполитическият език, елементарният език на племенното противопоставяне, мътният "коктейл" от генерали, идеологически резидиуми и прагматични интереси (политици и имиджмейкъри, които, по чудесното наблюдение на журналиста Ясен Бориславов, "третират избирателите си като фирмени клиенти"), езикът на непрозрачните експертни сделки и на фините бродерии върху тъканта на травматичните спомени и на изкормените проекти на изтерзаните български граждани... този език има шанс да триумфира. Защото изборите 2005 спечели той. А Волен Сидеров е само една от последните му черни фигури. Бумерангът на езика.

Лиляна Деянова