Как да напишем бестселър?

През последните години често се оказваме залети от някоя поредна вълна на нашумял, придобил бързо световна известност, роман. Нямам предвид традиционната популярност на книги в области като криминалното или фантастичното четиво. Имам предвид творби с претенция за сериозна литературност, "художествени" романи, които се четат от широка интелигентна публика и стават обект на задълбочен критически коментар. Типичен пример е "Шифърът на Леонардо", още по-нов - "Убийство във Византия" на Юлия Кръстева. Независимо от разликите в тематика, проблематика и художествен стил типологичният прочит на тези творби издава наличието на много общи черти; като ги съберем, ще получим рецепта за успешен модерен роман. В това няма нищо чудно - всяка епоха проявява нагласа към обобщени прояви на своите художествени вкусове и рецептивни потребности. Фактът, че има малко истории на литературния вкус (в България - никак) е отделен проблем. Без претенцията да изчерпя "рецептата на нашето време", ще се опитам да дефинирам някои от нейните най-характерни черти.
Всеизвестно е сливането на високо и ниско, сериозно и "несериозно" през втората половина на ХХ век, често смятано за типичен знак на постмодерното преживяване. Романът-бестселър изцяло залага на тази посока. От "ниските" жанрове той заема интригата, реалистичната действеност на сюжета, типичния персонаж, ясната изразност на идеите и популярния психологизъм на нравствените внушения. Като казвам интрига, имам предвид най-вече интригата на съспенса, криминалното напрежение, поредицата от неочаквани, необикновени събития, които провокират любопитството на читателя. Философските разсъждения, лиричната есеистика, красивата описателност, нравствената реторика -- всичко това попада в зоната на ранномодерния писателски нарцисизъм, като задоволява преди всичко въображението на своя собствен създател. Съвременният читател не иска да мисли, а да преживява литературата като алтернатива на своя живот. За тази цел въображението му трябва да бъде съблазнено с нещо невероятно или екзотично, или скандално; романът трябва да го подмами и след това да го задържи в капана на действието. Първото е по-лесно от второто, а най-трудно се оказва да бъде намерен финал, достоен за високия залог на щурма, с който започва сюжетът. "Шифърът на Леонардо" например не издържа на сюжетното напрежение, въображението на автора се изчерпва и краят далече не увенчава началото.
Специфичен и задължителен елемент на романа-бестселър е способността му да кокетира със знанието, с потребността на съвременния читател да се чувства значим в своята информираност. Всички успешни творби, които познавам, разиграват този силен коз, макар и в различни посоки: анатомия, медицинска патология, хералдика, биология, семиотика, мистична символика, криминална психология и психоанализа, изкуство, източна философия... - всъщност всички области, които изискват по-специални познания. Мързеливият автор е неуспешен автор; едва ли има друга епоха, която толкова ясно да е отхвърлила идеята за интуитивната сила на литературното постижение. Понякога романното знание изглежда прицелено в "изключителни", дори откривателски дълбини. То ни се струва поразително оригинално и компетентно (например символиката на свещената женственост в "Шифърът", пренаписването на християнската история, на живота на Исус). При по-внимателно вглеждане тази "оригиналност" винаги се оказва преразказ на популярни идеи, добре компилирани и задължително в крак с по-общи мисловни тенденции в нашето време (например глобализацията или феминизма, или постмодерната апология на различията). Ако се случи обаче читателят да бъде добре подготвен в експертната област, която засяга романът, тогава популярният характер на неговото "откривателство" или оригиналност бързо лъсва и възхищението преминава в досада (такъв е случаят с психоаналитичните разсъждения в романа на Юлия Кръстева).
Стилът на романа-бестселър обединява способността за "красиво писане" с ясната изразителност на масовото внушение. Умереното количество трудни думи (обикновено във вид на специализирани термини) е задължително. То кара читателя да се чувства значим и начетен, но е задължително придружено с достъпни обяснения вътре в текста или под линия. Всъщност по това модерният роман прилича на западния университет - и двете институции подготвят човека да се чувства компетентен с цената на популярни усилия. Става въпрос за вид социален договор, в който всяка страна знае точно какво иска и какво ще получи, ако изпълни съвестно своите задължения.
Бих могла да продължа и нататък, но нямам повече място. Вместо това ще задам един логичен въпрос. Щом съществува рецепта, не чак толкова трудна, макар и значително трудоемка, какво пречи на българските писатели да проявят известна интелигентност, като се опитат да напишат модерен бестселър? Дали провинциализмът се проявява като комплекс за егалитарност, за криворазбрана висока модерност на писателското призвание? Или пък става въпрос за мързел, за нежелание да загубиш няколко години в ровене по библиотеки и събиране на специализирана информация? Дали романтичната идея за "спонтанната дарба" все още работи като оправдателна рационализация на подобен мързел? Дали, дали... Факт е, че няма нито един български модерен бестселър (ако успеем да забравим вулгарните романи на Калчев).

Милена Кирова







Думи
с/у думи



данни