Уважаеми дами и господа,
Фотографиите на Емил Христов, някак без да искаш, след задължителното прилагателно от типа на голям, безкомпромисен или завършен, те карат да поставиш поизветрялото съществително "естет". За да предпазя и тях, и себе си от оценки, които се въргалят по пода, си позволих в дипляната към изложбата да ги свържа с предаването "Биг Брадър", да ги вкарам в задочен дебат. Разбира се, донякъде просто изпитвах нездраво удоволствие от разрушения дизайн на речта - нещо като да подредиш в едно изречение "кучка" и "маниеризъм", да речем. Самият Христов би измислил и по-драстични примери. Но по-важното е, че дебатът не е напълно измислен.
След "Биг Брадър" всички, от бабите по входовете до клошарите под мостовете, започнаха да говорят за воайорство. Такова, каквото го видяха на екрана: битово, нахално, хихикащо - око, което през ключалката, а по-добра ключалка от екрана няма, се опитва да мерне гениталиите на съседа. Понятието стана неочаквано популярно, но за сметка на разрушената му аура. И сега, тук в галерията "СИБАНК", професионалният воайор Емил Христов трябва да му я връща. Защото то отдавна се е отдалечило от първоначалния си психиатричен смисъл и е започнало да означава културна работа на погледа, който съзерцава предметите, докато те изчезнат и той сам се превърне в предмет на съзерцание, докато гледките се освободят от натурализма на нещата. Едва ли някой по-добре от оператора Христов умее това в българската фотография.
Но аз ще продължа да го обсъждам с несвойствена за съсредоточения му артистизъм публицистична разсеяност. Изборите. За парламентарните избори говоря и дори по-точно - за "Атака". Покрай другото и може би преди другото, тя прояви "първородната" погнуса към света, като я прекара през телесната агресия и произведе първата у нас парламентарно представена политическа чалга по формулата: колкото съм по-гнусен, толкова по-малко гнусно ще ми бъде.
Така че десет дни след тези избори е подходящо време, в което фотографиите на Емил Христов могат да бъдат разчетени, защото те са нещо като нагледен урок по "икономия на погнусата". И за Емил тя е натрапчиво състояние, вид културна настръхналост, но въпросът е: какво да правиш с погнусата, за да не си част от нея? Отговорът отчасти вече беше даден: да стоиш най-малко на един поглед разстояние от нещата, да не попадаш в техния ред, защото иначе крясъците неизбежно ще те изкушат - рано или късно, на Сидеров, на някой друг или твоите собствени. Фотографиите на Христов са визуалното обратно на крясък. Вероятно затова правят впечатление на херметични, самодостатъчни, загледани в себе си, не смееш да ги разпредметиш и анализираш. Но аз, щом веднъж съм застанал пред вас, съм длъжен да опитам.
Общо взето, преведени на езика на нещата, фотографиите са на безгрижни пространства, често изтичащи направо в морето - кейове, плажове, пързалки, барове... Гледките им обаче естетически са забравили това и са ги заредили с меланхоличен драматизъм, който получава лице в детските портрети. Те носят някаква демонична наслада от това, че светът не може да бъде видян. Освен, разбира се, от Бащата.
Играта на Христов е следната: драматизмът, внесен за естетическо удоволствие, блокира удоволствията, дошли от нещата, от алкохола, флиртовете, ваканцията, водата, пясъка, жегата... Същата онази (вижте жълтото насреща), която е достатъчна за Чужденеца на Камю (бард на погнусата) да извърши убийство. С други думи, ако животът не е естетическо събитие, твърди Христов, погнусата е единственият мотив. И по-лошото: прилича на реализирано желание. Затова най-опасни са курортистите: лежат и чакат. Това вече аз го твърдя.
И понеже Емил е нервак и знам, че не може да стои дълго на едно място, тръгваме.

На тази фотография, докато се снима филм, се разиграват човешки истории, достойни за друг филм, който Емил на свой ред снима. Ако през това време, някой го снимаше него, впрочем винаги се намира такъв, снимането на снимането щеше да продължи. Въобще, "лошата безкрайност" на снимането, в която изчезват фанатизмът на крайностите и ужаса от края. Така ли е, Емиле?



В тази фотография Христов съвсем се е изнервил. Ето, светът е надуваем, отвътре нещата са празни и ние в курортистка паника сме принудени да представяме външността им за същност. Най-достъпният начин за това е алкохолът. Този човек долу, въпреки жегата и ранния час, вече е пил. Така ли е, Емиле?



Тези фотографии напомнят за комиксовия попарт на 60-те и 70-те години. Илюзията, че ще направиш крачка напред, докато стоиш захвърлен някъде в света, в този или в някой съседен бар, превръща и стоенето, и местата, на които го правиш, в артефакт. Има някаква полза от тях, единствено ако са зад червено шнурче. Фотографията пък специално е най-голямата културна хамалогия: непрестанно пренася парчета от света в галериите, за да не им се виждат срамотиите. Така ли е, Емиле?

Да се връщаме.
Заставам отново тук, за да си взема думите назад и да кажа просто, че фотографиите на Емил Христов са красиви.
Честита изложба!


Георги Лозанов


Слово, произнесено на 5 юли при откриване на изложбата.