Из дневника на един тръгнал да търси щастието си
по чужбина

Театър "Фриндж" е създаден в Бон преди 5 години от режисьора Франк Хойл, който работи с интернационален състав и търси изцяло нови театрални форми. Сценариите на пиесите му се пишат в процеса на репетициите и в повечето случаи се базират на интервюта, биографии, литературни разкази или текстове от самите актьори. Имах удоволствието да се запозная отблизо с работата на Франк Хойл.

В немския език има думи, чието значение започваш да разбираш, едва след като заживееш в Германия. Не само заради липсата на точния им еквивалент на български, но и поради културно-социалния контекст, от който те черпят своя смисъл.
Такива думи са например "хаимве", което буквално означава "болка по родината" и ние превеждаме като носталгия; "фернве" - копнеж, желание за пътуване; "гренцгенга" се наричат тези, които непрекъснато пресичат дадена граница, била тя психологическа, държавна или културна.
Това е част от речника на също превърналия се в термин "тръгнал да търси щастието си по чужбина". Това е и темата на новата продукция на бонския театрален състав "Фриндж". Пиесата "Гренцгенга" на една от най-интересните трупи на немския "оф-театър" разказва за "имигрантите" (т.нaр. културни преселници) в Германия и е съставена изцяло от интервюта с реални хора.
Режисьорът Франк Хойл е събрал съдбите на италианеца, който отдавна вече не вярва в мита за лесното забогатяване в Германия; на преводачката от Того, която говори за псевдотолерантността; на литовката, която в стил Куентин Тарантино разказва как чрез проституция издържа детето си; на интелектуалеца от бивша Югославия, водещ битка с три държави за своята идентичност; на румънския гастарбайтер и туркинята, която и след двайсет години в Германия все още не се чувства у дома си.
Спектакълът носи почерка на т.нар. от Ханс-Тийс Лееман "постдраматичен" театър. Той се характеризира с фрагментарност на изразните средства, съзнателно търсене както на дистанцията между актьорите и текста, така и на провокацията на публиката към едно поливалентно възприятие.
Двама актьори си поделят историята на родения в Германия Драго, който след разпадането на бивша Югославия и упоритите опити да получи немско гражданство определя себе си като "не-германец" и "не-югославянин". Монологът за сблъсъка на културите и проблемите на интеграцията бива предаден от Щефан Крафт с иронична лекота и едновременно с това пoчти паралелно изкрещян от Давид Фишер с една болезнена агресивност.
Актрисите Лайла Нийлсън (Швейцария ) и Юдит Лодевийкс (Холандия) скачат неистово върху дунапренените матраци със същата почти детинска еуфория, с която литовката Джесика решава да замине за Германия, оставяйки зад себе си малкото си дете, побоищата на мъжа си и глобата за незаконно производство на водка. Засилващото се физическо изтощение придружава разказа за новата работа, новата женитба, за новия (?!) мъж с новия паспорт и старите побоища.
Непоносимата лекота, с която се случват нещата в живота, бележи края на всяка сцена. Телата се сливат в прегръдка, която бавно, грациозно и неотменно се превръща в жестока схватка, която изхвърля едното от сцената. Същата тази битка, която те принуждава да се разделиш с част от себе си, подлагайки се на нова социализация в едно ново общество.
В тази одисея на оцеляването няма персонификация, личната история на всеки е превърната във фрагмент от една общочовешка и вечна тема за "чуждото", което често се оказва едно, от друг ъгъл погледнато, "свое" и "добре познато", което със своята относителност лесно може да се превърне в "чуждо". Също толкова естествено цялата сцена (чиято конструкция наподобява стерилни килии-единочки, в които актьорите като декоративни зайци хрупат самотно своите моркови) се доближава максимално до публиката, задвижена само от обикновено колело. Заедно с разстоянието между зрителя и актьора се променя и статусът на текста. Изкрещян, изпят, изръмжан или казан на различни езици - диалогът е превърнат в полифоничен конструкт, подчинен на законите на колажа.
Част от концепцията на спектакъла е и съзнателното търсене на клишета, екзотичната игра с техния контекст, както и опитът за едно ново кодиране на значението им - на сцената вали дъжд, сипе се пясък, разпръсква се слама и хвърчи перушина. Полето на възможните асоциации се простира между границите на ирония и сантименталност.
Засягайки една от най-актуалните теми не само в Германия, но и в глобализираща се Европа, спектакълът се дистанцира от обремененото тълкуване на централни термини в съвременото ни общество, като "мултикултура", "етнически конфликт" или "интеграционна политика". Той не размахва сърдито пръст, не търси вманиачено отговорите на модерните реторични въпроси, а предлага с чувство за хумор нови гледни точки.
И така, от добре познатия сценарий за конфликта между колективната и индивидуалната идентичност, театър "Фриндж" разказва по нов начин за тези от нас, които, застанали на кръстопътя от културни различия, превръщат самата граница в своя територия.

Силвия Петрова