Вой през усилвателя
Вероятно най-честно би било тук да няма текст. Бях на концерта на U2 в Берлин и исках да напиша нещо като репортаж (музикалната критика съвсем не ми е по силите), но просто не успях. Всичко започна от това, че не можах да локализирам събитието, дори чисто пространствено: къде се разиграваше то - горе на сцената или долу на стадиона?
На сцената течеше класическо шоу без особени предизвикателства, което можеше да се състои и преди десет, и преди двайсет години, но това не пречи да бъде оценено като грандиозно. Напротив, помага. В драматургичния му център, естествено, е добре тренираният демонично-пародиен образ на Боно, по формулата: колкото е по-равен на себе си, толкова по-ликуваща е изненадата от поредната среща с него.
Тъкмо ликуването (до сълзи) пренася събитието долу, в публиката. Впрочем, терминът е опасно неточен, става дума за 75-хилядна фенска маса, която се тресе в ритъма на парчетата - всеки постъпва като другия, а и вижда главно гърба му; сцената почти не може да бъде видяна. Артистът е далечно-непостижима, имагинерна величина, но пък ти самият си той (вместо микрофон, държиш бира).
В това е разликата - публиката общува с артисти, а фенската маса - помежду си. Спектакълът мигрира в телата (количеството им е от решаващо значение), сцената е просто мотор (в случая един от най-мощните в Европа), който ги задвижва на високи обороти, с ирландска непоколебимост. Всъщност, подло е да се следи само сходството в реакциите на телата, същото се отнася и за мненията. Получава се нещо като "отелесностена картина" на кипнало обществено мнение.
Не съм голям познавач, но предполагам, че повечето групи (или банди) на повечето стадиони постигат такъв ефект. Тук обаче се намесва Боно: когато не пее, говори - за СПИН, глад, малария, тероризъм, геноцид, тоталитаризъм, война... Патосът му следва истерията на спектакъла, но носи публицистични интонации. Използва моментния кипеж на общественото мнение за каузи, които иначе може да "влязат в едното ухо, за да излязат от другото". Още през 1986-та, след като се връща от Никарагуа, кара басиста да пусне през усилвателя вой на бомбардировки. При това ангажиментът му не е само сценичен, организира кампании, оказва институционален натиск, кандидатства за директор на Световната банка за развитие, номиниран е за Нобелова награда за мир. U2 функционира като огромна гражданска организация...
А у нас "Атака" е в парламента, а боклуците, преди да ги приберат, изгниха по улиците на София. Каква е връзката ли? Това са само два кресливо-миризливи симптома на срива в легитимността на публичното говорене. Обществените каузи винаги са банални, работата е в това кой има публично право да ги изрича, за да вдигне хората от пътя на камионите с отпадъци, или да ги предпази от ксенофобия. Засега единственото, което може да се пусне през усилвателите на стадион "Васил Левски", е вой на мъртви - тези, които се обръщат в гробовете (и от двете страни на политическия спектър), докато царят и комунистите се сговарят.

Георги Лозанов