Маниите произвеждат неграмотност
- В "Правилата на човекологическата градина" Петер Слотердайк смята, че не е трудно да се докаже, че нашите общества вече еднозначно са постлитературни, постписмени и следователно постхуманистични... Какво вече разбирате под грамотност?
- От отговора на този въпрос, поне за мен, лъха тъга. Защото "днес" е по-зле от "вчера", а по всичко личи, че "утре" ще е по-зле от "днес". И така до "вдругиден", когато ще престанем да тъгуваме и да плачем, защото ще се е изличил споменът за това, за което сме тъгували и плакали. Може би първо си струва да разберем за какво плачем? Опяваме един вид образованост, която днешният ден изтласква като ненужно бреме, несъвместимо с прагматиката на живота - бреме, принуждаващо човека да мисли света, а и себе си, в категориите на устойчиви ценности и духовни стойности. И ни е някак трудно да признаем, че този идеал за "високи етажи" на човешкото е вече сякаш лично дело и личен избор, абсолютно неприложим в масовото образование, в което днес се включва и университетското образование. До много скоро университетите бяха топоси на елитарна образованост, днес са просто масови учебни заведения, подчинени изцяло на изискванията за справяне с една реалност, спрямо която високите критерии за образованост се оказват направо архаични. Аз също съм от тези хора, които обичат да си поплакват, но когато вляза при моите студенти, разбирам, че този плач е "смешен плач". Не защото се примирявам с неотвратимия ход на нещата, той все така ме изпълва с противоречиви чувства, тъй като е в посока на деградация от гледната точка, която описах, а защото изведнъж човек се оказва поместен в съвършено друга ситуация, която напълно иронизира собствените му възгледи и страхове.
- Неизбежно ли е всичко това?
- Да, неизбежно разбираш, че трябва да мислиш от друга позиция - тези млади, жизнени, различни от мен хора имат всички основания да се стремят точно към това, което днешният свят им предлага. Това е, което е, те са това, което са, но какво може все пак да се направи, за да успеят да се ориентират по-добре и да се справят точно с този свят, който не е особено приветлив и ни най-малко не е угрижен за тяхното духовно и интелектуално развитие, а желае единствено да се възползва от ресурса, който самите те са и могат да предложат? Така си поставяш прости и сякаш постижими цели: ако днес тяхната идея да си "грамотен" означава да можеш да свършиш нещо определено, частно, практично, да изпълниш "задачата" - вид прагматика, която обслужва точно определена потребност - нека се заемем с нея. В часовете по писане на есе например, трябва да ги науча да изразят по ясен и грамотен начин мнението си по онези проблеми, които напират около тях и с които ежедневно се сблъскват. Да го формулират, да стигнат до позиция, да могат ясно да заявят - "ето, аз мисля така". И да се обосноват, разбира се, защото това ще им е необходимо на всяка крачка в живота, за да постигат собствените си ясни и конкретни цели.
И тук, когато очертаеш това поле на необходимата компетенция, на пръв поглед съвсем лесно постижима, изведнъж попадаш в омагьосан кръг. Оказва се, че май би било по-лесно да ги накараш да възпроизведат смисъла на "Битие и време", отколкото да напишат есе на тема "За едно общество може да съдим по боклуците, които изхвърля". Защото дори зад умението на елементарното писане и изразяване, стои едно друго умение, което не е свързано със способността да възпроизвеждаш чужди, назубрени мисли - нещо, на което средното образование единствено ги учи. И точно това умение все по-упорито закърнява - умението да различаваш, нюансирано да обглеждаш света, т.е. да разбираш живота, който живееш, някак интутивно да се ориентираш в него... Тази способност е именно "грамотността" - граматиката на мисленето "предхожда" езиково-граматическата грамотност, тя е ефект на мисленето, което обаче е невъзможно отвъд езика и не може да бъде сведено до "техническо" умение. Липсата й води до този срив у младото поколение, който ние обикновено наричаме "неграмотност" и отчитаме по "скалата" за граматически и стилистически грешки, които младите правят.
Оказва се ужасно трудно да овладееш синтаксиса на писменото слово, почти интуитивно да разбираш различните части на речта, да оразличиш кой е субектът на действието, за да му сложиш един пълен член, а запетайките са просто непреодолимо и нарочно измислено за усложнение препятствие, когато мисълта ти тече без синтаксис, без нюансите на сложното, съставното, допълнителното, на различието...
Всъщност става дума за нещо, което от няколко години наблюдавам сред студентите - нарушена връзка човек-език. Идват поколения, за които родният език е чужд език и според мен това нe е просто проблем. Това е грях на едно поколение спрямо друго поколение, тежък, "колективен" грях, защото тази неграмотност означава пресечен път не просто към някакво познание, а посечен път към самия себе си. Неспособност да (се)разбираш. На повърхността това се проявява чрез сякаш не толкова "драматични" неща. Например една съвсем леко усложнена конструкция на изречението вече го прави непонятно, трудно, "увъртяно", както се изрази веднъж един студент. И защо му е да го разбира - той в крайна сметка може би учи информатика - неговите "знаци" са други.

- Какво по-точно поражда неграмотност? Какви процеси предопределиха факта, че литературата, а вече и медиите трудно произвеждат културната и политическата цялост на нашето общество?
- "Смъртта" на книгата, естествено. И тук именно попадаме в затворения кръг. Сякаш нищо не може да накара младите да четат, а не само "високата" образованост, но и най-ниската степен на образование и грамотност няма откъде другаде да дойде. Поне доколкото знам, човечеството още не е измислило алтернативен метод. Това имам предвид под нарушена връзка човек-език. Ние до такава степен сме свикнали да мислим езика като сърцевина на човешкото, че поне майчиният език ни се привижда като "естество". А това въобще не е така. Езикът е "изкуствен" и няма откъде другаде да се набави, освен от четене на книги. Каквито и да е книги. Няма нужда да е Марсел Пруст или Томас Ман. Просто книги. Ежедневният език не достига, за да може човек да съумее да мисли света дори и в прости категории и ситуации. Казват, че това било световен проблем - младите не четели. Аз съм убедена, че не е точно така, поне не в този драстичен смисъл. Средното образование е длъжно да научи децата да четат и май по света го правят. Да разбират текста, когато четат. Да си "набавят" език. И да могат поне прилично да се изразяват в писмена форма.
През 2001 г., когато пътувахме из Франция по програмата "Красивите чужденки", с Георги Господинов присъствахме на един урок по литература на абитуриенти в училище в Южна Франция. Беше по наши текстове. Няма да забравя как задаваха въпроси, как по най-различни начини се опитваха да "обгледат" текста, как проектираха собствени мисли върху отделни изречения и дори фрази. Изумих се. Те просто бяха научени да четат. Не знам дали тежката френска матура им е била стимул, но какъвто и да е този стимул, той съществува. Пък нека после никога през живота си да не отворят книга - поне първоначалната работа явно беше свършена. А и аз съм убедена, че един човек, който е бил поне малко "заразен" с четене, никога не се отказва напълно. То е като с музиката - ако малко си свирил на инструмент и можеш да четеш ноти - и "музикален инвалид" да си като слухова дарба, пак те тегли натам.

- С каква филологическа подготовка (езикова и литературна) идват студентите в Нов български университет, където преподавате? Сиреч какви кризи произвежда четенето и писането в средното училище?
- Да се говори за "филологическа подготовка" е твърде претенциозно, защото такава отсъства. А и не съм убедена, че въобще е нужна. Проблемът е в много по-прости неща. Ще се върна към четенето и ще кажа нещо, което със сигурност звучи "еретично", дори и в моите уши, въпреки че съвсем сериозно го мисля. Струва ми се, че вече идват поколения, които са жертва на това, което обичайно наричаме "български литературен канон". Не защото този канон е слаб, литературата ни "лоша" и Вазов, Елин Пелин или Йовков са "слаби писатели".
Проблемът е, че са абсолютно безинтересни и непонятни за възрастовата група, в която поради разни "национални" съображения биват буквално "употребявани". Спомням си, че когато аз бях в гимназията ги четях с досада, само че в същото това време гълтах огромно количество друга литература. Прочетох и разбрах този "български канон" едва като студентка и тогава, естествено, му се възхитих поради много причини. Днес никой дори и не "опитва" на малки хапки други текстове, освен тези, които насила и по задължение трябва да (не)изчете. И какво се получава? Книгите, които ги принуждават да четат говорят на език, който те не разбират и за живот, който им е напълно чужд и безинтересен. Децата започват да се отвращават от литературата, което им носи само мъка и досада, а като се прибави необходимостта да смелят "научно-критически" текстове, абсолютно непонятни за тях, с някой некадърен учител в прибавка, картината на напълно убитото четене става пълна.
И идва един момент, когато ти казват: хайде, напиши един простичък текст, в който да съобщиш без излишни излияния какво мислиш по въпроса за софийските боклуци - тогава настъпва шаш и паника! Как така? Какво означава това "да мислиш"?
Ако мога да обобщя тези конкретни неща, които изредих, средното ни образование е направо маниакално. Точно то е масовото образование, което трябва да си поставя достижими, прагматични, минималистични дори цели, които обаче всеки, който завършва, трябва да е постигнал в определена мяра, а вместо това то се преживява като "високо", затънало е в невъзможни за осъществяване програми, непостижими за огромната част млади хора - и резултатът е налице: кръгла нула, с която после университетите трябва да се справят.

- А какво може да се направи? Защото за сложния нов свят действително следва да се говори сложно, но тази яснота трябва да се надгражда отнякъде.
- Да се смени изцяло, от корен системата на обучение по литература в средното образование. Да се въведат буквално часове по "четене". Да се работи с текстове, които биха били приятни, буквално "забавни", разгръщащи светове, които за тях имат смисъл. Да се "зарибяват" децата с четене. Да пишат, да пишат, и пак да пишат - но не сложни литературни съчинения, а просто да пишат това, което би им било интересно да пишат. Да се стимулират творческите им интуиции, защото всички ги имат, а това е "кръвната банка" на всяка човешка дейност. Да се учат на "методи" на мислене, които биха отприщили и процеса на писане... Много неща могат да се направят, и всичките те - невъзможни. Защото образователната ни система е затънала в догматичен лабиринт и по това прилича на Българската православна църква. Нищо не прави - чака "миряните" от само себе си да я посетят - по Божие усмотрение. Това и Църквата не може да си го позволи, та камо ли образователните институции.
Ако имах "магическа пръчка", щях да въведа в училищата изучаване на "Пипи Дългото чорапче" или "Наръчник на галактическия стопаджия" дори, само защото това би накарало голяма част от децата наистина да държат в ръцете си книга и да усетят, че четенето може да бъде удоволствие, но това естествено е невъзможно, защото за държавата е по-важно учениците да са чували и да не са чели "Под игото", отколкото някой да се научи наистина да чете, да пише и да мисли. Смята се, че е по-важно да се развие "национално самосъзнание", а никой не си дават сметка, че преди него трябва да има просто развито съзнание.
Но както казах вече, знам, че тази "утопия"си е направо еретична и няма никакъв шанс някой да се вслуша в нея.

- Чрез какво обучение наваксвате загубите, за да осигурите нормалния академичен процес?
- НБУ е май единственият университет, който, сблъсквайки се с проблема "все по-западащо средно образование", не се примирява и се мъчи според силите си да обере поне част от луфтовете на образователната система и така да осигури по-нормален процес на обучение за студентите си в по-горните степени на тяхното образование.
В първи курс нашите студенти са задължени да преминат курс по "Езикова култура и академично есе". Подлагаме ги на наистина нелек за тях изпит, но съм твърдо убедена, че от това има ефект. Освен овладяване на правописа и пунктуацията, което е цел на заниманията им по български език, часовете по есе ги учат на умение, без което всяка следваща стъпка във висшето образование е по същество невъзможна - да овладяваш "правилата" на мисленето, способността да задаваш въпроси, посредством които да диференцираш света във все по-малки единици, да "изработваш" мнение по актуалните проблеми, които се роят около теб, да формулираш теза и да си способен, поне донякъде да изразиш това свое мнение в писмена форма. А без това наистина не може.

- Пресрещат ли се опитът ви на елитна писателка с опита ви на преподавателка? Може ли писането да се преподава? Точно този въпрос си задавам всеки път, влизайки в час.
- Ако имат пресечна точка, то тя е много особена и това е "опитът на свободата". Особено в курсовете ми по творческо писане. Тези часове наистина са удоволствие и наслада - смея да твърдя и за студентите. Защото те стимулират най-ценното - да се премахват границите и бариерите, да чувстваш словото като същностна част на самия себе си. Точно опитът в това преподаване ме убеждават, че "грешката", за която водим целия този разговор не е в младите, които постоянно упрекваме, а в нас самите - тези, от които зависи как и на какво ще ги научим. Защото в тези часове наистина се убеждавам, как всички всъщност могат да пишат. Откриват за себе си светове и колкото и да е странно, съумяват да ги изразят. Радват се на езика, на попаденията си и разбират, че той не е само тегоба. И дори се запалват да прочетат по някоя важна за литературата книга, защото им говоря много, много за писането, за писателите, и на тях май им става интересно...
- Може ли университетът да възстанови унищоженото от визуалната революция доверие в словото? Защото вече въобще нямам амбиции да възстановяваме за другите понякога арогантната филолологическа мистика, свойствена на вече неработещите модели на грамотност...
- Не. Би било глупаво да се борим с вятърни мелници. Колкото и да говорим ние, хората на Гутенберговата вселена, нашият глас е тих, именно защото е слово. И такъв трябва да си остане, иначе няма да е част точно от тази Вселена. Няма да променим качествено света, няма да възпрем масовата култура в потребността й да трупа милиони пари и хора около себе си, няма да възвърнем онези ценности, които вярваме, че са по-смислени. Но сме длъжни каквото може да направим, поне да опитаме.

5 юли 2005

Въпросите зададе Марин Бодаков


Д-р Емилия Дворянова е директор на програмата "Езикова култура и академично есе" в НБУ. Чете курсове по Естетическата същност на християнството, Творческо писане, Разказът - кратки повествователни форми, Романът - история и техника на създаване, Словото и неговите изкуства.
Тя е автор на монографията "Естетическата същност на християнството" 1992, белетристичните книги "Къщата", роман, 1993 г., "Passion или смъртта на Алиса", роман-фуга, 1995г., "La Velata" новела, 1998 г., "Госпожа Г.", роман, 2001 г.

Разговор с
Емилия Дворянова за образованието като жертва на литературния канон