Космосът като космос
От "Дневникът на жена му" (2000) насам всеки филм на Алексей Учител участва на Московския фестивал, постепенно формирайки статуса му на един от малкото ни "фестивални" режисьори. Своеобразно разделение на труда - Сокуров пътува в Кан, а Учител остава в Москва.
При това "Космосът като предчувствие" е едва четвъртият филм на режисьора, дошъл на широкия екран от документалното кино. Така че е прибързано да се нарича "маестро" на руското кино - по му приляга млад експериментатор.
Александър Миндадзе е написал сценарий, където уродливите признаци на режима са само брегове за голямото море на човешкия живот... Алексей Учител е изменил финала, добавяйки официозни хроникални кадри от срещата между Гагарин и Хрушчов... В крайна сметка е направил филм, от който сълзи хладна ненавист към Съветския съюз... Действието се развива в крайбрежно градче на границата с Норвегия. Готвачът в местния ресторант Кончето (Евгений Миронов) и сервитьорката Лара (Ирина Пегова) се обичат... Изведнъж обаче се появява Герман (Евгений Циганов) - неизвестен боксьор, който слуша "Гласът на Америка" на контрабанден транзистор. И всичко рухва: Кончето се жени не за Лара, а за сестра й Рима, Герман се втурва в морето през нощта и потъва, а Юрий Гагарин излита в космоса.
Съветското време във филма е време на невинност, но Учител представя тази невинност почти като тежък стадий на идиотизъм. Героите мъчително се опитват да произнасят думи и да овладяват понятия, отдавна станали част от лексикона на "нормалния човек"...
Филмът оставя усещане за затворническо пространство, макар че затвор всъщност там няма: Герман само подмята, че е лежал с "политически" и толкова. Обаче е почти невъзможно да се измъкнеш от това пространство, обвито в мъгла и хлад. Затова всички мечтаят. По-романтичните - за полети към Луната. По-прагматичните - за посланически пост в Бразилия. А най-безнадеждните - да намерят плавници и да отплуват за Норвегия.
Визуално филмът донякъде прилича на "Хрустальов, колата!": с мъглата, изкривеното пространство на кадъра, сиво-бялото... И през всичко това шумно диша индустриалната природа... Забавно е, че един от героите се казва Герман. Всички филми след 1998 са излезли "от шинела" на Алексей Герман и неговия "Хрустальов". Затова и сцената, когато младият Гагарин говори за "прогнозата на Циолковски", а Кончето му отвръща с "прогнозата на Герман", предизвиква най-малкото усмивка.Но за зрителя, наясно с историята, финалът предизвиква реакцията "Това е за все още не проумелите". Разбираем е стремежът на документалиста, но именно той убива емоционално филма, превръщайки го от извънвремева история... за търпението и очакването на чудото, в пореден филм за срамното, ала родно съветско минало, в още едно стилизирано ретро. Макар и много талантливо направено.

polit.ru, 24 юни 2005
(Със съкращения)


Юлия Идлис