Ироничните фигури
на патетиката

Първият роман на Едвин Сугарев "Невъзможните убежища на поезията" е доста спекулативна книга. Тя разчита на провокацията. Нейните големи залози са експериментът, неконвенциалността на разказа и спорът с литературните условности. Затова е и малко стъписващ първият досег с текст, който непрекъснато изразява несъгласие с конвенциите на жанра и с книгата като място, където написаното слово се установява. Авторът й сам определя творбата си като опит да се напише невъзможен, "поетесков" роман - между прозата, поезията и гротеската. Съвсем обективно възниква и въпросът дали малкият обем на текста, от едва седемдесет и една страници, ще успее да се справи с нелеката задача, която сам си е поставил. Книгата обаче не само обърква, но и респектира - взела е една от трите големи награди в шестото издание на литературния конкурс "Развитие", а текстът й настоява да бъде "невъзможно убежище" за литературната норма.
Зад привидната хетерогенност на разказа си "Невъзможните убежища на поезията" има ясно заявена цел. Тя се опитва да покаже какво се случва с поезията при сблъсъка й със света на ежедневието, на простото утилитарно съществуване, където хората вече нямат възможност да бъдат различни, неконвенционални, поетични. Седемте разказа настояват върху факта, че светът на делничното е единственото, макар и "невъзможно убежище" на поезията. В него тя е изкривена, принизена, абсурдна, понякога дори и смехотворна, но, парадоксално - възвисяваща и надмогваща света на непосредственото живеене. Там тя е в по-голяма степен действаща, отколкото когато е затворена в дадена книга.
Седемте истории в "романа" на Едвин Сугарев са различни алегоризации на заглавието му. Те търсят невъзможните места, през които поезията се случва в света и, разбира се, намират своите примери в странното, в необичайното, в това, което е подходящо, за да бъде превърнато в литературна история, в метафора на поетичното. В "Невъзможните убежища на поезията" поезията е патетична. Тя е като гръцкия pathos, страдание и чувство едновременно. Страдание е, защото не се вписва в ежедневното, защото е застрашена, неумела, неловка в утилитарните ситуации на навици и грижи. Чувство е, защото е твърде далече от апатията на делника, не се съобразява с нормата, не се подчинява на общоприетата практика, а опира до отделния човек, който е неин носител, субективна е. Но въпреки тази субективност, писането на поезия поддържа анонимността на този, който я пише. Пишещият е само начин поезията да се появи в света, докато самият той все още е твърде далече от фигурата на автора. Той е малък, ежедневен и всъщност спомага просто стиховете да съществуват. Самата поезия белязва по-скоро местата, през които се появява. Поезията е: хайку върху брезови листа, писано само през есента; стихове върху камъни; калиграфски надписи по тялото на момиче; поеми върху листове от писма, изпратени до неизвестен получател, и т.н. Вдъхновена и принизена, тя е основното, което задвижва романовата тъкан и съединява историите, защото за "Невъзможните убежища на поезията" е най-важното да открои, че поезията е друго битие, начин на съществуване, което прекъсва утилитарната норма. Стиховете намират убежище в ексцентричното, в странното. Последната история затваря книгата под формата на поанта. Посланието й е, че макар за поезията да няма място в света, самата тя би могла да бъде свят, стига да имаме сетива за нейната ефирна безплътност.
Залог, че книгата ще намери своите читатели, е не само експерименталността и лекотата на стила, с която историите са поднесени, но и умело завоалираното присъствие на гротеската и иронията, типично фигури, през които смехът се натрапва. Tук те по-скоро отразяват сблъсъка между делничното и поетическото, раждат се в срещането и разминаването между двете. В един по-негативен план обаче фигурите на смеха в книгата биха могли и да бъдат видени като образи на цялата тази патетика около мястото на поезията в света. Прекалената патетизация на поезията би могла да бъде и най-радикална ирония, която книгата отправя към самата себе си, последното "невъзможно убежище" на самата поезия.

Кристина Йорданова





Едвин Сугарев. Невъзможните убежища на поезията. Поетесков роман. 71 страници. ИК Фондация Развитие/Епсилон. София, 2005.