Един езичник
по пътя за Компостела

На 25 май в НДК, в рамките на Панаира на книгата, бе представена книгата на Иван Драгоев "Записките на един пилигрим. Размисли по пътя за Сантяго де Компостела". След двете му философски изследвания (второто от които, "Приключение и всекидневие", неотдавна бе представено на страниците на "Култура" от Георги Каприев) младият и непредсказуем автор предлага нещо различно - текст, писан по горещите следи на автентично пътуване по El Camino, искрен, емоционален разказ, напълно лишен от хладината на рационалната дистанция.
Иван е извървял Пътя пеша преди около шест години. Тъкмо желанието му да запази непокътната непосредствеността на пътните му записки доведе до парадоксалния факт, че аз съм преводач на тази писана от българин книга. Тя е съчинена на френски, тъй като по това време Иван живееше във Франция и е мислел и чувствал на френски, но не искаше да се самопреведе, за да не пренапише текста и да не убие по този начин емоционалността, на места почти екстатична, на своя разказ.
Та на премиерата в НДК казах приблизително следните неща. Преведох тази книга, но отказвам да я определя жанрово. Пътепис? Но в един пътепис преобладават описания на посетените места. А тук едва мимоходом се споменава, че катедралата в Бургос е дори по-богата от тази в Шартър, или че пътят минава през планини. За сметка на това пък срещаме разсъждения за това какво е срещата между двама души: тя е преди всичко среща на тези двама с мястото, така че, дори ако хората се разминат, всеки един от тях е осъществил своята среща с някаква неповторима точка в пространството. Или за съотношението между Аз и Мене и Омировите кухи, лишени от вътрешен подтик герои. Или за стратегиите на Александър Велики, Ханибал и римляните. Или за битката на Дон Кихот с вятърните мелници, интерпретирана като единоборство на рицаря с онази адска машина, превръщаща най-безкористното нещо, вятъра, в средство за производство. Или за Пътя, който се вписва в плътта на вървящия. Философско есе? Но в едно есе преобладава логосът за сметка на разказа; а тук разказът е жив, белязан по дати и топоними. Изпълнен е с неочаквани детайли: метеоритен дъжд; последната нощ на старинен приют за поклонници, закрит предния ден от чиновническа комисия; наблюдения върху оркестъра на хъркащите призори; пурпурен изгрев над планините. Разказ за поклонение? Но в един поклоннически разказ би трябвало да има повече вяра; а бунтарският и самоунищожителен хъс на Иван, лютите му спорове с други поклонници, които се стремят да го убедят, че е вярващ, дори без сам да знае; идеята, че Исус е най-великият peregrino, чийто път е банализиран и обезсмислен от църквата; непрестанен темпераментен бунт срещу правилата на играта по El Camino - и същевременно смирение пред самия Път, който го води и решава вместо него; книжните спътници на пилигрима - Платон, Лао Дзъ, Сен-Джон Перс, срещащи се в причудливи интертекстуални заигравания; музикалните спътници, сред които се наслагват полифонично Хендел, Мориконе и Супертрамп - цялата тази пъстрота е толкова езическа, толкова не-принадлежаща на традиция, толкова първопроходна, че става ясно: какъвто и да е бил мотивът на Иван да тръгне по Пътя, християнският Бог и вярата в него няма нищо общо с това начинание.
Георги Каприев подчерта факта, че на самото пристигане и пребиваване в Сантяго де Компостела не е отделено никакво внимание; "Нямам какво да правя в този туристически град", отсича авторът, и го напуска, изразявайки мимоходом пренебрежението си към поклонниците-туристи, закупуващи тояги, плащове и сувенирни миди, сякаш именно тези предмети правят човека peregrino. Крайната точка на пътуването със сигурност не е негова цел. Веселина Вачкова, автор на послеслова, оспори нашия жанров нихилизъм: според нея текстът на Иван прекрасно се вписва в традицията на средновековните поклоннически разкази. И при тях мотивът да тръгнеш може да бъде просто едно крушение. И при тях крайната точка на пътя е подмината с равнодушие. Най-сетне, и при тях взаимоотношенията на поклонника с Бог са противоречиви и проблематични. Безрезервно и ведро вярващият си стои вкъщи.
Самият автор отказа да говори за опита си по Пътя и за написването на книгата. Произнесените от него думи се вместваха по-скоро в жанра на диатрибата. С лекотата на площаден елинистически философ в епохата, когато знанието за същността на нещата е напуснало елитните затворени школи и отново търси изгубената връзка с житейската практика, той поде любимите си теми за опита на провала и на самотата като път към самонадрастването. А на въпроса на Георги Каприев "Защо тогава именно Компостела, а не коя да е друга дестинация?" отговори просто: защото само евтините поклоннически приюти по El Camino са му били по джоба. Такъв отговор би могъл да се стори на някого почти циничен. Но този ефект се обезсилва от отговора на друг въпрос, който му бе зададен: защо изобщо е тръгнал на този почти осемстотинкилометров път. "Исках да спя - каза авторът. - Исках да си набавя такава физическа умора, при която да мога най-сетне да се наспя."
От тези думи като че ли следва, че книгата на Иван Драгоев представлява само страничен ефект от лечението на тежко безсъние. Но със сигурност по El Camino и авторът, и съпътстващият го читател се лекуват и от други неща: с всяка крачка те олекват от излишни предмети и мисли, за да достигнат в Сантяго без пари, без багаж и почти голи и боси; суетата и самолюбието, изтощени от преходите, заспиват все по-дълбоко; социалните идентичности се съдират като вехти ризи, за да оставят насаме с Пътя едно крачещо, упиващо се от силите си и страдащо от жегата и умората тяло, едно нищо, което е просто вместилище на Пътя.
Този "терапевтичен ефект" се отразява и на слога на книгата: започнала изтежко и неритмично, с дълги сложносъставни изречения, тя постепенно олеква откъм синтаксис, за да достигне в края си до къси, прости фрази, до границата на мълчанието.
Нещо заразно има в този разказ за пътя. Неслучайно няколко от читателите на книгата усетиха желание също да изминат El Camino. Не пътя на Иван, а своя собствен. Защото истинският път никога не е един и същ, а е различен за всекиго. И винаги води към себе си.

Доротея Табакова





Иван Драгоев, Записките на един пилигрим. Размисли по пътя за Сантяго де Компостела. ИК 5 звезди, София, 2005