Витенски фестивал за нова музика 2005
За 37-ми път град Витен стана международно средище, обединяващо около себе си композитори, изпълнители и музиковеди от различни европейски и неевропейски страни. Към това се прибавят и многобройните постоянни почитатели на новото камерно изкуство, образуващи ядрото на витенската публика. Още от 1969 фестивалът се организира и спонсорира от Западногерманското радио WDR и града Витен. Само тази година в рамките на три дни бяха празнувани 20 световни премиери и първи изпълнения в Германия на композитори от 10 националности. Първото нещо, което забелязва един неутрален наблюдател, е смяната на поколенията. Отдавна ги няма вече корифеите на авангарда Щокхаузен, Булез, Берио, Лигети... Няма ги и техните по-млади последователи Хелмут Лахенман и Бриян Фърнихау. Днес утвърдените имена са други - италианците Салваторе Шарино (1947) и Марко Стропа (1959), южнокорейската композиторка Younghi Pagh-Paan (1945), австриецът Бернхард Ланг (1957), португалецът Емануел Нунес (1941), немецът Георг Фридрих Хаас (1953). Тази година във Витен дебютираха и нови композитори, както съвсем млади - латвиецът Викинтас Балтакас (1972), австриецът Райнхард Фукс (1974), така и не съвсем млади - англичанинът Джонатан Харви (1939), франзузинът Юг Дюфур (1943), италианците Перлуиджи Билоне (1960), Иван Фиделе (1953), швейцарецът Мишел Жарел (1958).
Както всяка година, особен акцент беше поставен върху звуковите инсталации и пърформанси, които този път изцяло бяха осъществени от кьолнския автор Манос Цангарис (1956), който, подобно на своя учител Маурисио Кагел, съчетава качествата на композитор, художник, поет, изпълнител, режисьор. Тазгодишният му проект "Лаборатория" обхващаше цялата фестивална програма и в известен смисъл определяше нейния програмен облик. Една част от неговите миниатюрни музикално-сценични пиеси служеха като връзка между изпълняваните творби на различните концерти. Особена атракция за публиката беше представянето на неговите проекти във всевъзможни нетрадиционни помещения - като се започне от мазето, стълбата, тавана и се стигне до киносалона и залата за конференции на дома Витен. Съчетаващи в себе си пърформанс, пеене, речитация, различни инструменти и мултимедийни ефекти, в тяхната реализация участва и самият композитор. Цангарис определя цялото си творчество като лаборатория, целта на която е "отварянето на вътрешното пространство, което при съприкосновението с външното разкрива много нови свои страни" Всичко това е доста любопитно, макар че човек би си пожелал музиката да има малко по-индивидуализирана, ако не и водеща роля.
Във встъпителния концерт, носещ програмното наименование "Скрити гласове", взеха участие две такива престижни формации, като Виенският Klangforum (диригент Йоханес Калицке) и ансамбъл recherche (диригент Лаурент Куниот). Както личи от наименованията на изпълнените творби от Иван Феделе - imaggini da Escher (Фантазии по теми от Ешер), Юг Дюфур - L'Afrique d'apres Tiepolo (Африка през погледа на Тиеполо) и Райнхард Фукс - Descrittivi di stati d'animo di Didone (Описание на състоянието на душата на Дидона), програмният замисъл на концерта цели да покаже кореспонденцията и скритите връзки между различните изкуства. В първия случай музиката е инспирирана от причудливите лабиринти и зрителни илюзии на Ешер, втората творба - от картината на бароковия майстор Тиеполо, докато третата пиеса е своеобразен прочит на предсмъртната ариия на Дидона от Пърсел, както и на стихотворението на италианския лирик Джузепе Унгарети. И при трите произведения става въпрос не за някаква неоромантична програмност в духа на Лист, а за един своеобразен маниер на "писане върху написаното" (Uberschreiben, Ubersetzen). "Тези феномени са познати от времето на аналоговите магнетофони - споделя ръководителят на фестивала Хари Фогт. - Когато върху предишния, не добре изтрит запис се наслагва новият, се получават нови звукови констелации, при което възникват най-неочаквани колажи от текстове и произведения от различни стилове и епохи." Останалите при това своеобразно наслагване на гласове, текстове и всевъзможни семантични пластове звукови "отпадъци" биват активирани и под формата на огледала и двойници стават съставна част от новата естетическа система.
Безкрайни възможности за обработване и модифициране на звука открива използването на live-електроника, манипулираща звука на акустическите инструменти. Парижкият институт за компютърни изследвания IRCAM беше подбрал в програмата си две произведения от Бернхард Ланг (black mirror/white frame - Черно огледало - бяло пространство) за саксофон и live-електроника и songbook (песенна книга) за глас, саксофон, киборд и ударни), както и творбата на Марко Стропа I will not kiss your fucking flag (Не искам да целувам мръсното ви знаме) за тромбон и камерна live-електроника. С понятието си "камерна електроника" италианският композитор поставя акцента върху ролята на електрониката като камерен партньор в музицирането: създавайки свой самостоятелен звуков пласт, той влизa в контрапункт с т.нар. "разширен" тромбон, конструиран в ИRСАМ. Неоспоримият център на концерта беше songbook с участието на певицата Jenny Renate Wicke и trio accanto. Използваните от композитора текстове от известни попзвезди (Боб Дилън, Петер Хамил, Диетер Сперл и др.) бяха фрагментирани, разложени на съставните им части и после отново, макар и по различен начин, сглобени. В невероятно изразителното, артистично и виртуозно като техника певческо изпълнение, наситено с контрасти и смени на гласовите позиции, като в особено огледало рефлектираха джазови ритми и импровизация, поп, фолк, текстови фрагменти в парландо, лирични медитации.
Другият връх на фестивала донесе пиесата на Салваторе Шарино Quaderno di strada (Тетрадка от улицата). Това са 12 песни за баритон и инструменти с почти едночасово времетраене в изпълнение на Ото Катцамайер и виенския Клангфорум. Както и при предишното произведение, така и тук се използват колажирани текстове - като се започне от писма на Рилке, стихотворения от Брехт и се стигне до изрезки от вестниците и обяви по стените. Също и при тази творба интерпретацията сякаш е вградена в композицията. Човек може само да се удивлява на способността на човешкия глас така да се преобразява, влизайки във всеки момент в най-разнообразни роли и контексти. След като разбрах, че рабори постоянно с Шерино, заинтересувах се дали Карцмайер е изучавал някъде съвременните вокални техники за изпълнение на нова музика. Какво беше удивлението ми, когато той ми разказа, че специално е отишъл в България, за да се учи при Константин Карапетров. Той е поставил истински гласа му, научил го е да диша и по този начин да се справя с различни стилове. Не можеше да не ми стане приятно като българка, още повече, че в този единствен по рода си солистичен ансамбъл имаше и българско присъствие в лицето на великолепния акордеонист Красимир Щерев.
Правейки равносметка на шестте концерта, изнесени в рамките на тридневния фестивал, ми се струва, че той започва да придобива по-"класически", улегнал облик. Откритията са малко, но и слаби произведения като че ли почти няма. Сензации и скандали също не възникват, а и кой ли би могъл днес някого с нещо да учуди?
Разпространено е мнението, че всички техники и естетики, водещи идеи и визиони са изживени; техническите нововъведения будят респект, но не пораждат тръпка. Постоянната публика във Витен постепенно остарява, музиката, дори тази, която в момента се създава, също. Дали това е умората на нашия твърде дълго продължил fin du siecle, или пък е скептицизмът, че новият век ще роди своя Sacre? Преводи, писане върху написаното, усмивки от старите ленти и ретро в един колкото незаангажиращ и безпечен, толкова и непрогледен футуристичен свят.
Англичанинът Джонатан Харви е намерил своята пролука във вечната духовна проблематика, черпейки вдъхновение за своята пиеса Death of Light/Light of Death (Смърт в светлина/светлина в смъртта) за обой, английски рог, арфа и струнно трио от Разпятието на Матис Грюневалд, изобразено на прочутия Изенхаймски олтар. Това твърде интересно явление в новата музика заслужава да бъде наблюдавано, особено ако се има пред вид, че тя винаги се е дефинирала като ляво изкуство, за което цитатите от Мао или Маркс от край време са се ползвали с повече респект и внимание, отколкото тези от Библията. За нарасналия интерес към религията може би си има и обяснима причина, особено ако си припомним огромния поток от млади хора, стекли се от всички краища на света да изпратят папа Йоан-Павел Втори в последния му път. Но това отива вече в полето на социологията.

Мария Костакева