Културните права -
между законите и практиките
Съществува определена двойственост около културните права. Първо, още при тяхното изброяване на prima vista ще открием, че в една редица се поставят специфични проблеми на културата редом с проблеми на образованието и религията (които са напълно обособени сфери от институционална гледна точка); на гражданското общество - като степен на осъзнаване и готовност за отстояване на въпросните права; на градската среда - като форма на "закрепване" в архитектурните решения и планировката на града на различни неравенства (чрез ограничения достъп на определени категории жители до някои места и институции...) - списъкът може да се увеличава безкрайно (почти)... Очевидно тук попадат доста разнопорядкови категории, които принадлежат към различни социални сфери и практики и се регулират от различни институции и механизми. Това на пръв поглед "размиване" се получава, защото културните права не са и не могат да бъдат само "културни" (в тесния смисъл на думата...) В този тесен смисъл към културните права можем да причислим правото да се самоизразяваш (най-вече чрез изкуство) - но кой може да ти го отнеме?; правото да бъдеш себе си, да се чувстваш комфортно в собствената си културна идентичност - но кой може да ти го даде?; правото на културна памет - но кой може да ти забрани да помниш?... Тук спадат и права от по-"технически" порядък, като авторските права, например, или правото за съхраняване и опазване на материалното и нематериалното наследство. Обаче в широкия смисъл на понятието "култура" (като "другото" на обществото) културните права и степента на тяхното отстояване са индикатор за цялостното социално развитие. (Не случайно миналата година един от най-големите международни форуми в Барселона, посветени на тази проблематика, носеше симптоматичното название "Международен конгрес за културни права и човешко развитие").
Амбивалентността, свързана с културните права, се поражда и от факта, че те са законово регламентирани в редица международни документи1, но далеч не и гарантирани в практиката. Именно това разминаване между норми и практики създава напрежение, което вероятно захранва нарастващите дебати по темата - дебати, водени на първо място от "културните периферии" на света - испаноезичната Югозападна Европа, Латинска Америка, Северна Африка. Можем да потърсим обяснението на този факт не само в очевидния стремеж на икономически по-слабо развитите райони за компенсация чрез културно признание, но - далеч по-важно - в собствената логика и история на общественото осъзнаване и отстояване на правата като аспект на социалното развитие. Както отбелязва Кристиан Джордано в една обобщаваща статия, посветена на понятията за гражданство и признаването на културните различия, първо се оформя съзнанието за гражданските права, отнасящи се до индивидуалните свободи (лична свобода, свобода на мисълта и религията, право на справедливо и равнопоставено правосъдие за всички), процес, свързан с издигането на средната класа през ХVIII век; впоследствие социалните борби на оформящия се пролетариат "пораждат" през ХIХ в. политическите права, т.е. правото на гласуване като инструмент за упражняване и контрол на политическата власт. ХХ век е векът на социалните права, схващани като гарантирани социални услуги и образование за всички слоеве на населението, включително и за социално слабите. Пледирането за културните права, започнало през последните десетилетия, явно ще бележи ХХI век и ще означава едновременно:
а) нова степен на хуманизация на обществата, в които културното участие и равнопоставения достъп до културата е гаранция за социална справедливост;
б) форма за отстояване на всички видове права, защото в културните права в редуцирана форма са заложени и останалите видове - те взаимно се предполагат и гарантират;
в) тези права директно са свързани с нашата културна идентичност. Културна идентичност в криза би означавала някакъв вид накърненост на културните ни права. И обратно, ако един социален субект (личност или група) реализира безпроблемно културните си права, би следвало да се очаква, че ще живее с нормална идентичност, което според Ерик Ериксън се свежда до усещането за психосоциално добруване, безпроблемно самоизразяване, увереност в бъдещето и сигурност в признанието на тези, които имат значение за теб. Оттук можем да предположим със същата доза сигурност, че този социален субект се радва на пълнотата на всички възможни права, които характеризират развитото общество през ХХI век. Или казано другояче: ако моите културни права (като индивид и като представител на дадена общност) са реализирани (т.е. не само артикулирани в закон, но и гарантирани в социалната практика), това предполага, че нямам проблеми и с останалите мои права - икономически, политически и социални. Иначе е немислимо да се говори за културни права.
Макар че такова говорене се получава. В редица текстове на европейските институции на културните права се гледа като на патерица за справяне с други - икономически и социални проблеми - на изключени от социалната динамика групи.
Генералната дирекция "Заетост и социални въпроси" на Европейската комисия в отчет от 2002 г. заявява по повод Съвместния доклад за социалното включване, приет от Европейския съвет през 2001 г., че е необходимо да се отдели внимание на въпросите, свързани с достъпа до култура, тъй като участието в културни дейности е централна част от човешкото съществуване. Това участие развива положително чувството за идентичност и стимулира творчеството, самоизразяването и самоуважението. В този текст изкуството и творческата дейност се разглеждат като инструмент за активизиране и реинтегриране на индивидите и групите, които са най-отдалечени от пазара на труда и които имат най-ниска степен на участие в обществото.
Не може да не отбележим редуцирането на културните права от задължителен елемент в цялостната система на правата (така, както са поставени в Международната конвенция за икономическите, социалните и културните права от 1966 г.) до инструмент за компенсиране на провалената социална политика и недопускането до пазара на труда на съществени сегменти от населението на Европа. Но дали едно такова усилие (чрез културата да се компенсира икономиката и социалната политика) няма да се окаже просто маска на принципната незаинтересованост на европейските институции от положението на масите безработни и неинтегрирани в рамките на разширения Европейски съюз...
Така че обратното на културните права е културното изключване - процес, който съвсем не се отнася единствено до културата и не може да се преодолее единствено с нейните средства: отдавна е установено, че чрез възпроизводството на стандартизирани начини на мислене, поведение и говорене се възпроизвеждат социални неравенства; и обратното - неравенствата се закрепват чрез и в символните форми на дейност. С други думи, културната изолация най-често е видимата част от айсберга от други нарушения в икономическата, социалната и политическата област. Според Съвета на Европа, бедността се заражда, когато "хората са възпрепятствани от пълноценно участие в икономическия, социалния и гражданския живот и и/или когато техният достъп до доходите и другите ресурси (лични, семейни, социални и културни) е толкова несъответстващ, че ги изключва от жизнения стандарт и начина на живот, разглеждан като приемлив в обществото, в което те живеят. В такова положение хората често не могат да имат пълен достъп до своите фундаментални права."2 Макар че можем да се съгласим със заключението, че образованието, културата и спортът са основни фактори за социалното включване3, те могат да смекчат, но не и да решат проблемите на безработицата и бедността например. Друг е обаче въпросът кой трябва да решава всички тези проблеми - индивидът - сам със собствените си (не)възможности, набъбващата бюрокрация в Брюксел или (все още) националните държави? Сред страховете, довели до двата отрицателни вота във Франция и Холандия, са и тези срещу полския водопроводчик, естонските зеленчукопроизводители, чешките бавачки... Това е една нова ксенофобия - не просто към различния, дошъл в по-богатата и по-уредена страна, за да свърши всяка работа, която местните не обичат да вършат, и после да си ходи у дома (какъвто е случаят с гастербайтерите в Германия и Австрия, които в своята преобладаваща част са мюсюлмани...) Днес се е появил друг страх - от подобния, който много прилича на тебе самия - той е достатъчно образован, самодисциплиниран, отворен към света... Той иска да се интегрира в новото общество, иска да работи професионално, иска до усвои местния език и култура, ако не го е направил междувременно, иска да бъде не просто допуснат, но и признат... Различните ги различаваш лесно - и се справяш с тях с всички подръчни на политиката инструменти - регулация на имиграцията и селектиране на емигрантите, изолирането им в определени зони на града, недопускането им до висококвалифицирана работа... Но как да постъпиш с онези, които доскоро си канил в "общоевропейския дом" (ако си припомним терминологията на прелъстяването от края на 80-те години...), онези, на които ЕС обещава и днес всички възможни съблазни на модерната свобода - движението на информация, стоки, капитали и хора... Днес, в хода на последвалите двата референдума дебати, чуваме все по-често: нима тези новоприети европейци не изпомпват ресурсите на съюза, не заемат чужди работни места, не получават помощи, заделени от чужди национални бюджети... Посочете една причина, за да ги (т.е. ни) обича човек... Впрочем, лесно е да се приложи същата логика по отношение на собствените малцинства в рамките на собствените национални култури - и да се премине в атака към всеки, който изглежда, че получава повече, отколкото дава, въпреки че не е сигурно дали му е дадено да даде... Но кои са тук малцинствата и кои мнозинствата... В един новоевропейски свят с размиващи се граници и размесващи се населения самите понятия за "малцинство" и "мнозинство" губят своето буквално значение и все повече европейци изправят пред факта да се окажат малцинство сред малцинствата... И чии права да бъдат зачитани... така че, давайки на едните, да не се отнема от другите... В пледирането за културните права (така, както протича по света) се очертава тенденцията тези права да се схващат като приоритет на културните периферии, на малцинствата, на непризнатите. Така например, според член 27 от Международната конвенция за гражданските и политически права, "хората, принадлежащи към етнически, езикови и религиозни малцинства, имат правото на собствена култура, да изповядват и практикуват своята религия, или да използват своя език". Тези права са признати и в Декларацията на ООН за правото да принадлежиш на етнически, езикови и религиозни малцинства (1992), в Европейската конвенция за защита на националните малцинства (1995), където членове 9, 10 и 14 подкрепят правото на изучаване и развитие на малцинствените езици, а член 15 фиксира правото на участие на малцинствата в културния живот. Струва ми се, обаче, че в контекста на обединяваща се Европа е редно да преосмислим въпроса за културните права като права на всички - на малцинствата, но и на мнозинствата; на имигрантите и бежанците, но и на обществата-домакини; на онези, които исторически са били пренебрегвани, потискани, недопускани до публичните пространства - и на това основание днес претендиращи за културна реабилитация; но и на онези, на които всичко това им е принадлежало по "право", т.е. по рождение, поради което днес едва ли не е притеснително да претендират за него... Обединена Европа е невъзможна, но все пак необходима, заяви един французин в Лил по време на празниците на града като европейска столица на културата, цяла година преди прословутия френски референдум... Ако искаме да извървим още една крачка към тази толкова невъзможна Европа, ако искаме да се превърне този съюз в нещо повече от обща икономическа и търговска зона, а политическото приравняване в строй да се основе на морално единение, редно е да осъзнаем, че всяко едностранчиво настояване по тези толкова деликатни въпроси, без отчитане на позициите на всички страни, всъщност ни отдалечава от целта. Ето защо не е подходящо гарантирането на правата да става по пътя на "позитивната дискриминация", при която предоставянето на извънредни права на едни означава оформяне на привилегии, на практика ограничаващи възможностите за реализация на други... Вярно е, че след Втората световна война сякаш един от най-големите грехове на европееца се свързваше с обвинението в нетолерантност... Отрицателният вот на Европейската конституция, каквото и да означава той ("Не на Европа!", "Не на такава Европа!" или "Не на толкова бързо Да..."), всъщност за първи път от създаването на ЕС съдържа нюанс на нетолерантност. Мисля обаче, че ние като източноевропейци сме в състояние да разберем тази позиция дотолкова, доколкото и за нас самите готовността да си толерантен към другите и различните съвсем не означава пренебрегване на собствените интереси (или игнориране на своята култура). Толерантността, следователно, може да бъде действителна само ако се разглежда като двустранен договор, взаимен ангажимент. И тъкмо това е още едно основание да преразгледаме въпроса за културните права в европейска перспектива не като проблем на културните малцинства - въпреки мнозинствата, а като общовалидна рамка за присъствие, участие и допускане в културата. Тук обаче можем да се запитаме - в коя/чия култура? При наличието на традиционно установени икономически, политически, социални и символни йерархии, видими дори в чисто "техническото" изискване да знаеш поне един от официалните езици на ЕС, е повече от ясно, че в съществуващия символен ред признанието на една култура/група или индивид не е автоматичен процес. То се сблъсква със заварения ред, в който е оценностено познатото. Признаването трябва първо да преодолее непознаването, а опознаването далеч не винаги води до положително оценяване... Изучаването на културите, за което настояват привържениците на т.нар. интеркултурализъм, не само не може да гарантира тяхното взаимно признаване, а би могло да доведе до взаимно отблъскване и допълнително капсулиране. За да се стигне до признаване на една култура, е необходимо, освен нейното опознаване, да има съпреживяване, споделяне, разбиране и приемане, но това не може да бъде вменено като морално задължение... Емпатията не води задължително до симпатия, както откриваме в поучителната история на антрополога Малиновски и тробриандците... А от друга страна, не може да не се съгласим с мултикултуралиста Чарлз Тейлър, че културите се нуждаят от уважение, а не снизхождение... Тази патова ситуация е потенциално заредена с проблеми и взаимни разочарования в рамките на разрастващия се Европейски съюз. Да се върнем към първоначалните (сякаш безусловни) въпроси. Кой може да ти отнеме правото да се самоизразяваш? Принципно никой, но и никой не е задължен да те чуе, особено ако не си популярен... Кой може да ти предостави правото да бъдеш себе си, да се чувстваш комфортно в кожата на собствената си културна идентичност - това си е твоя работа, но всъщност... толкова зависима от мнението на околните и значимите други, както настоява все същият Чарлз Тейлър. Кой може да ти забрани да помниш? Естествено, никой, но това все още не означава, че е зачетено правото ти на културна памет, ако запомненото няма да има достъп до публичните пространства... Какъв е изходът, следователно? Очевидно, съществуващите международни правни разпоредби имат не повече от пожелателен характер и се явяват слаб инструмент за гарантиране на въпросните права. Културното признание може да е действително само когато е взаимно; истинската равнопоставеност в полето на културата предполага не състрадателно допускане, не снизходително "приемане", а диалог и взаимообмен. И така, ако това е новата Европа - с отворени междудържавни граници, но с нови невидими стени, по-добре би било да бъде търсен един нов консенсус, който да бъде изработен в активен диалог с участието на всички ключови актьори от всички страни, без да се пренебрегва мнението на гражданското общество. Това ще е процес, който ще отнеме време. И не би могло да се очаква друго. И ако това отново изглежда поредният утопичен проект за една нова морална заедност, за каквато настояват социални мислители като Зигмунт Бауман - общност, в която да има място за всеки европейски гражданин - то все пак, колкото и да е невъзможна тази Европа, тя заслужава да бъде единствената.

Светлана Христова



На 9 и10 май 2005 г. в Югозападния университет в Благоевград се проведе международната научна конференция "Културните права в европейска перспектива", подкрепена от между-правителствената програма "Централно-европейска инициатива". В контекста на последвалите два отрицателни резултата от референдумите във Франция и Холандия на Европейската конституция, а следователно и сериозното оспорване в страните-основателки на някогашната ЕО на идеята за бързото разширяване на ЕС, въпросът за културните права добива допълнителна актуалност.


1 От гледна точка на международния правов ред въпросът за културните права е отдавна решен. Един от най-значимите международни документи, третиращи тези права, всъщност е с почти 40-годишна давност: Международната конвенция за икономическите, социалните и културните права е приета и открита за подпис, ратификация и присъединяване от Генералната Асамблея на ООН на 16 декември 1966 г., а у нас, в България, е ратифицирана от Народното събрание на 23 юни 1970 г. Но дори още по-рано, през 1948 г., в Универсалната декларация за човешките права изрично се говори за "правото да участваш в културния живот".

































































































2 Joint Report on Social Inclusion, 2001


3 REPORT on the communication from the Commission to the Council, the European Parliament, the Economic and Social Committee and the Committee of the Regions: Draft joint report on social inclusion (COM(2001) 565 - C5-0109/2002 - 2002/2051(COS)) Committee on Employment and Social Affairs