Господинов, ученикът на Борхес
Тридесет и седем годишният български поет, прозаик-философ и драматург Георги Господинов не е непознат на чешкия читател -преди вече година в издателство "Лидове новини" се появи неговият сборник с разкази "Гаустин или човекът с многото имена". (...)
Почитателите на реалистичните сюжети на големите класици вероятно ще бъдат разочаровани от българският постмодернист - историята на един развод, която обещаващо започва да се развива в началото на новоиздадения "Естествен роман", скоро се превръща в размишление за функционирането на тоалетните или в специализирани бележки за кучетата, котките и мухите (до деконструкцията на книгата и отричането на смисъла от каквато и да било фабула се стига още на 13-та страница, когато авторът се среща със самия себе си, т.е. с писател със същото име).
Читателите обаче, които са привличани в литературата преди всичко от откриването на непознатите краища на словото и неговите скрити значения и не се боят при четенето да поставят под съмнение и самите себе си (като единствена осезаема, доказуема величина), са на точния адрес.
Господинов е фасциниран от прустовския роман-река, както и от идеята и вътрешния копнеж да създаде роман само от начала, т.е. да бъде постоянно в безвъздушното пространство между атомите на историите, и смело би могъл да мери сили с такива писатели като Хорхе Луис Борхес или Владимир Фьодорович Одоевски; от чешките автори в тази поредица не бива да пропускаме Михал Айваз. Първият споменат е инспирирал Господинов с представата за историята като отворена книга на възможностите, житейските и времепространствените вариации (и мистификации), а авторът на "Руски нощи" - с езика, който счита, заедно с огъня, въздуха, водата и земята, за един от основните елементи. За движеща сила на разказа.
Идеята за панспермиите или семената на нещата на античния философ Анаксагор е допълнена от Господинов със студия върху живота и физическото устройство на мухата. (...)
Играта на Господинов с езика и неговите функции в историята, т.е. със самия живот, стига до себеразкриване, до себеидентификация със словото - единствено след напускането на собствената телесна обвивка, след сливането със словото, човекът е способен да разбере истинското му значение. Така авторът скоро естествено стига до отрицанието, до съмнението в романа като функционални художествени единици на постмодерното време, защото никога не можем със сигурност да установим къде всъщност започва историята.

Hospodarske noviny, 3 - 5.06.2005

Бара Грегорова