Светът според мухата
В началото бе разводът в един свят, който вече е престанал да се смее и да плаче: "Във всяка секунда на този свят има една дълга върволица от плачещи хора и една по-малка - от смеещи се. Но там има и трета върволица, която вече не плаче и вече не се смее."
Георги Господинов добре знае, че да разказваш днес нещо от начало до край е "неприемливо" не само за читателя, но и за автора, че (най-малкото) времето изисква непостоянство, чрез която най-добре долавя самото себе си. Затова и не е притеснен, че много скоро след началото на романа се налага да промени посоката. Напротив, той е много добре подготвен за такава ситуация, дори я чака, за да може да проникне в историята - така, както го формулира в главата "Записки на естественика": "Търся пролуки в текста, откъдето да се вмъкна. Мисля, че е неразумно до влизам през началото. Там той е още силен, синтаксисът е напрегнат и лесно ще бъда разкрит".
Затова авторът има в запас дебат за обществените тоалетни и надписите, които се появяват по стените им: "Изобщо не ми ги приказвай. Ей такова е цялото ни дрисливо дисидентство. Единственото обществено място, където тия хора са протестирали, са били обществените тоалетни".
Друг феномен, преминаващ през текста, е светът на мухите: "Така мухата гледа на света мозаично, или фасетъчно... Фрагментарността, която ползват като похват някои романисти, всъщност е заета от окото на мухата. Какъв ли роман би се получил, ака успеем да накараме една муха да разказва..."
В романа можем дори да прочетем началните стихове от Библията на мухите:"1:3 Всичко друго от окото се даде и нямаше нищо, което да не е от окото създадено. И пожела окото светлина и (беше) светлина. Пожела небето и земята и видя небе и земя. И пожела после одушевени животни, човеци и фекалии и видя одушевени животни, човеци и фекалии. И рече (окото): Това е добро, и слетя при тях."
Друга от многото обсъждани теми е умората от "героите" на 60-те: "Важни са тези, които сега се напъват да си ги спомнят". Не на последно място авторът включва в книгата списъци на удоволствията през 60-те, 70-те и 80-те години и подслушани на обществени места истории. А през всичко това крадешком се промъкват разводът и неговите последици.
Какво да се прави със започнатия роман. В самото начало на своята житейска история, която започва с описание на това как е бил замислена, Тристрам Шанди от прочутия роман на Лорънс Стърн (1713-1768) отбелязва: "Знам, че има на този свят читатели - а също и толкова други добри хора, без изобщо да са читатели, - които не могат да се успокоят, докато не бъдат посветени от игла до конец в тайната на всичко, свързано с даден човек. И воден само от разбиране на тази тяхна природа, както и поради вътрешната ми съпротива да разочаровам която и да било жива душа, се принудих да навляза вече в такива подробности."(бълг.прев. - Йордан Костурков).Разказвачът с тъй големи съображения спрямо читателя обаче е сполетян от отявлена разюзданост, проявяваща се в непрестанни отклонения от "основната история", с което достопочтеният Шанди не сколасва да се справи до края на пространната творба (естествено, той не се и опитва).
С проблема какво да предприеме с романа след успешното му начало се "бори" и Георги Господинов в своя "Естествен роман": "Как е възможен романът днес, когато трагическото ни е отказано. Как изобщо е възможна мисълта за роман, когато възвишеното отсъства. Когато съществува само всекидневното - в цялата му предвидимост или, още по-лошо, в непосилната мистериозност на съсипващи случайности."
Сходно звучат изреченията от дебютния роман на френския прозаик Мишел Уелбек "Разширяване на бойното поле" (1994): "Как бихме могли днес да се впуснем в описание на всички онези пожари от страсти, продължаващи години и влияещи понякога върху цяло поколение? Вече не сме във времето на "Брулени хълмове", това е сигурно. Романовата форма не е пригодена за описание на равнодушие или нищожество; за това би трябвало да се намери по-малко изразителен, по-сбит и еднообразен литературен метод".
Няма какво да се разрушава. Старият четвърт хилядолетие роман на Стърн днес е възприеман като във висша степен модерен роман, цeнен с това, че е уловил есенцията на едно универсално усещане за живота. По подобен начин продължават да бъдат схващани и големите романи на XX век, написани между двете световни войни: "Одисей" на Джойс, "Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война" на Хашек, "Човекът без качества" на Музил, "Фердидурке" на Гомбрович... Макар днес да сме "обогатени" от ужасяващата реалност на концентрационните лагери, тези романи остават ненадминати. В тази връзка преводачът Ян Владислав отбелязва: "Мисля, че тези автори са се родили в свят, който е бил идейно единен, а също така все още са знаели какво представлява романът. Затова са можели не само да нарушават неговата структура, но и са умеели след това наново да я изградят. Накратко, все още е имало какво да се разрушава".
Днес като че ли вече не може да се говори за разрушаване на романовата структура. Първата причина бе изложена: вече няма какво да се разбива. За втората загатват размишленията на Господинов и Уелбек: ако днешният роман се отнася към съвременния свят, фрагментаризацията му е неминуема.
Затова не бива да възприемаме фoрмата на Господиновия "фасетъчен роман" като необходимост, в смисъл, че авторът така и така не би успял да напише "нормален" роман. Все едно дали би успял или не - затворената цялост вероятно би се разминала със стремежа да бъде уловен съвременния живот. Вече не сводът на сюжета придава завършеност на романа, а "единствено" авторският жест. Така отделните части на романа стават по-самостоятелни, с което е свързано и отсъствието на ярки типове герои. Естествено, сама по себе си фoрмата не може да гарантира, че автоматично ще възникне успешна творба.
Чешките читатели бяха подготвени за "Естествен роман" от сборника с разкази на Господинов "Гаустин или човекът с многото имена" (2004, оригинално заглавие "И други истории", 2001). За разлика от разказите "Естествен роман" прозвучава като произведение, което не може да бъде пренебрегнато. Като книга, към която можем - или трябва - да се връщаме.
От анонсите, предхождали появата на романа, изглеждаше, че той ще представлява закъсняло ехо на някои западноевропейски или американски романи, че всичко това вече сме го чели при Перек, Кортасар, Пинчън... Само че текстът на Господинов не произхожда нито от теоретичен калъп, нито от изхабен литературен образец - това не би било достатъчно за един добър роман. Той е роден в преживяването на една гранична житейска ситуация, на развода. И нищо не се променя от факта, че това вече не може да се опише като "голяма" история: "Бременна съм, каза жена ми в онази вечер. Нищо повече. Киното и литературата предлагат два варианта за реагиране в такива случаи."
Българският евро-роман. В своите "Полски спомени" Витолд Гомбрович пише за това колко неудовлетворен е бил от салонното представяне на Европа в Полша. Той, напротив, искал да бъде полски посланик в Европа, тоест поляк, който пише европейска (ще рече универсална) литература, без това да означава безцветна повлияност: полското може да бъде европейско. И Гомбрович успява да осъществи това изискване в творчеството си.
Същото се удава на Георги Господинов с неговия "Естествен роман". В него се съчетават - както става в най-добрите произведения - емоционалната интензивност и художественото разнообразие и качество. Без да се е опитвал да напише типично български роман, или пък напротив - евро-роман, Господинов печели читателите и критиците у дома и в чужбина. Което би могло да вдъхнови и чешката литература.

Lidove noviny, 02. 07. 2005

Ондржей Хорак