Срещи за спасение

Понякога в културния ни живот се случват и неща с особен знак. Случват се, когато са плод на щастливи срещи на хора, които по свой начин също са станали знаци за обществото. Събитието, което имам предвид, бе поредната среща между Светлин Русев (и галерия) и Минчо Минчев (с Николай Минчев и колеги). Това бе среща на две музически пространства, които затрептяха пред смълчаната публика в рядко съглашение. Всъщност какво толкова, би попитал някой: един художник е наредил колекцията си в ателието си и поканил музиканти да посвирят, поканил и приятели - да гледат и да слушат.
Никак не се учудвам, че Минчо Минчев е подбрал до болка познатата на меломана музика на Антонио Вивалди за концерта си в галерията на Светлин Русев. За картините, които художникът е подредил с абсолютна професионална вещина, музиката на италианския барок сякаш се превърна в жива вода. Невероятно, особено за човек като мен, скептичен по отношение на този вид случки ("малко снобизъм, малко игра на … и ний сме, видите ли...")! В тъканта на красивото инструментално състезание се вплитаха образи, багри, светлини и тъмнини - всичко придоби някакъв особен смисъл, особено в нелепостта на недопочистената от боклуци София. Бисер сякаш, скрит в грозна черупка. Струните вибрираха във всеки образ, всеки от пластическните сюжети сякаш търсеше и откриваше своето място в концертната музика на Вивалди. Да не говорим, че и солистите - Минчо и Николай Минчеви, и съпровождащите ги известни музиканти (част от "Софийски солисти") бяха потърсили различни тембри чрез различни щрихи - звукът се свиваше и отпускаше, вледеняваше и стопляше. Свиреха сякаш не Вивалди, а свои импровизации в стил барок върху всяка една от картините, които им/ни бяха пред очите. Усещането е неповторимо. Да, не е единствено за родните галерии като ставане на музика сред картини, но като преживяване, родено от сливането на таланти и вкусове, на сходни послания и красиви метафори. Ритуалът отстъпва функциите си на взаимодействието между въображението и субстанцията - всичко се случва в момента. Случва се с превземаща сила на преживяването. Преживяването е следствие на сигурността, че има едни постоянни територии, които не могат да се променят, подменят или присвоят. Те наистина не са достъпни всекиму; езикът им не е подвластен на мнозина, в тяхното съприкосновение нечистоплътие не може да има. По съвсем естествен начин - те са трудни и неизгодни от материална гледна точка. Просто те държат въображението, за да те заредят с него. Тук става дума за мисия.

Екатерина Дочева







Крешендо/
декрешендо