Клод Симон
(1913-2005)

Френският писател Клод Симон почина на 6 юли на 91 години. Представител на Новия роман, Нобелов лауреат от 1985 г., Клод Симон е един от великите писатели хуманисти на XX в., изградил творчеството си около разсъждения за насилието, войната, безсмислието на Историята.
Роден е на 10 октомври 1913 г. в Тананарив, Мадагаскар. Син е на офицер, убит в началото на Първата световна война. През 1924 г. умира и майка му. Завършва средното си образование в Париж. Следва курсове по рисуване в академията на Андре Лот. Тласкан от идеални подбуди, се записва като доброволец в гражданската война в Испания през 1936 г. През 1939 г. е мобилизиран в полк на мотострелковите части. От това преживяване се ражда "Измамникът" (1945), роман с екзистенциалистко звучене, който разкрива абсурдността на света. Стилът на Клод Симон се оформя през 1954 г. с публикуването на "Коронясването на пролетта", роман, писан по време на тежко заболяване, което го обездвижва от 1951 г. до 1953 г. и кара вниманието му се да се изостри към дребните детайли от ежедневието. През този период рисува листа, камъни, предмети, осъзнавайки елементарните усещания, които откриваме и в "Път през Фландрия"1, когато сваленият от седлото конник, едва измъкнал се от смъртта, се връща към героя и забелязва най-напред тревите и камъните до него. За Клод Симон литературното пространство е като живопис. Той мечтае за текст, който по своята хармония да се доближава до картина на Сезан.
През 1957 г. публикува "Вятър" в издателство "Минюи" и по този повод се среща с Мишел Бютор и Ален Роб-Грийе, други двама видни представители на Новия роман, до който Симон се доближава най-вече чрез новаторската си техника на писане: изречения почти без пунктуация, с множество скоби, чрез които паметта наслагва различни пластове от миналото. Почеркът на Клод Симон отразява безкрайния поток на мисълта чрез вътрешния монолог.
Творбата се ражда с писането, смята Клод Симон, тя не е плод на някакъв първоначален проект. В своя по-формалистичен период публикува "Битката при Фарсалия" (1969). В този роман едно и също събитие е разказано посредством три картини, които постепенно се появяват в текста. Живописта е избрана като модел, като референт на писането. Според Симон описанието и разказването не са две различни неща, ето защо описанието придобива огромно значение за него и се развива динамично, като описание на действия. Ужасът, който романът разкрива, идва от невъзможността да бъде възстановена последователността на събитията, нито да бъде обхванат безкрая от възможности да бъде разказано едно събитие, което ще рече, че то винаги убягва от понятието за истина. Симон е хуманист, чието послание придобива огромна сила, защото то обговаря по различен начин войната, като разрушава самия текст, чието разчленено тяло е точно отражение на погрома, на разпадането, на ужаса пред невъзможното съзидание, безсилно пред адската машина на войната.
Виждането си за композицията на романа Клод Симон определя така: "нивата се застъпват, предметите взаимно се проникват: прекъснатостта се превръща в сетивна и емоционална непрекъснатост, извън всяка каузалност, извън всеки дидактически детерминизъм." Така той гради едно задъхано, фрагментарно повествование, изразяващо объркаността и разрухата в свят, който отдавна е отказал да се ръководи от разума. Героите на Клод Симон са обсебени от постоянната грижа да знаят колко е часът, съзнавайки, че времето остава неподвижно, защото паметта направлява мнимото действие. Денят в "История" (1967) е смислово наситен отрязък от времето, който поддържа разказа, но ние не знаем кога се е случил този ден, увиснал в безвремието, което води след себе си поредица от формални изменения в повествованието. Клод Симон пише романите си почти изцяло, използвайки сегашно причастие, което изразява някакво безсилие и импотентност на словото. Сегашното деятелно причастие се нуждае от друг глагол, от друго действие, за да добие смисъл. Тук обаче той отсъства. Натрупването на причастия води до невъзможност действието да се разгърне, да се осъществи, те наслагват една едновременност с отсъстваща времевост и така повествованието тъпче на едно място, без да е в състояние да продължи.
Срещата с другия е най-често болезнена поради изострената чувствителност на героите или поради неспособността да проникнат в битието на другия, да направят възможна срещата, съпричастността, сбъдването. Например в "Проводниците" (1975) разговорът между един мъж и една жена се свежда само до няколко незавършени реплики: първо телефонно обаждане от кабина - мъжът нетърпеливо настоява за среща, жената отказва да отиде. После разбираме, че те са прекарали заедно нощта, жената, увита в хавлиена кърпа държи в ръцете си чаша кафе и кима отрицателно с глава. "Те се гледат в очите. Той повтаря Но никога? Никога?... Тя отново завърта леко глава от ляво на дясно, два пъти. После устните й помръдват. Тя казва Винаги сме го знаели. Той казва Не. Тя казва Да. Знаехме още от самото начало. Знаехме го през цялата нощ.2" Това оскъдно обяснение е само един от многобройните примери за невъзможността да постигнем разбиране чрез словото. Думите са твърде крехки "в свят, където нощта е безкрайна".
"Трамвай" е последният му роман, публикуван през 2001 г. Това е книга за детството и старостта, разсъждение за времето и неговото разпадане. Едно особено пътуване, белязано от сянката на смъртта. Романът завършва с думата "памет", напомняйки и други нейни производни, като загуба, забрава.
Клод Симон винаги се е обявявал против ангажираната литература по смисъла на Сартр. Но това не му пречи да разобличава идеалите, в името на които се ражда насилието. В интервю с Мадлен Шапсал в сп. "Експрес" от 10 ноември 1960 г. заявява: "Никога не съм могъл да понасям несправедливостта, да виждам как бият някого, как го унижават или карат да страда..."
Клод Симон бе наследник на Пруст. Често определян като "труден" и "скучен" писател, дано не остане и той на рафта до великите, които никой не чете.


Рени Йотова

1 Това е единственият преведен на български роман на Клод Симон, преводач Стефан Тафров, Народна Култура, 1989, София

2 Claude Simon, Les Corps conducteurs, Minuit, 1975, p. 196