Възможно ли е християнството
без милосърдие?
От много години - от времето на публикацията на знаменитото произведение "Как да създадем Русия" - не чета Солженицин. И не защото тази статия ми се видя недодялана в същността си. И не защото нейната елементарност ми се стори по-лоша от кражба: ето, давам ви рецепта, по три лъжички на ден и ще сте здрави... Или идеологически неприемлива... Или стилистично... Главната причина беше сантиментална: душата ми се съпротивляваше на развенчаването на кумира.
Толкова пъти говорех - и пишех! - че три велики личности промениха следсталинското обществено съзнание: Солженицин, Сахаров и протойерей Александър Мен. А после млъкнах. Оказа се, че собствените стари ориентации изискват проверки и ревизии. Това е болезнен процес, когато изведнъж откриваш, че обикновеното "две и две" престава да е "четири". Именно Александър Исаевич Солженицин трябваше да изпълни ролята на "главен перестройчик" на общественото съзнание. И именно интелигенцията (и този младежки кръг, който в началото на 60-те завърши училище и навлезе във възрастния живот) създаде култа към Солженицин.
Какво имахме предвид ние, когато говорехме за обществено съзнание? Как да го измерим, как да го преценим? С разговорите по опашките? С анкетите по телефона? С изборните резултати?
За себе си мога да кажа, че съзнанието ми не беше променено от Солженицин: двамата ми дядовци бяха лежали в сталинските лагери, по повод людоедската природа на съветската власт в семейството ми не съществуваха никакви илюзии. На кого отвори очите Солженицин, публикувайки "Един ден на Иван Денисович", няколкото потрисащи разказа и "Архипелаг ГУЛаг"? Не на тези, които са били там (половината страна) и не на онези, които са ги охранявали (другата половина). В онези времена не се замисляхме за това.
Разбира се, на Запад го чуха. Не защото той беше първи (преди него или по същото време бяха написани много книги - и "Големият терор" на Конквист вече беше публикуван, и Шаламов беше написал своите "Колимски разкази") - а защото беше героят, спечелил битката. Не западните учени, анализиращи трагичната руска история в университетските кабинети, не яростният политически опонент, не емигрантът, а човекът, победил режима (вече отслабващ, вече изтощен, вече скопен, но може би имащ достатъчно сили, за да пречупи един отделен човек, едно "зрънце"). Той беше героят и светът го обикна заради това. Прието е светът да обича победителите.
Чуха ли го съотечествениците му? Няколко десетилетия ми се струваше: да, чуха го. Днес се съмнявам в това. Ако го бяха чули, трийсет години по-късно не биха избрали с единодушно мнозинство за президент на страната подполковник от КГБ. Биха се изплашили, замислили, усъмнили: това, разбира се, е здравата ръка, но не е ли прекалено?
Естествено, това е тъжна тема и не бих се захванала за нея, ако не съществуваше едно обстоятелство: в единайсета книжка от 2003 година на списание "Новий мир" излезе част от мемоарната книга на Солженицин "Попаднало зрънцето между два воденични камъка". Позвъниха ми развълнувани и огорчени приятели: в книгата има редове, засягащи нашия покоен приятел Вадим Борисов, който за нас винаги ще си остане Дима, и хвърлящи сянка над човека, който вече е умрял и не може да защити доброто си име, честта и достойнството си.
Когато беше съвсем млад историк-аспирант, който даваше много надежди, Вадим Борисов участва в сборника "Изпод грамадата", издаден през 1977 в издателство ИМКА-прес. От това време неговият живот се оказа в тесни дружески и делови отношения с Александър Исаевич Солженицин и неговото семейство. Това означаваше, че неговият жизнен избор бе направен в полза на служенето на Солженицин и неговото дело; и на това служене бяха пренесени в жертва ярък талант, академична кариера и дори възможността да се работи по специалността. Изборът беше тежък. Живот под постоянно следене, под заплаха за арест, с подслушвани телефонни разговори.
Отношенията придобиха типично руска форма, а не западна, където деловите се разделят от приятелските и за извършената работа се заплаща предварително уговорено възнаграждение. А Вадим отдаваше целия си живот. Той не само събираше материали за Солженицин, той изпълняваше и задачи от семеен характер. Макар че беше извънредно сдържан и малцина знаеха за неговите тесни връзки със Солженицин, на приятелите му беше известно, че Вадим е пътувал до Кавказ, докарал е от град Георгиевски парализираната леля на Солженицин и за известно време, преди да бъде настанена в Подмосковието, тя живееше в дома на Борисови. Солженицин от своя страна поддържаше Вадим и неговото многолюдно семейство, в което имаше четири деца.
Когато започнаха публикациите на Александър Исаевич в родината, Вадим Борисов стана негово доверено лице. Точно за този период пише Солженицин в "Зрънцето…", обвинявайки Вадим в недобросъвестност и намеквайки за негови злоупотреби. В действителност не е имало нито едното, нито другото. Допускам, че Вадим не е бил лош организатор на издателското му дело. Солженицин, намирайки се в Америка, изобщо не си е представял картината на живота в Русия, а в частност търговския живот по това време, когато цените на хартията и печатарските услуги постоянно растяха. Печатарската хартия в много случаи трябваше цивилизовано да бъде открадната и за никакъв счетоводен отчет и за ясно оформени документи и дума не можеше да става. Пиратското книгоиздаване процъфтяваше. И именно заради това - за да се гарантира някакво прилично издателско ниво и да може да се контролира поне неприкосновеността на текстовете, Вадим Борисов беше принуден да работи под защитата на "Издателският център", за което го упреква Солженицин.
Но не изясняването на детайлите на счетоводната отчетност ме принуждават да говоря по темата. Принуждават ме да говоря думите на Солженицин: "Могат да се простят грешки за милиони. Лъжа и за копейка не бива да се търпи."
Не става и дума за лъжа за копейка - става дума за живота на човека, посветил себе си в служба на Солженицин и неговото дело. Вадим така и не можа да понесе обвиненията в недобросъвестност. Това срути и без това крехкото му здраве и е възможно да е съкратило живота му.
Всъщност става дума за скалата на ценности, заявена от Солженицин в този именно момент от неговия живот, когато беше вече в изгнание, а жена му и децата бяха останали в Русия. Той пише за това, че децата му са се оказали заложници: "...и тук взетото решение е свръхчовешко: децата ни не са по-скъпи от паметта на измъчените милиони, тази Книга няма да оставим за нищо на света..."
Логиката се оказва болшевишка: ако собствените деца не са по-скъпи от паметта на измъчените милиони, то тогава и измъчените милиони не са по-скъпи от светлото бъдеще за цялото човечество.
А какво правят днес децата на Вадим Борисов? Те имат скромна задача - да опазят паметта на своя баща, неговото добро име. Ние, приятелите на Дима, много го обичахме, ценяхме неговата сърдечност, ум, природната му веселост, обаянието и широтата. Ние и до днес тъгуваме, че толкова рано си отиде, че не можа да реализира огромния си творчески потенциал, заложен в него. Не можа, защото направи избор не в полза на самореализацията. "Тази Книга", която споменава Солженицин, е написана, публикувана е на всички езици, прочетена е от целия свят, оценена е с Нобелова награда и, ще ми се да вярвам, наистина изигра в света тази роля, която всички ние й отреждахме. А какво става със зрънцето? Не с това, попаднало между воденичните камъни на две могъщи системи и оживяло, устояло, без да се превърне нито в брашно, нито в лагерен прах и да му даде Бог дълги години живот... Какво става със зрънцето, чието име беше Вадим Борисов, служил до изнемога на същата "тази Книга" и не заслужил добра дума, а само едното безчестие?
И още повече е нетърпимо това, защото в пооредяващата армия от поклонници и почитатели на Солженицин Дима беше един от малцината, който запази към него рицарска вярност.
И последно - нека не прозвучи като упрек, а като въпрос: възможно ли е християнството без милосърдие?

Сп. Студия, кн. 8, 2004 г.

Людмила Улицка