Солженицин на фона на един мит
- За новата Ви книга "Александър Солженицин. Портрет на фона на един мит" едно от най-често срещаните мнения е: "Войнович просто е решил да отговори на Солженицин за книгата му за евреите "200 години заедно".
- Когато започнах да пиша "Портрет на фона на един мит", споменатата от вас книга на Солженицин все още я нямаше, а когато се появи, така и не я прочетох - доскуча ми. Новата ми книга е преди всичко мемоарна, спомени от времето, когато Солженицин изигра много забележителна роля. Тя е и отговор на онези критици, които след излизането на романа "Москва 2042" ме обвиняваха, че в образа на Сим Симич Карнавалов съм изобразил Солженицин, но страхливо бягам от отговорност, опасявайки се, че могат да ме преследват за клевета и т.н. Имаше много подобни обвинения, често те тръгваха от хора, които мислех за свои приятели. С някои дори се скарах задълго. Още тогава у мен възникна желание да продължа този спор и да го доведа до край. Но тази книга писах дълго и с нежелание.
- Трудно е да се излезе с разобличения срещу такъв знаменит човек.
- Когато критикувам Солженицин, не му приписвам нищо излишно и не намалявам реалните му заслуги. Но ако епопеята "Червеното колело" ми се струва скучна, защо да не го кажа. И ако той ни учи да не живеем в лъжа, а сам не следва своите завети, длъжен ли съм да уважавам неговите поучения?
- Книгите на Солженицин се четат трудно, но те са за наболялото. Приемат го президентите на най-големите държави, награждават го с престижни награди. Най-реномираните университети го канят за лекции. В какво е феноменът на този човек?
- Това се опитвам да осмисля. Култът към неговата личност се зароди заедно с появата му в началото на 60-те. Това беше върхът на хрушчовото размразяване. В литературата вече се появяваха имена на много млади талантливи писатели, но все нещо не достигаше. Липсваха книги за най-главната тема: за страданията на милионите затворници в сталинските лагери. Тази тема беше абсолютно табу. Много се стремяха към неговото нарушаване, но провървя само на Солженицин. Неговата повест "Един ден на Иван Денисович" беше голямо събитие. Възникна усещането, че в нашата литература се е появил велик писател. Този образ се допълни от постъпките на Солженицин - смели, неочаквани, съвършено нехарактерни за съветските писатели. Когато го изключиха от Съюза на писателите, вместо да притихне, той, наопаки, започна да напада обидилите го. Властта го атакуваше - той не й оставаше длъжен. А от думите му, че заради истината е готов да пожертва децата си, хората бяха просто потресени.
- Коя от "съставните части" на Солженицин натежава повече - писателят или общественикът?
- Трудно е да се каже. В началото на 90-те него го чакаха. Чакаха го като Бог, ето, той ще дойде и ще ни даде единствения верен съвет. Как да живеем и какво да правим. Това беше вяра в чудото. Но чудото не се случи. Солженицин заговори и хората видяха, че той не е Бог и не е приказен богатир, а просто човек. Работата не е в това дали той е добър или лош, умен ли е или не толкова, а точно в това, че той просто е човек. Хората неволно го сравняваха с мита за него. И той не издържа съревнованието със собствения си мит. И не можеше да го издържи. Ето, той пътува из Русия, призовава хората към самоограничения, а пристига в града, настанява се в хотела и… всички други гости са веднага изгонвани оттам. Във влака му предоставят четири вагона, въпреки че той е казвал, че писателят трябва да пътува само в общ вагон и да купува яйца по 90 копейки.
- Струва ми се, че това е типично по руски - да се възлагат големи надежди на някакъв човек.
- Не обичам да говоря обобщаващо за целия народ. Руското общество (до и след 1917 година) беше затворено. В затвореното общество винаги държавата някого възхвалява, някого гони. От похвалите може да възникне култ към личността, а могат и да се появят серия вицове. Със Соженицин се случи първият вариант. Ето, той се появи - такъв смел, такъв умен, а властта започва да го притеснява. И критичното отношение към него беше вече невъзможно. Ако Солженицин съществуваше в нормално общество, където писателя или го хвалят, или го ругаят, без намесата в този процес на органите на полицията, от една страна, и на фанатичните привърженици, от друга, тогава той би могъл трезво да оцени своите възможности и постижения. Но той нямаше такива възможности, а при него липсва способност за самокритика и самоирония.
- Колко бързо забравихме Сахаров, Буковски, да не споменавам по-малко знаменитите правозащитници, които между другото рискуваха собствения си живот, воювайки за нашите граждански свободи.
- Работата е там, че такива хора се почитат в своите страни в момента, когато се случват революции. Тогава с техните имена се наричат улици, градове и кораби. При нас се случиха промени без революции. Ние строим капитализъм, а славим все същите болшевики. У нас и досега се показват филмите за забележителните болшевики - те са такива славни, кристално чисти на фона на днешните крадци-олигарси. И се създава усещането, че именно дисидентите докараха със себе си тези крадци-олигарси, че те разрушиха този добър Съветски съюз... Но, все едно, историята ще постави всяко нещо на мястото му.
- Свобода на словото, свободно движение през границите - за населението като цяло изглежда тези свободи не са били нужни.
- В действителност свободата е нужна на всеки човек. Просто мнозина не осъзнават това. Едни си мислят, че им е нужна само храница и носталгично си спомнят в какво количество беше тя по времето на СССР, но забравят, че беше мизерна. А ако върнете тези хора обратно в предишните условия, знаете ли как ще завият на умряло!
- А какво ни пречи да изживеем това очакване за чудо и опитите да бъде назначен някой чудотворец?
- Възможно е да е вековна традиция. Хората са свикнали - на това ги е учила цялата руска история - да чакат добрия цар. Първо си мислеха, че това е Горбачов, след това се надяваха на Елцин и с вяра в чудото посрещаха Солженицин. Сега също така безумно вярват на Путин. Че той е млад, енергичен и умен и ще въведе ред, ще намали цените, ще вдигне заплатите, ще победи терористите, ще ликвидира корупцията и ще предотврати земетресенията, наводненията и падането на самолетите. И в аванс му пеят панегирици, леят скулптори, рисуват портрети, пишат книги за примерното момченце Вова Путин. Смятам, че всенародно избраният президент трябва да се уважава от обществото, но безпардонното ласкателство е свидетелство не на уважение, а на раболепие, в което няма нищо добро.
- По времето на СССР имаше Съюз на писателите, който обслужваше властта, но пък се появяваха и ярки личности със също толкова ярки книги. Сега не се налага да се обслужва никой, а ярките книги стават все по-малко.
- Може би това се случва точно защото не трябва да се обслужва властта. В затвореното общество литературата е много по-нужна на човека - тя се превръща в единствения източник на истината, възприемат я като отдушник. Почти забравеният вече Владимир Дудинцев много преди Солженицин, още през 1957 година потресе хората с книга си "Не само с хляб се живее", макар че литературните й достойнства не са на много високо ниво. Но тя беше честна, което се ценеше повече от всичко друго. Та нали тогава, за да си честен, трябваше и да си много смел. А сега... Е, честен си. И какво? Това вече не е подвиг.
- Ще отмре ли изобщо професията писател като професия на човек, който търси отговори на жизнено важните въпроси?
- Развлекателното четене засега побеждава, но то задоволява бързо - на минутата. Тежката литература, която носи истината за живота, е нужна тогава, когато никой, освен писателят, няма да каже истината на никого. А сега журналистите пишат такива хапливи статии - къде ще се мерят писателите... Но към сериозната литература ще се връщат отново и отново, макар че ще се наложи да я преживяват в трудни условия.
- Кажете честно кой ще натежи повече на историческите везни - "Войникът Чонкин" или "Иван Денисович"?
- В моята "Москва 2042" Сим Симич Карнавалов на въпроса, кой е най-добрият писател, отговаря така: "Ако кажа, че съм аз - това ще е нескромно. Но ако кажа, че не съм аз - това ще е неистина." (Смее се.) Но ако съм сериозен, на вашия въпрос никой не може да отговори. Както е казал поетът: "Не ни е дадено да знаем / как словото ни ще откликне".

Сайт Аргументи и факти, бр. 28, 2002 г.

Въпросите зададе Юлия Шаганова



Разговор с
Владимир Войнович