Пърхания в ефира

Бели пеперудки, къде отлетяхте?
Дойде ли ви краят, изберете други!


Розички, листенца, клончици, лентички, връвчици - заставката на предаването "Защо не?" по Канал 1 се разстила като китайска коприна. Леко, ефирно, чак ефимерно - размята се, гъне, феери... Почти не го усещаш: минава, заминава и си го забравил - има ли го е, няма ли го, все тая; и с него, и без него телевизията върви. Един час и половина прозиращо време на екрана, така неангажиращо, че чак невидимо.
Интериорът също такъв шаренко-лежерен: зелен диван, керемидено-черевеникави стени, тук-там картини, на масата цветя, някоя и друга книжка на лавиците. Идеята е да се създаде лековато настроение, ей-тъй хвъркащо из въздуха, с нищо не обременяващо. Почти като в платно на Шагал, но по-кичозно... В цялото това реене единственият начин да се задържиш е кукичката на печалбата - давам ти гатанка, отговаряш и печелиш 100 лева. Непрестанно афишираният Петър е наистина камъкът на предаването: без него то едва ли би имало смисъл, освен че е редно времето преди обяд някак си да се запълни. Националната телевизия има 24-часова програма, така че не всичко може да бъде в достатъчна степен удовлетворяващо гледането.
Във фона на цялата лежерност идеално се вписва и водещата Марта Вачкова. Не се вписва обаче в друго: ако "Защо не?" иска да създаде илюзия за шарения, Марта Вачкова я утрепва мигом с появата си. За нея няма значение кой и какъв е гостът - въпросите са еднакво еднакви, усмивката и интонацията - също. Впечатлението, което прави (дали нарочно или без да иска?), е за празноглавост, елементарност, никаквост - ей-тъй на, дали са ни програмно време, ползваме го. А за какво? - кой го интересува, пък и да го интересува, все едно, ние сме си ние. Засмени до уши и без отлики в сценичното, пардон, екранно поведение. Важното е да "креативираме" чувството за лекота, за ефирност, за пърхане - от цвят на цвят, от гост на гост, работливи сме пчелички. Само че от цялото това прилетяване полза никаква - пчеличките се оказват всъщност бели пеперудки, които в миг изчезват от съзнанието. Нищо, други ще дойдат, също толкова бяло-еднодневни - телевизията е всеядна, поема всяка мимолетност.
Предаването "Защо не?" е мощна демонстрация на един идиолект, все повече превръщащ се в най-разпространения телевизионен език. Език на неангажиращото празно говорене, на лековатото бъбрене, на ей-тъй да се намираме на приказка, време да минава. Един жаргон на живеенето като пърхане, но не нещо да се направи, а за да убият часовете и минутите - нищоправене. Запълване на скуката, ала не с различно от нея, а с друга скука. Тук мръднеш, там идеш, на трето място се мернеш - ех, живот ли е да го опишеш! А опишеш ли го, все едно описваш Нищото - дупка, празно, бяло петно. В чешене на езиците животът преминава - все едно никога не е бил. Разбира се, от казаното дотук не следва, че "Защо не?" не става за излъчване по телевизията. Напротив, става, защото е симптом - на едно време, което ще потъне така дълбоко във вечността, че след хилядолетия дори и най-ревностните археолози няма да го открият. Ще е изчезнало като белите пеперудки от детската песничка.

Митко Новков







Петък,
ранна утрин