За първи път срещнах Боян в ателието му в Антони, за да говорим за баща му, Николай Райнов - аз го познавах само от книгите му, а той не го беше виждал, откакто бе напуснал България през 1946 г. Опитваше се чрез спомените от детството си да ми представи баща си жив. Разказваше за него с много топлина, цели часове, по своя си начин - повече емоционално, отколкото интелектуално. В разказа му се примесваха размислите му за изкуството, но те никога не бяха абстрактни или концептуални, винаги бяха подхранвани с конкретни примери от личната му артистична дейност.
Парадоксът беше, че по-късно, опознавайки Боян по-добре, аз разбрах до каква степен този човек доброволно беше "скъсал с корените си", беше прекъснал всякаква връзка с баща си, с името на баща си, когото винаги отказваше да смята за артист. Беше прекъснал всякаква връзка с с родината си, за да се установи във Франция и да роди художника в себе си. Беше "скъсал с корените си" до такава степен, че винаги бе отказвал да се върне в България: за него това би било нещо като отказване, един вид клетвопрестъпление към това повторно негово раждане като художник - то беше единственото истински важно нещо за него. Защото Боян принадлежи към това семейство артисти, което усеща дълбоко нуждата да "скъсат с корените си" (за да си послужа с израза на Жид, употребен в полемиката му с Барес преди сто години), за да намерят своята оригиналност и силата на израза си. Той разбра много бързо, че само в Париж - там, където бе само един млад художник между толкова други - би могъл да се изразява пълно, свободно, без смазващата сянка на един баща, твърде познат в България (дори само като професор по историята на изкуството в Художествената академия в София). Той усети, че би могъл да се моделира сам, със собствените си ръце, без да дължи нищо на каквото и да е чуждо влияние, освен онова, което той самият напълно съзнателно си е избрал.
Другият парадокс на Боян е, че никога не спря да изпитва преклонение пред известните и по-възрастни от него писатели, които бе срещал през живота си, и които му помогнаха да си изгради име, свое собствено име: Пол Елюар, Жан Кокто, Кристиан Зервос и Рьоне Шар, с които дълги години бе разменял приятелска кореспонденция. Човек на парадоксите, който извая монументални скулптури и интимни малкоформатни творби, форми геометрични и стърчащи, но и меки, заоблени форми, по които обичаше да прокарва нежно ръка, Боян остава в паметта на тези, които го познаваха като личност с голямо очарование. Той държеше много на своя си начин да говори открито за себе си, за своето изкуство, с голяма чувствителност, създавайки у този, който бе дошъл да го види в ателието му, впечатлението, че го допуска в интимния си свят - дотолкова създаваше усещането (в което имаше много игра!), че говори с открито сърце.

Изабел Врина