За Димитър Хаджиянев
и достойнството
Актьорът Димитър Хаджиянев (1922-2005) слезе от сцената на живота. Като връщам времето назад, си мисля, че той се готвеше за този миг по някакъв свой, ритуален начин. С едно особено спокойствие и самовглъбение.
Грижливо, детайлно подреди спомените си. Написа книга. Нарече я "При тебе идвам горд и чист" (1999). Струва ми се, че така той сложи ред и хармония в отношенията си с другите. По възхитителен начин поиска прошка от тези, които през своя живот неволно бе засегнал, опрости всички, които някога някъде са го наранили. Този известен с хапливата си ирония и леко дистанциран човек през последните дни поддържаше непрекъснат контакт с приятели, колеги. Обаждаше ни се по вечерно време. Беше изпълнен с топли, благодарни, високи чувства и бързаше нетърпеливо да ги сподели с онази присъща само нему скромност и овладяност на емоциите.
Сега си давам сметка, че с тези вечерни телефонни обаждания той всъщност по ритуален начин се прощаваше с нас, подготвяше ни да приемем предстоящото.
Не беше ли всъщност Димитър един страхотно емоционален човек? И прословутото му чувство за хумор не скриваше ли една горда, дълбоко стаена печал, като някаква форма на съществуване на силно ранимата, притесняваща се от чувствата си личност?
Дали през последните дни не пропуснахме нещо в общуването си с него? Като човек, изпитал много, дали не се опитваше да изкаже дълбинните си чувства към нас, дали не се опитваше да ни даде последен съвет: как да се справяме, как да слагаме благородна патина и скромна мяра върху стихията на чувствата в нашия истеричен и неискрен век.
Чуден, забележителен човек.
Ще се опитам да представя битието му не в реквиемен стил, а чрез неговото специфично усещане за особеното, смешното, вълнуващото, прекрасното. Такъв подход би му допаднал.
И така...
Димитър Хаджиянев, един от големите български артисти, е роден в Харманли. Няколко думи за този град, защото той го обожаваше. Харманли е на река Марица. Според една историческа справка възниква около 1585 г. Изследванията обаче показват, че територията на днешния Харманли е включена в границите на българската държава още през 896 г. Кръстопътното положение, което заема Харманли на пътя Европа - Азия, не е без значение за появата и формирането на харманлийската личност. Оттук са минали отрядите на Балдуин. Твърде е възможно Димитър да е далечен рицарски потомък. Всичко това научих от книжката, която Димитър някога ми даде. Наричаше се "Харманлийски мотиви". Именно в този град, където розите плачат на сън, през 1922 г. по обед, харманлийско време, се появява на бял свят Димитър. Според една старинна поличба, в добър час, по светло, когато всички са си вкъщи. Можем да си представим суматохата. Небутнат останал хлябът. Изстинали гозбите. Хаджиянев е пето и последно дете на една жена с богородично име - Мария. И на Хаджияню. На тях двамата дължи своята изумителна фландърска красота, високия ръст, тъмните дълбоки очи. Потомък е на много стар род. Следите му отвеждат при прадядо Господин и прадядо Крушо от Свиленград. Храбри, предприемчиви българи. За последния се говори, че спасил Свиленград от опожаряване, като наброил откуп от 1000 жълтици на отстъпващите турци. В рода не е имало артисти. Май Хаджиянев е първият. Но има сведения, че бащата Хаджияню е свирил вечер пред семейството си на хармониум. Можем да си представим тези тихи харманлийски нощи. Росните рози плачат като на сън... Носят се приглушени звуци на хармониум... И като прибавим дъхавата градина на Мария, където поклащат стегнати стъбълца 3000 холандски лалета, картината ще бъде пълна. В този възрожденски род по традиция съществува култ към красотата.
Първо отделение... Първото стихотворение, подготвено от г-жа Бобева, кротка и мила учителка. Тя именно открива в душата на първолака артистичната струнка и я дръпва за първи път. Чува се чист кристален звук:
Искам аз да ида в Слънчевите двори,
в приказките, както често се говори.
Слънчевата майка там ще ме запита -
"Що дириш от Слънча в есен мъгловита?"

Красиви и далечни години. В гимназията юношата рецитира Вазов, Яворов, Славейков...
На 10 септември 1944 г. е мобилизиран в редовете на Първа българска армия. От първия до последния ден е на фронта. Със своето артилерийско отделение преминава през всички горещи и кървави места на войната. Бие се за Ниш, Прокупле, Бяла паланка, Стремска Митровица, Печ, Надка-Нижа, Балатон, Гиге, Хенче, Драва-Соболч...
Няколко пъти усеща в ухото си лакомия дъх на смъртта.
Първият - когато едно парче от снаряд пада точно до него в окопчето му и той го взема парещо в длан, за да разгледа от упор смъртта си.
Вторият - когато заспива тежък войнишки сън до една малка немска мина във формата на лотос.
Третият - когато щял да стъпи на опасно място, но в последния момент някакъв войник му извикал. "За миг останах с единия крак във въздуха, но този миг ми се стори година..."
Димитър Хаджиянев е удостоен с Орден за храброст, връчен на бойното поле, пред строя. Така че хубостта на младия Димитър съществува в съчетание с героичното, нещо много странно и рядко срещащо се в природата. Не измислен, не бутафорен, а истински храбър български офицер.
Следва зъболекарство, подчинявайки се на тежката воля на баща си. Но му попада съобщение във вестник "Отечествен фронт" за държавни изпити в Театралното училище. Главата му се замайва, чува тихия глас на г-жа Бобева. За миг вижда себе си по къси панталони, в ушите му звъни собственият му глас: "Искам аз да ида в Слънчевите двори..." И той зарязва Медицинския институт.
Димитър и баща му са хора с инат. Цели три години не си говорят. Като студент последна година (през сезон 1952/1953) участва в спектакъла на Народния театър "Дванайста нощ" в ролята на Орсино. Тайно от сина си, на един от спектаклите, криейки се зад гърбовете на зрителите, присъства сърдитият му баща. Виждайки своя син в ослепително бял костюм, облян от потоци светлина, в прегръдките на такава забележителна жена като Петя Герганова, коравосърдечният харманлия се трогва, нещо в душата му се пропуква. На излизане от театъра той се скрива в сянката на една акация, причаква сина си, приема го в обятията си и му прощава дързостта: "Гледах те... Не си сбъркал. На добър час."
По разпределение отива в Русенския театър (1954-1957 г.). Там играе не роли, а ролища. Най-добрите, най-бляскавите в българския и световния репертоар: Фердинанд от "Коварство и любов" на Шилер; Ромео от "Ромео и Жулиета" на Шекспир; Карлос от "Дон Карлос" от Шилер; Отново Орсино от "Дванайсета нощ".
От 1957 г. до 1991 г. е неизменно в трупата на Варненския театър. Следват ролите: Маурисио от "Дърветата умират прави" на Алехандро Касона; Христофоров от "В полите на Витоша" на Яворов; Вили Зоненбрух от "Немци" на Леон Кручковски.
Играе Арбенин от "Маскарад" на Лермонтов. Гледала съм го. Мъжествен, трагичен, нещастен, ироничен, зъл, безумно влюбен. Най-светлото нещо в едно пропадащо общество. Зрителят имаше усещането, че на сцената организирано убиват интелекта, чувствителността, доверчивостта, че доброто е страдание и вина.
Играе Джери Райън от "Двама на люлката" от Уилям Гибсън; Адвокатът от "Любов необяснима" на Недялко Йорданов. Връх в актьорския му път е Бърнард Шоу от "Милият лъжец" на Джером Килти. Неговият Шоу беше сприхав, дребнав, своенравен, нищожен, жалък в прищевките си и в същото време горд, влюбен, възвишен, разтревожен за света и човешкия род. Тъжното и смешното, нищожното и изключителното тънко се преплитаха и точно в това съчетание се проявяваше очарованието, финесът, артистизмът на Хаджиянев. Особено пасваха на неговия човешки натюрел насмешливите, хапливите иронични герои, които обаче дълбоко в душата си всъщност са великодушни и свенливи. Лайтмотивът в изградените от Хаджиянев роли беше високо носеното човешко достойнство. Последна му роля бе Пасторът от "Пътят към Мека" на Атол Фюгард. Удивително бе да се наблюдава как благородната рицарска красота на актьора, неизвестно как пръкнала се по нашите земи, се превръща в постна, безплодна, егоистична, гибелноскучна същност на фанатика.
Едно от най-добрите постижения в българското кино е Йосиф Хербст на Димитър Хаджиянев. Мъжка хубост, гордост, нравствена чистота, непреклонност, интелектуална сила излъчва този герой от екрана. Интересен факт е свързан с изпълнението - телефонно обаждане по вечерно време. "Ние сме много възрастни хора. Бяхме близки с Хербст. Щом се появихте на екрана, жена ми и аз едновременно възкликнахме: ето го нашият Хербст. Кои сме ние ли? Няма значение. Просто стари хора и стари приятели на Виола и Йосиф Хербст." За тази роля от филма "По дирите на безследно изчезналите" Димитър получава една уникална награда - Златно перо (1978) от Съюза на българските журналисти.
Написа втора книга - "Като шишенца от парфюм" (2004). Изящното й заглавие се дължи на една загадъчна фраза от творбата на Дафни дьо Морие "Господарката на Мандерлейн": "Да можеха спомените да се затворят като парфюм в шишенца, та когато искаме, да отпушим шишенцето и да усетим аромата на онова..." Изживяното.
Книгата съдържа над 30 разказа в памет на неотразимите български артисти: Венета Славчева, Ина Русева, Ана Феликсова, Яким Михов, Христо Динев, Спас Джонев, Мила Павлова, Иван Димов, Любен Гройс, Славка Славова... Възхищавам се от този опит на Димитър да пробие времето, да спре шеметния му поток и да ни напомни, че ги имаше, че съществуват, макар и в други паралелни светове. Боли го Митко, страшно го боли, че забравата, тази висока, гъста, отровно зелена трева превзема нашата памет. И аз разбирам рискования подход на Димитър. Той искаше да пише за всички неповторими, удивителни хора, които бе срещнал по своя път. Но няма такава книга, която да ги побере. Беше измислил номера обаче. Някои от тях, само някои получават изключителната привилегия да попаднат в книгата и шансът им се състои в това, че ги няма в нашето битие. Така книгата му се превръща в мартиролог. И всеки попаднал там получава аурата на светец. Димитър противопоставя на забравата своята изключителна памет за детайла: седефеното копченце върху поплинената блузка на племенницата на някакъв австрийски свещеник... Изпълненият с изумителни подробности портрет на стара дама: "Косите й опънати назад, покрай лицето, с блясъка на старинно сребро. Огърлица от няколко реда матови перли. Великолепен пръстен от сапфир върху тънък, сух пръст. Черна рокля..."
Ами разказът му за бурния, ексцентричен любовен живот на варненската актриса Ина Русева: "Свещта слабо осветила лицето на Ина и затрепкала в зениците й. Два изумруда, потопили блясъка си в оникса на изтеглените като дъги очи на ориенталеца..." В този светкавично уловен блик с писателска дарба е сътворена срещата на два яростни темперамента, сблъсъкът на Балканите с тайните на Изтока.
А разказът "Влюбените"! Да измисли бащата на Митко в младостта си такова абсурдно, невероятно, страхотно място за среща с първото си либе! На дъното на един кладенец! Върху две кръстосани талпи! Вероятно много сурови са били нравите, а може би обратното - архичисти. За да скрият двама влюбени ласките си в самите недра на земята.
Над всичко, над таланта, над блясъка, над красотата Димитър поставя добротата. В нея той намира нещо неизтребимо трайно. В мартиролога попада една съседка. Една никому неизвестна арменка на име Мендухи. Но той я издига в ранг на светица. Превръща във велико библейско изкушение аромата на гозбите й, в чудо - нейните хрупкави курабийки и дарбата й да лекува одраните колене на махленските дечурлига. Св. Мендухи...
За войната пише сдържано. На нейното разрушение противопоставя най-крехки, най-нетрайни неща: самотно пиано, цъфнала вишна, смях на унгарско момиче. Голям, голям, до болка убеден миролюбец.
Може би щеше да напише трета книга и тя щеше вероятно да се казва "3000 холандски лалета", където всяко лале да е случка, съдба, човек. Но сам постави библейска точка, както се слага точка на последното, съдържащо човешкия финал изречение.
Той би казал сега:
Не тъгувайте. Просто се сбъдна едно мое детско желание. Нали помните стихотворението, режисирано от г-жа Бобева?
Искам аз да ида в Слънчевите двори.
В приказките, както често се говори.
Слънчевата майка там ще ме запита:
Що дириш от Слънча...

Що дириш там, из тези небесни двори, Димитре, Митко, Мите, Митак, Митаче?

22 май 2005

Сия Папазова



В рамките на
ХIII Международен фестивал "Варненско лято 2005" бе проведена и вечер, посветена на творческото дело на Димитър Хаджиянев. Поводът бе 40 дни от смъртта на актьора. Публикуваното есе бе прочетено на вечерта.