Акустичната маска
на Елиас Канети
- Вие сте преводачката на най-важните книги на нобелиста Елиас Канети на български. Как участвате в празненствата, с които е отбелязвана неговата 100-годишнина?
- Публикуването на превода на "Парти по време на война" в юбилейната година на Елиас Канети, позволявам си да кажа, е скромният принос на издателство "Леге Артис" в лицето на госпожа Саня Табакова и на мен като преводач. С тази автобиографична книга българският читател вече е запознат с целия живот на писателя. "Парти по време на война" се различава от предишните му три автобиографични книги. Последната редакция на запазения стенографски ръкопис не е направена от Канети. Завесата е вдигната, но въпреки това волята на автора е изпълнена. И мисля, че всеки, който започне да чете, отново и отново ще продължи да отгатва, да открива, да се изненадва. "... В едно животоописание трябва да има както много за гадаене, така и за отгатване, а мнимите решения може да не са сполучливи. Нещо може да се предаде така, че да остане завинаги скрито. Всички дръзки и силови намеси трябва да се приписват на осмиването. Животоописанието е тайно, като живота, който описва. Няма живот, който да е обяснен...", пише Канети. Произведението и този път е подчинено на принципа животът да се описва с портрети на известни личности, останали в историята, литературата, изкуството, политиката, но този път предимство е дадено на интелектуалците в Хемпстед.
- "... Най-вредни са пристрастията, създавани от вестниците. Те винаги са банални истини и остават такива. Но има и друго, което пристрастията никога не са засягали и то за дълго е останало неспоменато. Ако нещо от него изплува, трябва веднага да се улови, защото бързо се появява и още по-бързо изчезва...", пише Канети. Какво се появява и изчезва в "Парти по време на война"? Едва ли някой друг може да ни го съобщи по-добре от вас?
- Отговорът е многопластов и главно в психологически аспект: "... Загубен емигрант, щастлив в спасението си, несигурен поради войната...", така Канети пише за първите си години в Англия. Тогава, през 1938 година той се сблъсква с английската реалност, а тя се оказва противоположна на познатата му на континента Европа - консерватизъм, дистанцираност, високомерие, пренебрежение към непознатия. Неслучайно една глава в книгата е озаглавена "Никой в Англия или безмълвието на презрението". Само един пример: "... Човек не трябва да подозира, колко много го презират, а другият не бива да допуска да се забележи колко е силен и каква власт би имал, ако е на друго място... Властта е нещо естествено, тя е заела мястото си... прикрито сред другите със своите прегради. Тя не задоволява, когато разчита на себеподобни и може да бъде разпозната. Тя остава, така да се каже съзнателно скрита, за да не уплаши по-малко властните..."
- В книгата Канети употребява израза "спомен за сила". За какви сили (интелектуални, политически и др.) си спомня той? Какви са личните му идиосинкразии?
- След обрисувания в сурови краски образ на Маргарет Тачър, чието дело е "малката" Фолклендска война, той пише: "... Трябва добре да се прави разлика между огромната, могъща, всестранна литература на англичаните и тяхната сила. Всичко беше така преплетено с нея, че човек лесно можеше да прояви несправедливост. "Малката" Фолклендска война, която се прие от повечето англичани - "последният спомен за сила" - струва, макар и преброени - човешки жертви. В действителност това беше закъсняла игра на човешкия сатир, която аз никога не можех да приема... не можех никога да се отърся от срама за тази "малка война", английския колизеум на морски военни игри...". "Споменът за сила" в контекста на цитирания откъс, според мен достатъчно ясно отговаря на въпроса. Хуманистът Канети осъжда не само "имперската война", но и всяка война и насилие, а сред афоризмите срещаме един, който не мога да не отбележа: "Каквито и да бяха тези години (годините на Втората световна война), аз никога не съм скривал ужаса им, който изпитвах на собствен гръб - мога само да съм благодарен, че ги прекарах буден..." Бих искала обаче да допълня, че в този случай той не изразява интелектуални или политически пристрастия. А що се отнася до личните му идиосинкразии, поне в "Парти по време на война" те са събрани най-видимо в образите на Маргарет Тачър, която той иронично нарича "гувернантката" и Т.С.Елиът.
- Една характеристика от "Парти по време на война " ми направи голямо впечатление: "Внимателен човек с характер!" Може ли да го отнесем към Канети? Или за него важи съобщеното за Кин в "Заслепението": "... Човек се доближава до истината след като се разграничи от хората..."
- В "Парти по време на война" това се отнася за неговия най-близък приятел Франц Щайнер, на когото той дължи много от работата си върху "Маси и власт" и не скрива, че общуването с него обогатява и двамата. "Внимателен човек с характер" може да е и Бертран Ръсел, Артър Уоли, Инък Поуел, а и самият автор. Ето как авторът го характеризира: "Начинът на говорене на един човек е неповторим и несравним. Той притежава собствена височина на тона и бързина, свой собствен ритъм... Говорът на човека е като неговата физиономия. И тя също е неповторима. Този словесен облик на един човек, неизменността на речта му, възникващия с него език, който той владее и който ще изчезне само с него, това аз наричам негова акустична маска". Този "внимателен човек с характер" внушава респект, налага вижданията си, не отстъпва беззащитно, осъществява предначертаното или, накратко, човек може само да се учи от него, достатъчно е, когато се чете Канети, читателят да открие "Кой е той?", "Какъв е той?".
- Как тълкувате сблъсъка между Елиът и Елиас Канети? Най-лесното обяснение е, че американецът Елиът иска окончателно да стане англичанин, а шпаньолът Елиас Канети отказва да го направи. Дали обаче такова решение на въпроса е достатъчно?
- През "дългия си преводачески живот " не съм срещала по-ярко изразена нетърпимост, дори ненавист към някого, отколкото на Канети към Елиът. Къде се корени тя, е "една от загадките" в животоописанието, която все още не мога да разгадая. Не мога да подкрепя вашето твърдение, че единият иска да стане англичанин, а другият отказва да го направи. Космополитът Канети, "ранимият емигрант", съзира в Елиът английското високомерие, пренебрежението към равните нему, хладината към другите. "... Бях свидетел на славата на един Елиът - пише Канети. - Дали някога достатъчно ще се срамуват от него... Елиът се хвали с постиженията си, споделя с всички своята импотентност, подчинява се на всеки достатъчно отживял порядък, опитва се да попречи на всеки порив, пустинник в нищото, издънка на Хегел, осквернител на Данте (в кой ли кръг на Ада би го затворил Данте?), с тънки устни, студено сърце, преждевременно остарял, недостоен както за Блейк, така и за Гьоте, и като лава застинала без да изпепелее..."
Канети се поддава на своето чувство към критика през онази епоха. Той не се замисля дали укорите му са обществено полезни или не. Не може да приеме, че Елиът не признава Гьоте, а по-късно приема наградата на името на Гьоте. Не може да се примири с хладината на Елиът, но не стига толкова далеч, че да съди антисемитизма на Елиът, както и мнението му да се толерират и нацистите. Вместо това, той напада Елиът като творец и човек. Типично в свой стил казва всяка дума точно на място, всяко изречение има собствено съдържание. Всичко, което Канети презира в Англия, е съсредоточено в Елиът.

- Кои пътувания заемат съществено място в живота на Елиас Канети? Как го променят Русчук, Виена, Лондон, Цюрих? Мит ли е Русчук?
- Канети, по своеобразен начин е свързан с така изброените градове. Те не са цел за пътуване, а са част от живота му, преминал в тях. Бих искала да се спра поотделно на всеки от тях и да свържа този въпрос с другия - мит ли е Русчук?
Самият факт, че почти пет десетилетия след като е напуснал завинаги Русчук, "Спасеният език", първата мемоарна книга започва с Русчук, това вече само по себе си говори много. Читателят не може да не почувства с каква привързаност, откровение и образност Канети рисува първите шест години от живота си в Русе и отново ще повторя казаното от него: "Всичко, което по-късно преживях, вече се беше случило в Русе!" След като познава творчеството на Канети, читателят разбира, че загадъчният възрастен мъдър човек превръща спомена за годините в Русчук в първоизточник на целия си разностранен живот, осеян с житейски преживявания, добри и трудни, приятни и тъжни. Ето какво пише той: "... Само едно мога да кажа със сигурност. Събитията от онези години с цялата си яснота и сила живеят в съзнанието ми. Повече от 60 години съм черпил от тях, но до голяма степен те са свързани с думи, които тогава не съм знаел. Струва ми се естествено сега да ги напиша, нямам чувството, че променям нещо или подправям. То не е като литературен превод на книга от един език на друг. Това е превод, извършил се несъзнателно и тъй като ненавиждам тази дума, избледняла от прекомерна употреба, нека ми бъде простена употребата в този един единствен случай."
От Русе тръгва и червената нишка, връзката с България, която присъства в четирите споменни книги. Дори в последната книга "Парти по време на война", макар и бегла, срещата с инженера-румънец в Англия дава повод на Канети да каже, че е роден в Русчук, а другият да му отговори, че е от Гюргево, от отсрещната страна на Дунава. Вълнуващо е сбогуването с майката в "Игра с очи". Тя е на смъртно легло, Елиас знае какво са за нея розите от Русчук и не се свени благородно да я излъже и каже: "Донесох ги за теб, специално от Русчук! Нали само там розите имат такъв аромат?" Тази българска пътеводна нишка си заслужава да бъде изследвана, навярно в литературното наследство ще се намерят още много следи. Българската литературна мисъл дължи това на нобелиста Канети, роден в България и запазил топли чувства за страната, в която е роден, макар прекарал живота си в Европа и Англия.
Виена също има определящо за Канети присъствие в живота му. Той завинаги приема немския език за "матерен", дори познавачите казват, че го говори смекчен, по виенски. Във Виена детето пораства, става юноша, по-късно мъж, среща жената, спътничката, съпругата, Веза жертва своята литературна изява, за да го подкрепи. "Няма нито дума, нито сричка от "Маси и власт", която да не е обсъдена с Веза", пише той.
Англия като страна е обрисувана най-добре в последната му книга.В нея той пише: "Когато разказвам за Англия, забелязвам колко неточно е всичко. Не бива да говоря повече за нея, единствените ми английски преживявания, които имат значение днес, са стихове, изречения и нищо повече: думи. В мен изплуват думи... думите ме намират... Може би думите долавят своята муза и се обаждат по-гръмко: аз съм тук, все още съм тук, тук съм повече от всякога, погледни ме, употреби ме... и те се появяват така красиви, така забележителни, така духовно извисени, че аз ги обичам, без значение на текста, в който се намират".
Все пак той прекарва три десетилетия в Англия, а последните години дели между Лондон и Цюрих. Любопитно ми е какво мисли за Швейцария, където се установява след смъртта на Веза и среща Хера, втората си съпруга, която го дарява с дъщерята Йохана. Не се съмнявам, че един ден ще научим повече за този период.

- Какво Ви направи впечатление в "Парти по време на война", което е по-различно от другите споменни книги?
- След като познавам другите три книги, лично аз приех "Парти по време на война" като обобщение на описаното преди това в тях. Ако се разграничим от описанието на всичко типично за Англия, има няколко момента, които наистина са любопитни. Оказва се, че романът "Заслепението", излязъл в Австрия през 1936 година, не само не е преведен на английски, а "... в тази голяма страна Англия има само един единствен читател - Артър Уоли". И понеже съм особено привързана към този роман и превода му, бях удовлетворена, че и в Англия, една от близките на Канети - Вероника Уеджгоуд, полага усилия да убеди издателя да издаде книгата след края на войната, а за превода й помага и авторът. Не по-малко ме впечатли портретът на Айрис Мърдок и връзката между нея и Канети, което не пречи на силно негативните нюанси в отношението му към нея. Интересен е откъсът, посветен на г-жа Филимор и Бертран Ръсел. И двамата се проявяват така, че човек може да извлече поука от поведението им. И не на последно място признанието на Канети, че сам си е наложил през годините в Англия да не публикува нищо и се е посветил изцяло на "Маси и власт", публикувана през 1960 година и станала повод да се преоткрие Канети.
- "Дистанцията е основна отличителна черта на англичаните. Доколко смел е индивидът, той наистина е такъв, защото знае колко е самотен." Защо ми се струва, че Канети не приема всичко това, но вътрешно подобно поведение му импонира. Можете ли да поставите тези изречения в контекста на "Маси и власт"?
- В цялото си творчество Канети не е участник в събитията, които описва. В това отношение той наистина се държи като англичанин, на дистанция и това му дава възможност, където и да се намира, да е наблюдател. В последната си книга той дори се нарича "шпионин", а 50-те характеристики назовава "Подслушвачът". Потвърждение, че такова поведение му импонира. То се усеща във всичките му произведения било по-ясно или по-прикрито. "Маси и власт" е особена книга. Авторът я нарича изследване, но по форма може да се нарече научно съчинение. Който е чел повече от едно произведение на Канети, е забелязал, че философските му прозрения се срещат във всички под една или друга форма. Ето какво казва той в "Парти по време на война": "... Човек присъства на парти заради незабележимото съприкосновение и особено за още по-незабележимото отдръпване. Изкуството се състои в това хората да са толкова близко един до друг и все пак да не издават нищо за себе си..." А какво четем в "Маси и власт": "... Нищо не плаши така човека, както съприкосновението с непознат. Всички отстояния, които хората са създали около себе си са плод на този страх от съприкосновението. Само сред масите човек може да се почувства избавен от този страх от съприкосновението..."
Ще си позволя да добавя, че "Маси и власт" е настолна книга и всеки, който се е посветил на политическия живот, може да извлече поуки за себе си и да намери в нея отговори на редица въпроси. Някои откъси от нея звучат, сякаш са написани преди няколко дни. А критикът Хари Прос пише: " ... Когато се среща с "Маси и власт", образованият европеец мисли за Ницше, що се отнася до властта и за Ортега и Льо Бон по отношение на масите. В бъдеще той ще трябва да мисли за Канети и да забрави много от нещата, които е възприел от другите трима."

- Какви връзки могат да бъдат направени между четирите споменни книги, романа "Заслепението" и "Маси и власт"?
- Споменните книги несъмнено отварят врата към единствения роман "Заслепението" и "Маси и власт", творбата, на която Канети посвещава три десетилетия от живота си. Романът е първата и единствена книга от големия му замисъл да създаде поредица от осем романа по подобие на Балзаковата "Човешка комедия". Октологията трябвало да носи общо заглавие "Човешка комедия на безумството". Но това не се осъществява. В "Заслепението" се преплитат много от спомените на Канети още от Русчук. В него присъства много от колоритната атмосфера на крайдунавския град, естествено под съвсем друга форма. "Маси и власт" също присъства и в четирите споменни книги, по един или друг начин, с философските прозрения на Канети.
- Какви са основните лингвистични предизвикателства, пред които Ви е изправил Канети? Какви натрапливости срещнахте?
- Когато през 1978 година се "запознах" с Канети, не можех да предположа, че от тогава и до ден днешен, неговото творчество ще ме съпътства в живота ми. За мен преводът е нещо много отговорно, едно голямо предизвикателство, защото трябва да опознаеш личността, да се вмъкнеш в кожата на автора и да го преведеш така, че да звучи на български, но в същото време и да запазиш неговия стил. Канети наистина е предизвикателство за преводача, защото на всяка крачка го поставя на изпитание: с изказ, словосъчетания, семантика, терминология и не на последно място като употребява думи, вместо четка за рисуване. Но веднъж докоснал се до него, преводачът вече е така потънал в съкровищницата му, че независимо от всички трудности, няма никакво желание да я напусне. Той черпи с пълни шепи от богатството, наречено език, чувства се обогатен и все повече се стреми да даде всичко от себе си, за да зазвучи хуманиста и философа, човека и твореца, нобелиста Елиас Канети на български език.

19 юли 2005

Въпросите зададе Марин Бодаков


Елисавета Кузманова (1934) е завършила "Германистика" в СУ "Св. Климент Охридски". Работила е в издателство "Народна младеж", Българско национално радио - Немска редакция, Съюза на преводачите в България, в момента - на свободна практика. Превела е следните творби на Елиас Канети: "Спасеният език" (1981); "Факел в ухото" (1983); "Заслепението" (1986); "Игра с очи" (1990); "Маси и власт" (1996), "Парти по време на война" (2005). Превела и творби на Роберт Менасе, Стефан Цвайг, Лион Фохтвангер и мн. др.
Разговор с
Елисавета Кузманова
по повод 100-годишнината на Елиас Канети
пред книгата му Парти по време на война