... и Киното пътува...
Пътят е открай време постоянна тема в американската култура, където, както е известно, киното е сред основните доминанти.
Така нареченият жанр road movie е може би постоянното бойно поле между американското независимо кино и индустриалния Холивуд и засега независимите продуценти печелят войната за качество.
Големите кинобосове често са отхвърляли сценарии, в които протагонистите "хващат пътя", защото истинският редови американски зрител държи на своя дом. А тези, които напускат домовете си, често не отстояват традиционните ценности, които по правило пълнят касите на Средния Запад и особено на Американския Юг.
Пътят като тема, особено в киното на 90-те години на миналия век, е най-сигурното убежище за обектите, подронващи нравствените традиции на Америка.
През десетилетието на Кърт Кобейн по пътищата на киното бродят главно хомосексуалистите. ("Моят собствен Айдахо", 1991, и "Дори каубойките плачат" 1993, реж. Гюс Ван Сант; "Присцила- кралицата на пустинята", 1994, реж. Стефан Елиът; "Обречено поколение", 1995, реж. Грег Араки; "Целувката на пеперудата", 1995, реж. Майкъл Уинтърботъм...)
Макар и не особено въодушевени, и холивудските продуценти дават своето за жанра през 90-те: "Телма и Луиз" (1991, реж. Ридли Скот) и "Родени убийци" (1994, реж. Оливър Стоун). Холивуд, естествено, се застрахова с имената на режисьорите, които стоят зад гореспоменатите проекти, а и социалният климат в онези времена благоприятства разходките отвъд "изконните ценности" - особено след бума на Nirvana и Pearl Jam, филмите на Куентин Тарантино и аферата "Моника Люински".

Жан-Луи Керуак - Кръстникът

Повече известен като Джак Керуак, американският писател и поет е сочен като един от бащите на битническото поколение и главните вдъхновители на жанра road movie.
Двата документални филма от 1985, посветени на Керуак в тази малка панорама, бяха истински бисери за почитателите на писателя.
"Какво се случи с Керуак?" (реж. Ричърд Лърнър и Луис Макадамс) и "Керуак" (реж. Джон Антонели) са подробни екранни документи за феномена "битническо движение".
Всъщност филмът на Лърнър и Макадамс така и не отговаря на въпроса от заглавието. Това е филм от почитатели на Керуак за почитателите на Керуак. Носталгичен микс от вече познати факти от живота на писателя и интервютата с негови приятели, като Алън Гинсбърг и Уилям Бъроуз. Най-силно впечатление обаче прави изчезването на темата за "сексуалността на Джак Керуак". Очевидно авторите на филма изпитват неудобство от разнищването й. От друга страна, "Какво се случи с Керуак?" е интересно наблюдение върху значимостта на битническото движение за културния климат в САЩ от края на 50-те и началото на 60-те. Интересна е съпоставката на двете тв-изяви на Керуак - в "Шоуто на Стий Алън" и "Firing Line" на Ф. Бъкли. В първото Алън сякаш се опитва да привлече Керуак към доктрината срещу хипи движението - доста неуместно, тъй като битниците, така или иначе, афишират своята абсолютна незаинтересованост към по-младото поколение. От другата страна е шоуто на Бъкли, където очевидно пияният Керуак иронизира сам себе си.
"Керуак" на Джон Антонели има амбицията да предстви "бащата на битниците" повече като сериозен и изключително талантлив писател, отколкото да проследява маршрутите на безбройните му скитания из Америка. Личната история на Джак Керуак е център на филма. Освен стандартните интервюта в стил "да си спомним за...", тук присъстват и архивни кадри на Керуак с един от най-близките му приятели Нийл Касиди - големият вдъхновител на писателя. И двата документални филма са единодушни в оценката си, че славата, от която Джак Керуак бяга цял живот, е причина за тъжния му край през 1969.
Независимо от факта, че приживе е непрекъснато отхвърлян от официалната критика и пуританите, в кратката културна история на Северна Америка Керуак се нарежда по значимост веднага до Хемингуей.

В търсене на изгубената Америка

"Волният ездач" (1969, реж. Денис Хопър) е произведението, изиграло голяма роля в развитието на жанра road movie. Официозната критика от времето на Ричърд Никсън наричат филма: "най-пародийно- антимериканското произведение в историята на американското кино".
"Ездачът" започва оттам, където по пътя бродят героите на Керуак в търсене на свободата. Притегателната сила на чистата природа, пътешествието извън пределите на скучната цивилизация, желанието за трансцедентални преживявания, които ще ги отведат до отговорите за тайните на битието и най-вече свободата на отворения път, са мотивите, които движат Били и Уайът. Денис Хопър нееднократно се заиграва с традиционните американски символи - персонажите му са облечени като каубои, веднага се сещаме за анаграмата с имената на големите герои на Дивия запад - Били Хлапето и Уайът Ърп. Цветовете и символите на американското знаме присъстват навсякъде във филма. "Волният ездач" излиза на екран в годината, когато е проведен легендарният Уудсток; извършени са трагичните покушения срещу Робърт Кенеди и Мартин Лутър Кинг; Ричард Никсън е избран за президент, а войната във Виетнам започва. Пътешествието на Били и Уайът е в търсене на американската мечта - Свободата, в името на която е създадена държавата. Според слоганите от постерите на филма, "Човекът тръгва в търсене на Америка, но не я намира никъде". В края на пътешествието героите се натъкват единствено и само на автентичната жестокост на съвременната американска цивилизация. Свободата е невъзможна. Всъщност "Волният ездач" е безпощадна и тъжна равносметка за края на идеалистичното десетилетие на 60-те. Това е филмът-рубикон за американската попкултура. След премиерата му киното отвъд Атлантика не е същото. "Ездачът" е първият блокбастър, направен от новата вълна млади американски режисьори, които през 70-те получават названието "нов Холивуд".
В самото начало на това десетилетие Меката на киното преживява голяма творческа криза след доброто представяне на екран на поредица от независими нискобюджетни филми. Розовият захарен холивудски оптимизъм е удавен в морето на реалността от заглавия, като: "Дъждовни хора" (1969, реж. Франсиз Форд Копола), "Среднощен каубой" (1969, реж. Джон Шлезинджър), "Пет леки пиеси" (1970, реж. Боб Рафълсън), "Малък голям човек" (1970, реж. Артър Пен)...
Гореизброените заглавия са неприкрито и откровенно критични към нездравия нравствен климат в "ерата на Никсън". Те развенчават американските митове от 50-те и 60-те. Младото поколение търси своята идентичност извън пределите на идеализма и лицемерието, които довеждам Америка до войната във Виетнам. След битниците, хипитата и премиерата на "Волния ездач", на пътя излизат рокерите под звуците на Джими Хендрикс и Боб Дилън.
За да откриеш Америка, първо трябва да се изгубиш в нея. Това е сякаш максимата, която следват героите на консуматорска Америка от 80-те.
Дейвид (Албърт Брукс) и Линда (Джули Хогърти) са главните герои на "Изгубени в Америка" (1985, реж. Албърт Брукс). Те са типичното американско семейство - символ на преситената средна класа. Нищо не е достатъчно за тях от нещата, които могат да си купят - нито новата къща, нито последния модел мерцедес. Когато Дейвид не получава желаното повишение в службата, той решава да "загърби обществото", да продаде всичко, да купи каравана и да тръгне да търси свободата - точно като героите от "Волния ездач". (Лайтмотивът с класиката на Денис Хопър непрекъснато се появява във филма.) По пътя семейството обаче открива интересни факти за свободата и за цената, която трябва да платиш за нея.
Албърт Брукс е изключителен като Дейвид - смешен в стремежите си да превъплъти безумните си инфантилни мечти, той не просто не може да спре. Не по-малко блестяща е Джули Хагарти, която пресъздава Линда. Отегчена до смърт от сивото ежедневие, тя е готова да следва своя Мечо навсякъде. Присъствието му й дава сигурността, която обаче очевидно също й е писнала. Линда пропилява всичките пари на смейството в казино на хотел в Лас Вегас. Така и двамата се оказват наистина на пътя, загърбени от обществото. "Изгубени в Америка" не разказва цялостна история - той е поредица от комични ситуации, подредени хронологично. Ако сценарият му следваше утвърдения холивудски образец, може би краят щеше да е драматичен. По-скоро филмът е инструкция за хора, решили да загърбят презадоволения си живот - макар и скучен, той ги предпазва от реалността, за която те очевидно не са готови.

Пътешествия към сърцето

Трудно ми беше да повярвам че "Историята на Стрейт" (1999) е филм на Дейвид Линч. Трябваше ми поне половин час, за да свикна с мисълта, че т е продуциран от "Уолт Дисни" - компания, специализирала се в производството на филми за деца, а не в сюжети а ла "Туин Пийкс" (1990).
И все пак, имайки предвид, че това все пак е филм на Линч, не се знаеше как точно ще завърши. Това е най-семплата и топла история, която Господин Синьо Кадифе е режисирал.
Филмът е създаден по истинската история на 73-годишния Алвин Стрейт (Ричард Франсуърд), който се отправя със своята сенокосачка км Уисконсин, за да се сдобри с брат си, наскоро претърпял сърдечен удар. Разказът е в първо лице единствено число и напомня много литературния стил на големи модернисти, като Джеймс Джойс например. Животът на главния герой е повече от мрачен (както и този на семейството му). Но това не е изненадващ факт за ценителите на Линч. "Семейството" във всеки негов филм е гнездото, от което излизат демоните.
Семейството на Алвин Стрейт не е по-различно от това на Лийлънд Палмър ("Туин Пийкс") - просто, за разлика от друг път, Дейвид Линч е стъпил здраво на земята.
Пътешествието, на което главният герой потегля, хората, които среща, ситуациите, в които попада са изпълнени със символи и препратки към изминатия житейски път на Алвин. Целият филм е белязан от темата за огъня - в който едва не загиват децата на дъщеря му Роуз (Сиси Спейсек), горящата дървена къща и учението на пожарникараите, старата сенокосачка, която Алвин подпалва, спомените за горящите американски войници през Втората световна война... Огънят е символ на унищожението и загубите на героя през дългия му житейски път. Естествено, все пак Линч се "подписва" и в този филм - епизодът с жената, която блъска елени на магистралата всеки път (13), когато седне зад волана, не може да бъде измислен от друг. Това е най-цветният епизод в бавното действие, напомнящо за "Догма".
Понякога просто не можеш да избегнеш фаталните удари на съдбата, а това Алвин Стрейт знае най-добре. Измежду всичките герои от филмите на Линч той е може би най-наясно със себе си. Знае на какво е способен, минал е през огъня на собственият си гняв, изгубил е брат си. Макар "Историята на Стрейт" да минава за сантиментален (според непознаващите Линч), той, повярвайте, далеч не е. Всъщност това е филм за препятствията пред неспокойния човешки дух, минал през всичко, което един живот може да поднесе, за да стигне най-близко до сърцето. Пътешествието на Алвин Стрейт е метафора за пътя, който всеки човек извървява сам. А краят на пътя не е известен. Никой не се е върнал жив оттам.
"Историята на Стрейт" е един от най-забележителните филми в историята на road movie от последните години. "Хартиена луна" (1973) на Питър Богданович бе най-очарователният филм от кинопанорамата. Един от шедьоврите на жанра road movie, заснет виртуозно в черно-бяло от Ласло Ковач.
Богданович използва дълги кадри и монтира само там, където е необходимо - хватка, която само големите в киното владеят. Интересно е режисьорското решение във филма да няма саундтрак. Дочува се само радио в отделни епизоди. За сметка на това, акцентът пада върху операторската работа. Камерата е фокусирана едновременно върху героите и пейзажа. Композицията на кадрите е изключителна. Нищо не убягва от окото на Ласло Ковач, оператор на голяма част от филмите на режисьорите от холивудската Нова вълна (например "Пет леки пиеси" и "Волният ездач"). Той е един от малкото майстори на "рисуването със светлина" в киното. Кадрите в "Хартиена луна" са като оживели фотоси от 30-те. Това е един от малкото наистина концептуални представители на road movie, продуцирани от Холивуд.
Звездата на филма е Тейтъм О'Нийл - засенчва дори собствения си баща Райън О'Нийл, който и партнира. За неповторимото си изпълнение тя печели "Оскар".
"Рейнман" (1988, реж. Бари Левинсън) - другото холивудско попълнение в афиша - е пример за много добър комерсиален филм, който се крепи изцяло върху неповторимата актьорска игра на Дъстин Хофман. Смятам, че присъствието на "Рейнман" в кинопанорамата не бе особено оправдано.
В края на пътя, както и в края на това повествование, винаги се крие нов път. Като зрител, жаден за всякакво кино, трябва да призная, че подобни малки събития ме зареждат за дълго. Прочее, те са част от програмите на повечето специализирани кина из Европа и са спасителният ход за всеки уважаващ себе си мениджър на киносалон. Колкото до киното и "филмите на пътя", те винаги ще се возят или пък ще крачат. Важното е движението да не спира.

Иво Филипов


Иво Филипов е завършил семестриално "Кинознание" в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов". Работи като офис-мениджър в AbCRO.
Доживяхме специализираните киносалони в София да се ориентират към своя т.нар. target-ценител. Не знам на кого в "Бояна филм" му хрумна идеята да организира съвместно с Американския културен център панорамата Джак Керуак и киното по пътя (кино "Център", 1 - 7 юли), но смятам, че е бляскава. Да не забравяме че в самото сърце на София кината вече се броят на пръсти... Но това е предмет на друга по-сериозна дискусия.
Честно да си призная, тази кинопанорама много ме зарадва, макар и в афиша да ми липсваха някои образци на жанра road movie. Определено имаше място и за класически образци, като: лиричния "Париж, Тексас" (1984, реж. Вим Вендерс), стряскащия "Родени убийци" (1994, реж. Оливър Стоун), екзистенциалния "Пет леки пиеси" (1970, реж. Боб Рафълсън), демоничния "Диво сърце" (1990, реж. Дейвид Линч). Или пък за най-нови попълнения в жанра от 2004: "Мотоциклетни дневници" (реж. Уолтър Салес) или "Отбивки" (реж. Александър Пейн)... Трябва да признаем обаче, че дори и в този си редуциран вид селекцията не бе за пропускане.