Съмнения относно темата на конференцията
Tрябва да бъдат споменати реакциите около плакатното заглавие на конференцията - "Социалната роля на българския свещеник в България и Югоизточна Европа - енории, социални практики, "отворени" верски дискурси". Още преди откриването, в работната група се появиха разногласия по повод изказвания на потенциалните участници за терминологична неяснота и непроницаемост на посланието.
Можеше ли да се говори за "отработена", реална грижа на църквата в лицето на бялото духовенство за материалните, катадневни, "мирски" нужди на православните, или за система на подпомагане на болните, социално слабите, "неравностойните"? Не беше ли малко пресилено да се прави индиректно сравнение с широката мрежа от обществени инициативи на католическата и протестантската църква?
На второ място - дали "отвореността" бе видяна като концептуален флирт с философски и политически клишета за гражданското общество, или като опит за превод на "догмата и традицията" на езика на "непосветените"? И накрая - сложното подзаглавие не рискуваше ли, вместо да провокира, да обърка една публика, привилегироваща обмяната на мнения и впечатления пред претенцията за висока научност?
Всъщност, "упреците" идваха главно от свещеници и богослови. В хода на дискусиите обаче се изясни, че "съпротивата" касае не просто изказа, но и влаганото от нас съдържание в "социалната роля на свещенството". За част от участницитеr (отец Ангел Ангелов и отец Йоан Карамихалев от храм Св.София, доц. Калин Янакиев, проф. Томас Бремер от Мюнстерския университет, Инна Налетова, Теодора Карамелска и др.) тя съвпадаше с евхаристията и проповедта, с живеенето/съпреживяването на Христовата любов към "ближния".
Възможността за актуализиране на подобна, на пръв поглед "херметична" за не-религиозното съзнание, позиция беше демонстрирана с доклада на Теодора Карамелска "Енорийските свещеници в помощ на децата без семейства и на гражданите с увреден слух" и с разказа на отец Марио Йонов за неговата работа като болничен свещеник към Александровска болница. И в двата случая преодоляването на изолацията става в резултат от участието в тайнствата (кръщение, изповед, причастие, венчание). "Профилираните" в определено служение се явяват едновременно "посредници" на църковното знание и желанието за пълноценен живот. Така например, благодарение на авторитета на "отчето", децата от домове са приети от хората от съседното село, а общуването със свещеника в болницата може да доведе както до вярата, така и до успокоението и удовлетворението от чисто човешката близост.

Маргинален и пасивен?

На другия край на оста на рефлексия върху социалната значимост на българското свещенство се разполагаха "обвиненията" в маргиналност, пасивност, битовост, които констатираха характерното не само за тоталитарния период, но и за съвремеността затваряне във враждебното на всяка публичност пространство между храма, требата и канона. Мненията варираха от отричане на способностите и подготовката на нисшия клир да "се впише в демократичните реалности" до търсенето и несъзирането на гражданина в свещеника, като "хладната" критична нагласа отключи почти като по Фройд "травмите" от личния сблъсък с недобросъвестни служители на църквата. В определени моменти потокът от излияния по темата рискуваше да залее добронамерената дискусия, но с общи усилия той бе отклонен от патетичния биографизъм към непосредствено узнатото от проведените биографични интервюта.
Съмнението, че въобще може да се говори за някакво сериозно обществено присъствие, отново проблематизира употребата в проекта на самото понятие за социална роля. Дадоха се препоръки за прецизиране на теоретичната рамка - въвеждане на разграничения между статус и роля, между визия и автовизия на духовенството, между богословски и социологически дискурси. Наред с оптимизирането на изследователските техники, те очертаха границите на (не)съвместимост между практическата осъщественост - "тук и сега", на църковната грижа за другия и охристовяването на социума.
В български контекст това бе интерпретирано като непрекъснато разминаване на обществените очаквания след промените за активизиране на църквата с разбиранията на свещениците за смисъла на тяхното служение и стратегиите им за материално и духовно оцеляване в условията на посткомунизъм и религиозно невежество, на икономическа криза и консуматорски тип отношения.

Имидж и публичност

В доклада си за противоречието между идеал и действителност на обществената роля на свещеника Галина Гончарова постави въпроса не липсва ли на БПЦ добра медийна политика, която да конструира положителен публичен образ, а на свещениците - усет за имидж и "милост" към наблюдаващите "отвън" енорийския живот? На излизане от залата един от поканените духовници изказа съжаление, че не се е осмелил да говори на обявената в програмата "кръгла маса с православни свещеници", която съвършено естествено се превърна в централно събитие на конференцията. Той се аргументира с чувството за свян и сдържаност от "оповестяване" на личните усилия и постижения по изпълнение на службата, като протестира срещу определението "болничен свещеник", защото "и ние посещаваме болници и затвори и ежедневно се изправяме срещу лудостта, бедността и т.н."
В същото време пък слушателка сподели, че е твърде заинтригувана и въодушевена от чутото и иска да научи нещо повече за изповедта и причастието, но при покана да си пообщува с отците, уплашено се отдръпна с извинението, че винаги се е притеснявала да заговаря свещеници, защото й вдъхват голям респект.
Не беше случаен и фактът, че кръглата маса продължи три часа. Дискутираха се теми, като "небесното гражданство" (отец Ангел Ангелов), нуждата от "екстремно християнство", което пред благочестието да предпочете екзистенциалния скок в реалността на накърненото, "заземено" към своята болест естество (отец Марио Йонов), незадоволителните йерархични отношения между висшия и нисшия клир (oтец Любомир Попов), "изрядно" поддържаната енория като хуманен "експеримент", балансиращ прагматичната и мистичната настройка, разколът и конфронтацията с епископите като наложен или свободен избор и др. В този регистър - на скъсяващите се дистанции между изследователи и изследвани, между наблюдатели и участници в църковния живот, между канонични и неканонични - попадаха и коментарите на чуждите гости за уникалноста на конференцията, побираща оспорващи се гледни точки и подходи. Не бе ли това косвено признание за видимостта и публичността на българския свещеник?

Галина Гончарова