Варненско лято'2005: импресии
Забелязвам, че рече ли някой да се изкаже по-изтежко за фестивала, почти винаги се захваща първо за традицията Варненско лято. На мен този път не ми се пише за нея, а за конкретния фестивал, състоял се от 18 юни до 16 юли тази година. Иска ми се да избегна обичайната - поне за мен - обзорна форма и да дам израз на впечатления от гледна точка не на редовия посетител, избиращ едно и пропущащ друго, а на човек, който е проследил всички концерти от откриването на фестивала до началото на Лятната академия. (Тя има свои концерти, нечути от мен. Неотразен ще остане и дялът от програмата, осъществен от Варненската опера - премиера на "Дон Жуан" и представления на "Тоска" и "Трубадур".)

Преходното "Варненско лято`05" - провежда се година преди юбилейното през 2006-та - се оказа много хубаво във фестивален аспект. Предимство му беше и краткостта - само 16 концерта. Преди да започна по същество, ще изкажа едно съображение относно понятието и явлението музикален фестивал днес. Почти глобалната ситуация на пренаситеност от звуци и масовата пиратерия на звуконосители размиват основния ингредиент на фестивалната форма - изключителността на предлаганото. А пък обичайното (не само за България) относително безпаричие при организирането на артфестивалите го размива допълнително откъм друг фланг: не канят "когото биха искали", а предимно "когото могат". Пък има и самопоканващи се. Така почти всички фестивали се превръщат всъщност в кратки музикални сезони. Като такива ги консумира и публиката. "Варненско лято" не (може да) прави изключение от тази тенденция, но организаторите му неизменно се стараят да осигурят и парче традиционна фестивалност. Така ще изградя материала - като отразя поотделно фестивалното във фестивала, а след това и носещото характера на "музикален сезон". Използвайки такава схема на представянето обаче, трябва да заявя, че разликата между фестивала като фестивал и като музикален сезон не винаги е в качеството на предлаганата музика. Просто на едните събития всички искат да отидат, а при другите публиката обикновено е по-ограничена, а значи и по-профилирана.
Фестивалното събитие № 1 на "Варненско лято`05" бе с класи над останалите и в аспекта качество. Доставиха го ансамбълът "Московски солисти" и техният създател, диригент и солист Юри Башмет, според Таймс, "без съмнение, един от най-великите живи музиканти в света". Култура не веднаж е публикувала материали за изявите им в България, така че тук нямам намерение да "въвеждам" явлението. Само ще изтъкна, че организаторите на "Варненско лято" от години работят за този гастрол, подарил на публиката във Варна незабравимото преживяване на два концерта с програми, които за себе си нарекох "светлата" и "сумрачната" - с по един представител от "светлата" в "сумрачната" ("Холберг сюита" от Григ) и обратно ("Лакрима" за виола и оркестър от Бритън в първата програма). Изказванията за изкуството на Башмет и "... солистите" от Москва са обикновено из сферата на поразеното до смаяност възприятие ("Unglaublich! Unglaublich!", шепнеше моят берлински познат до мен, когато чу тоновостта, с която виолистът навлезе в "Тринайсетия" (квартет) от Шостакович), но дори и да се направи опит за описание на звуковата реалност, създавана на подиума под внушенията на Башмет, той ще е все така някаква транслитерация на музикалното, така ярко индивидуално и в същото време някак универсално, защото след подобни концерти започваш да мислиш, че всъщност така би трябвало да се свирят произведенията - в максималистично разширени параметри на изразността. Чрез седемте изпълнени творби всеки в залата получи ключ към феномена - за едни това бе Дивертименто № 1 от Моцарт и "Серенада" от Чайковски, други получиха "своя" Паганини чрез Концертино ла минор (възстановка на квартет № 15), трети - сред които и аз - оцениха като свое откритие "Смъртта и момичето" от Шуберт/Малер.
Атакувани от публиката бяха още два гастрола, при които "залите се пръскаха по шевовете". Най-напред дойдоха двата концерта на Оркестъра на Класик ФМ радио. След успешния си миналогодишен дебют тук с Моцартова програма, класикефемовци се представиха този път многообразно, но противоречиво като оркестрова продукция. В първата вечер под диригентството на Мартин Пантелеев се постигна един връх в художествеността с изпълнението на Концерта за цигулка на Менделсон от Веско Пантелеев-Ешкенази. (Бяха изпълнени още Вагнеровата "Зигфрид идилия" и Трета симфония от Шуман.) На втората вечер отново солист изправи публиката на крака - цигуларят Светлин Русев демонстрира изпълнителския си ръст в Концерта за цигулка от Сибелиус. И тук именно, в оркестровата част на този концерт, се случи първото репертоарно събитие на "Варненско лято`05", което показва, че организаторите не оставят занемарена фестивалната линия за нови или рядко изпълнявани произведения, заложена преди 79 години от първосъздателите на "...лятото". Още през 2003 г. Екатерина Дочева писа в Култура (бр.30 от 24 октомври) за един "естетски флаш" в бедната ни музикална действителност, осъществен в пространството на Националната опера с участието на английския диригент Ян Латам-Кьоних. Ето го сега продължението - Кьоних избра да дирижира на своя гастрол във Варна "Тарас Булба - славянска рапсодия по Гогол" от Леош Яначек. (Измежду всички други музикални институции в Европа, които ръководи художествено Ян Латам-Кьоних, е и Младежката филхармония Яначек в Лондон.) В разширен състав - имаше и варненско подкрепление, а също и работещ отново орган в зала № 1 на Фестивалния център - оркестърът се справи със задачата по най-добрия възможен за случая начин, в резултат на което в аналите на фестивала се вписа една необичайна и за тогавашното, и за днешното време творба, предлагаща оригинална реплика към извършените в периода от 10-те до 20-те години на ХХ век преобразувания на музикалния артидиом.
Третият ярко фестивален момент в тазгодишното "...лято" бе ежегодното честване на Минчо Минчев, когото варненци са институционализирали да представлява техен идеал за музика и изпълнителство. Именитият ни цигулар сам припомни (на пресконференция) своето вече 30-годишно участие във фестивала и въобще в музикалните съдбини на града: въздигането му през 70-те години като солист на Варненската филхармония, основаването на Лятната академия и въвличането в нея на незабравимия Ифра Нийман, както и произтеклото от това формиране на плеяда блестящи млади цигулари по трасето Варна-София-Лондон-Есен... И сега в проекта Вивалди (изпълнението в две вечери на двата цигулково-концертни цикъла L`ESTRO ARMONICO и "Четирите годишни времена" съвместно с камерния ансамбъл "Софийски солисти" под диригентството на Пламен Джуров) Минчо Минчев въведе трима измежду най-изявените си ученици, младите цигулари Яна Дешкова, Николай Минчев и Цветомир Цанков. Беше прекрасно - празник на цигулковото изкуство марка "Вивалди", което по странен начин хармонизира инак разединените социо-музикални групи.
Все така следвайки аспекта фестивал - публика, се изкушавам да мисля, че "Варненско лято`05" имаше свое OFF-пространство. (Впрочем, засякох дори едно OFF-OFF-местенце: откритата сцена "Раковина" в Морската градина с ежевечерна програма, където чух например едни по-скоро идилични "Протуберанси", програма на група музиканти около флейтиста Николай Йорданов, градящ повече от 10 години своя версия за World-музика.) Става дума за изключително интересния концерт на холандския Оркестър Фолхардинг с диригент Юси Яатинен и солистка Татяна Колева, ударни инструменти. Татяна според мен се очертава като един нов "Минчо Минчев" по отношение на варненския (и не само варненския) фестивал: явявайки се "българската връзка" в Холандия (където е следвала и работи от години), някогашната ученичка на варненското Музикално училище, днес международно призната виртуозка и ярка представителка на новото в музиката, неуморно води насам "мостри" от тези музикални новости, рушащи стереотипите в слушането по начин, който силно провокира. Това бе единственият концерт, за който хора до края на фестивала постоянно ме питаха: "Какво ще кажеш за Фолхардинг?" Казвах им, че това е "връх на сладоледа", че музикално-мултимедийната програма се изпълнява за първи път у нас (впрочем, с изключение на най-ярката за мен творба - "Работнически съюз" от Андрийсен, поднасяна в друг вариант на "Мартенските музикални дни"), че ето нещо интересно за младите ("авангардно" третиран биг бенд без ударна секция в поредица произведения на големия холандски композитор Луис Андрийсен и други холандски автори), които инак често ме питаха все така ли ще я кара "Варненско лято" с "евроцентристката си класичност". "За мен е важно - каза в интервю Татяна - не само да намеря изява за себе си и да направя кариера. За мен е интересно всеки концерт да има свое лице, което да убеди публиката, че има смисъл това, което правим. Че не е просто губене на време или изкарване на пари..." Ще добавя само, че с този концерт "Варненско лято" застава в една линия с Линкълн сентър - Ню Йорк или Роял Фестивал хол - Лондон, места, където програмата е звучала, преди да дойде (с помощта на солидно холандско спонсорство) в черноморската ни столица.
Пристъпвайки към "останалото" във варненската програма, трябва пак да уговарям: ако това "останало" го мисля в схематичната представа за "музикален сезон", то го правя - по Макс Вебер - идеално типически. Такъв сезон в България на практика никъде няма и не виждам скоро да има. Просто изявите са, мисля, нискобюджетни и може би по-лесно осъществими в организационен план. Липсва ажиотажното - отиваш да чуеш нещо, което те интересува, а не защото е супер. Така може да чуеш и нещо изключително, например - възвисено тихото и вглъбеното. Под образа на смиреното служене на музиката великолепен концерт осъществи, например, Смесеният хор "Проф. Васил Арнаудов" (Русе) с диригент Драгомир Йосифов (с център в програмата "Берлинска меса" от Арво Пярт). И понеже заглавието на статията (Импресии...) определя нейния жанров характер, то в останалото ми текстово пространство ще се спра върху това, което събуди слушателския ми интерес извън "калкулациите на отразяването". Най-ярко помня музикантската свежест и настроение в концерта на цигуларя Мичо Димитров в съпровод на Виолета Попова и тежкия като програма концерт на кларинетиста Росен Идеалов, с който той като че се явяваше на процедура за хабилитиране. Поздравявам го за съавторското изпълнение на "Голяма Романтична соната за соло кларинет" от Стефан Драгостинов (2000), с която българският репертоар във фестивала получи мощно подкрепление. За същото ми се ще да приветствам и пианистката Данаила Делева, включила в програмата си цял дял с произведения на Димитър Ненов. Не мога да сторя същото обаче по отношение на изпълнението на Концерта за две флейти на Емил Табаков, включено в програмата на концерта-откриване. По традиция той се осъществява от Симфоничния оркестър при Оперно-филхармоничното дружество - Варна. Този път концертът бе дирижиран от Емил Табаков, но защо ли, след като дори и той не успя да поведе състава към едно по-добро партниране на двамата чудесни солисти, флейтистите Филип Бернолд и Жулиен Будимен, Франция. (На концерта освен Рапсодия "Вардар" бе изпълнена Симфония № 9 от Бетховен със солистите от Швейцария Юдит Граф, Анна Шафнер, Мартин Хощетлер и Марк-Оливие Йотерли и с участието на Смесения хор на БНР, хормайстор Методи Матакиев.) И още две, но по-празнични варненски изяви - традиционният концерт на Симфоничния оркестър на НИУ "Добри Христов" - Варна с диригент Милко Коларов и солист флейтистът Симеон Щерев и концертът, посветен на 130-годишнината от рождението на Добри Христов, осъществен от лауреати на III национален конкурс "Добри Христов" - Варна, 2004, както и от Хорова школа "Добри Христов", Хорова школа при Община-Варна, Смесен хор "Морски звуци", Хор на варненските момчета и младежи и Хор на девойките. (Диригенти Марин Чонев, Захарина Никитасова, Ирена Таушанова, Росица Щерева, Дарина Кроснева.)

Розмари Стателова