Тъга по солидарност
31 август 2005... Някакъв невероятен късмет или игра на съдбата ме довлече именно във Варшава 25 години след създаването на Солидарност. Размотавам се безцелно по улиците, чета вестници и рекламни афиши, гледам телевизия... Въобще, ослушвам се за реплики и коментари, сякаш да изровя сред камарите нови ценности и модерни идеи зрънца от непреходни надежди.
Какво всъщност се случи на 31 август? Тогава се подписва уникалното - първо в комунистическата история - споразумение между стачкуващи работници и комунистическа партия, официално позволяващо организационна (профсъюзна) дейност, независима от комунистическата партия. След подписването на споразумението Солидарност е регистрирана като професионален съюз и за мащаба на заплахата, която прецедентът създава, е показателна реакцията на съдията по делото, който (самоволно или по инструкция, без значение) допълва устава с текстове-уверения, че профсъюзът признава ръководната роля на партията и няма да се занимава с политическа дейност. Следват година и четири месеца реална политическа борба, през която недоволството от режима ескалира, а въпросът за несъстоятелността на комунистическата власт и "член първи" на комунистическите конституции неизбежно и постоянно неумолимо излиза на дневен ред.
През декември 1981 г. Ярузелски въвежда военно положение и купонът навлиза в нова фаза. Според едни интерпретации опозицията е смазана и подложена на репресии. Според други генералът прави услуга на опозицията и страната - спасявайки Полша от чехословашки сценарий и давайки на Солидарност повод и време да премине през нелегален период и да укрепне организационно. Коя от двете е вярна - зависи от гледната точка и идеологическите пристрастия на интерпретиращия. Факт е обаче, че всичко това се случва не по време на горбачовия разгул демократии, а при все още живия и бодър Брежнев, 12 години след като е смазал Пражката пролет, месеци, след като е пратил войски в Афганистан; и все още няма видими симптоми за фалита на съветската икономика (т.е. няма икономически пречки за военна намеса другаде). Самата ПОРП (Полска обединена работническа партия) преди десет години е потушила насилствено подобен протест в същия Гданск, а преди четири - в Радом и Урсус. Така че играта е с абсолютно отворен, да не кажа безнадежден, финал.
Мястото на честванията естествено е Гданск. Днес площадът пред гданската корабостроителница, на чийто портал през август 1980 бяха окачени прословутите "Двадесет и един постулата" на стачкуващите, е отново препълнен. Превърнат е обаче в амфитеатър, където на фона на видеостена (ту падащи плочки на домино, ту документални фотоси) политици от различен калибър изказват мнения и спомени. Също от различен калибър. Лех Валенса си задава въпроса не можеше ли всичко това - връщането на Полша в Европа - да се случи по-бързо и веднага отговаря, че можеше, ако веднага Европа беше подала ръка, а не чакаше и останалите "соцлагеристи" да поемат по полския път. Друг негов колега - революционер-президент (значително по-млад и възрастово, и събитийно), пък разказва прочувствено как на този ден преди 25 години (тогава тринайсетгодишен) бил в пионерския лагер Артек и когато някаква полякиня Беата казала, че Солидарност била спечелила, децата не отишли на другата сутрин на политинформация. На тържествена конференция "От Солидарност до свободата" същия ден Вацлав Хавел си спомня как в затвора е научил за Солидарност и цитира коментара на един от пазачите - "не се надявайте, тук не ви е Полша". Баросо директно заявява, че без Солидарност не би съществувала Европа в днешния й вид. Бжежински пък говори за необходимостта да се възроди същността на Солидарност и политиката да се пречисти от мръсотията на корупцията.
Всички тези политически изяви обаче лекотеят. Причината е прозрачна: по един или друг начин, съзнателно или не, активните политици се опитват да предефинират станалото преди 25 години в контекста, езика, ценностите и приоритетите на днешната реалност. За целта съзнателно се акцентира предимно върху политическите елементи от исканията на Солидарност (прословутите "21 постулата") - онези, свързани със смяна на режима - за сметка на останалите, надполитическите и общочовешките.
По този начин явлението Солидарност бива сведено до политическо движение за смяна на системата - нещо, което безспорно бе сред възловите му характеристики, но което също така безспорно не бе единственият източник на неговата магия. Тази тънка "подмяна чрез селектиране" води обаче до истински парадокси. Например днешната полска левица - формална наследница на тогавашната компартия - претендира да бъде истинският наследник на Солидарност и нейните социални идеали. От друга страна, знакови фигури от края на седемдесетте и началото на осемдесетте (романтичната фаза на полския преход) остават трайно извън политиката в началото на деветдесетте, а други, също толкова знакови, биват припознавани като предали идеала.
Във всичко това безспорно прозира огромна доза идеализъм и романтизъм. Без тях не биха били възможни полските периодични бунтове (1956, 1968, 1970, 1976, та чак до 1980). Не би била възможна самата Полша. И големият въпрос, витаещ днес във въздуха - особено около честването на тази годишнина - е каква ще бъде онази Полша във време, когато романтизмът, от една страна, продължава да е част от полския национален характер (с него е закърмен всеки полски ученик), а от друга, да си романтик е все по-демоде? Може ли изобщо полският характер без романтизъм?
Днес романтизмът е заместен от прагматизма и пазарно ориентирания индивидуализъм. Дотук нищо ново - капитализмът си е капитализъм, къде по-вълчи, къде по-малко. В контекста на мислите за Солидарност обаче нещата изглеждат по-сложни. По парадоксален начин прагматизмът и пазарно ориентираният индивидуализъм станаха възможни именно благодарение на Солидарност и духа на Солидарност - за да го убият впоследствие. Нещо като революцията и нейните деца, само че наопаки - децата на революцията обезсмислят нейния патос.
Подобна носталгична нотка в интерпретациите на станалото се повтаря отново и отново, при това с нарастваща интензивност в дните около честването. Защото Солидарност бе не просто лозунг, той беше израз на дълбоко човечна философия и хуманистични нагласи. Един от основните лозунги на полската промяна бе "Няма свобода без солидарност", залагащ на тънката двузначност - без солидарност и без Солидарност. Понеже няма и солидарност без Солидарност, няма и Солидарност без солидарност. Кой си спомня за това днес, когато индивидуалният успех на всяка цена е въздигнат в ранг на нова идеологема?
Оказва се, че поляците си спомнят - или поне се опитват да не забравят. И се тревожат - вероятно защото усещат в съвременните индивидуалистично-прагматични повеи заплаха за фундаментални парчета от собствената им идентичност. Затова въпросът за загубения дух на Солидарност все повече доминира публичното пространство, прозира както в директни интервюта с преки участници в онези събития, така и в по-осмислени, концептуализирани прояви. Така например един от основните акценти в честването (а по-скоро - припомнянето) на годишнината бе премиерата на филма "За Солидарност", проект на Анджей Вайда, в който единадесет видни полски режисьори представят свои десетминутни етюди за станалото преди двадесет и пет години и след това. Юлиуш Махулски, Анджей Якимовски, Йежи Домарадски, Ян Якуб Колски, Пьотр Тшаскалски, Филип Байон, Кшищоф Зануси, Роберт Глински, Ришард Бугайски, Яцек Бромски, Феликс Фалк... От повечето, да не кажа всички, струи носталгия по загубения дух. Героят на единия етюд в рап-преразказ на историята пита директно: "Какво стана с нашата Солидарност, къде се дянаха нашите идеали, нима останаха само старите лозунги?" Друг (но подобен) прочит на същите години по фин и естетски начин представя историята на един плакат на Солидарност, в крайна сметка продаден на търг като антикварен експонат от отминала епоха.
Затова именно, въпреки всички опити да се "контекстуализира" явлението "Солидарност" и да се впише "органично" в съвременната индивидуалистична и егоистична реалност, старомодната романтична нишка за добротата, човещината и идеалите вземе та избие на повърхността. За нея говорят и интервюирани свещеници (отслужвали богослужения за стачкуващите работници на площада на корабостроителницата), и самите стачкували тогава работници, така и невлезли в политиката впоследствие. Героинята на един от етюдите в проекта на Вайда цитира баща си, зад чийто образ прозира Яцек Курон: солидарност има тогава, когато искаш не само на теб да е добре, но да е добре и на хората около теб. Работниците да са солидарни със студентите (което не се случва през 1968), студентите и интелектуалците да са солидарни с работниците (което не се случва през 1970 или през 1976). Просто да си солидарен с ближния - което става през 1980 в Полша, но все по-малко след това. Даже и Папа Йоан Павел Втори, единодушно смятан за духовен баща на Солидарност, е цитиран също в контекста на човещината - борим се не за свят, в който всеки е срещу всеки, а за свят, в който всички заедно за всички.
В разговор с Анджей Вайда (част от филмовия проект) Валенса споменава Мойсей и 40-годишното странстване по пустинята, за да умре поколението, помнещо робството. Днес поколението, помнещо комунизма, е на път да си отиде. Ала какво си отива с него? Отиват си Духът и Човещината - и честването на Солидарност с мощния заряд носталгия по нещо загубено е най-добро свидетелство.
В този момент обаче полското - дълбоко антикомунистическо и антисъветско - съзнание се натъква на пореден парадокс: без комунизма и неговия деспотизъм не би бил възможен, не би бил необходим духът на Солидарност. По същия начин, както и полският романтизъм не може да бъде откъснат, отделен от деспотизма на империите-поробители. Без атмосферата на социален катаклизъм, без необходимост от промяна, този дух и неговите идеали, лозунги и копнежи наистина се превръща в архаичен антикварен предмет, интересуващ може би някой носталгичен колекционер.
Нещата обаче са далеч по-сложни от елементарната опозиция "хуманизъм като съпротивителна и протестна реакция срещу деспотизма". Поради простата причина, че самият комунизъм бе далеч по-сложен, имаше повече от едно лице, онова разкривено и страшно, което се тиражира в съвременния политически контекст. В опитите си да се изживее като най-хуманния строй, той избирателно (перефразирайки една от собствените му идеологеми, "в рамките на отделно взети човешки души") произвеждаше човещина. Шизофренното раздвоение между цели (възвишени) и допустимите за постигането им средства (чудовищни и незачитащи елементарна човечност) правеше възможно злото да бъде локализирано в единия полюс, а доброто - в другия. Може би от много повтаряне, че човек за човека е брат, хората накрая повярваха? Или може би просто дълбоко вкоренената Вяра - друга основна черта на полския характер - е насърчавала склонността да се търси доброто, състраданието, човещината? Каквото и да е, хората, в случая стачниците от Гданск, вярваха, че светът може да бъде добър и хората - солидарни само ако другата страна на уравнението бъде облагородена. А понеже винаги са били по-религиозни и като деца са учили наизуст полските си романтици, затова и тази вяра сред тях, полските стачници, е била по-силна и гореща, отколкото, да речем, сред потенциалните стачници другаде.
Това до голяма степен обяснява защо най-бунтовната и "противорежимна" нация в бившия социалистически блок е най-склонна към солидарност. Както и защо след десетилетията преход традиционните за полското общество и икономика общностни и колективни структури все пак успяха да се запазят, а даже и да намерят нови ниши в променената икономическа реалност (като например телефонни кооперации, предоставящи на своите общини-членки съобщителни услуги извън монопола на традиционния телеком - без разлика държавен или частен). Всичко това обаче не решава кардинално въпроса с романтизма и неговата демодиралост. Определено предстои предифиниране - било на възлови елементи от полската идентичност, било на стойността на романтизма като идеен атрибут. Духът на Солидарност предстои, образно казано, или окончателно да бъде погребан, или да бъде възроден.
В този смисъл честванията на двадесет и петте години от паметното споразумение са своеобразен край на историята. Може би не точно във вида, в който през 1992 си го представяше Фукуяма, но определено е край на една история. Истинският въпрос е каква ще се окаже следващата, на която този край е начало. Това, че има следваща, поне за мен е безспорно. Човек не може да живее без идеали - и поредната смяна на поредния автомобил с поредния по-нов модел определено не е идеал.
В същото време "идеали" и "енергия на протест" вървят ръка за ръка. Какво ще захрани с енергия следващия протест и каква конкретна форма (като политически платформи) ще приемат вечните човешки ценности? Глобалната несправедливост и неравенството? Екологичните диспропорции? "Техногенният тоталитаризъм"? Не знам. Знам обаче, че поляците, които очевидно усещат липсата на романтичния дух на Солидарност във все по-подреденото "след-солидарно" общество, ще имат думата. Усеща се във въздуха.

Андрей Иванов