Един от големите грузинци
Тбилиси е родният град на Гия Канчели; духовността на Грузия - личният му бекграунд; "Живот без Рождество", написа Гия Канчели в началото на 90-те - четири Молитви, притихнати в камерност.През 91-ва напуска Грузия! През 86-а назовава Седмата си симфония Епилог - многозначително! През 89-а в памет на Гиви Орджоникидзе създава Литургия - Оплакан от вятъра. Но сам той не мисли религиозността като постулат в музиката си. По-скоро онази особена носталгичност, която завладява в Иксайл - Изгнание, Магнум Игнорум - Великият Анонимен, Стикс...

- Оттогава, от онова ваше гостуване в Контрапункт, не сме се виждали и чували лично, как е при вас?
- За четири години в живота на всеки човек се случва нещо. Tака и в моя живот... Вероятно най-важно е това, че написах няколко произведения, които бяха изпълнени. Това е всичко, повече нищо особено не е станало. А, какво още ли?... Роди ми се втори внук, който сега е на три години и половина и се казва Георгий.
- От няколко години имате стабилни взаимоотношения с фирмата ECM - дължи се на взаимна любов, бизнес или...
- Просто е голям късмет, който ми се падна, след като заминах от Грузия през 1991 година. И през 1992 - мисля, че по препоръка на Арво Пярт - се срещнах с Манфред Айхер, създател и продуцент на фирмата ЕСМ records. Започна нашето сътрудничество, намирам го за голяма моя сполука, защото това е забележителна звукозаписна компания, със свое лице, със своя индивидуалност. И вече имам девет диска, издадени от ЕСМ. Така че не мога да го нарека "бизнес", защото взаимоотношенията с тази фирма са само творчески и аз винаги благодаря на съдбата за това, че записвам за нея и че тя ме издава.
- Новият компактдиск на ECM, който излиза за 70-годишнината ви, носи названието In L'istesso tempo (ще рече - в същото темпо или в първоначалното темпо) - означава ли то някакъв символ на музиката или на живота ви?
- Що се отнася до темпото на моята музика, то може да се приеме и като символ... Само че не мисля, че това издание е за 70-годишнината ми. Просто е поредният диск. Трите произведения, които са в него, са записвани по различно време. Едно - преди пет години, друго - преди две и т. н. А това е заглавието на моя клавирен квартет. Този диск трябваше да се нарича Time and Again, но за съжаление, без да ме пита, един изпълнител - Вадим Глузман, направи такъв диск. Той изпълни това произведение и нарече диска си Time and Again. Неговият диск вече е в ръцете ми. И тъй като такъв диск се появи, то Манфред Айхер реши да нарече другояче своя диск, макар в него да е и това произведение. Той го нарече на името на Клавирния квартет In L'istesso tempo.
- Но Time... and аgain е първото в програмата на диска. Кажете ни за това произведение.
- Там е работата, че то е написано отдавна. Свириха го Гидон Кремер и Майсенберг и го записаха... Знаете ли, имам една единствена молба. Всички въпроси, свързани с някое определено произведение, малко ще ме затруднят. Защото аз за своята музика не мога да говоря. Не че не искам. Не мога, просто няма какво да кажа!
- Проявяваме разбиране, но поне за заглавията си бихте могле да говорите? Примерно - V & V - Voice and Violin (глас и цигулка)?
- Това е глас и цигулка. Да, това е човешки глас. С този глас започва моята Трета симфония. Тези кратки мотиви ги пееше забележителен фолклорен певец, който след това загина трагично. Но на мен ми остана Третата симфония. Взех тези мотиви и при записа ги използвах в произведението, което написах за 80-годишнината на Йехуди Менухин. Значи - глас и цигулка! А Йехуди по това време, когато навърши 80, вече не свиреше на цигулка, но дирижираше. И тъй, първото изпълнение стана в града Гщад в Швейцария и дирижира Менухин. След това Гидон Кремер започна да свири това произведение и го записа. Това е всичко, което мога да кажа.
- Наистина ли?
- Става дума, че в първоначалния вариант гласът на фолклорния певец звучеше два пъти, в началото и в края. Но когато умря, Джансуг Кахидзе, (той записа Третата симфония втори път) трябваше да реши проблема с певеца. Онзи певец вече не беше жив, казах ви, че загина трагично. Tогава се обърнах към Кахидзе с молба той самият да пее. И той го изпя забележително, но малко по-различно, естествено, по друг начин. И когато този диск вече трябваше да излезе, аз помолих ЕСМ едното провеждане да бъде в изпълнение на първия певец, фолклорния, второто да бъде в изпълнението на Кахидзе. Затова там звучат тези мотиви в два изпълнителски варианта. Единият глас е на моя голям приятел, гениалния Джансуг Кахидзе. А вторият - гласът на гениалния фолклорен певец. Ето и всичко, което мога да кажа за това произведение.
- Да, виждате ли, смъртта на Кахидзе се случи именно през тия четири години и ние тогава ви потърсихме с въпроса дали мислите за посвещение на паметта му. Или всичко за оркестър, което сте писали, вътрешно е било посветено на него?
- Да, точно така... Кахидзе винаги е бил в съзнанието ми, когато пишех музика. И може да се каже, че всички мои произведения някак са посветени на Джансуг Кахидзе. Но конкретно на него посветих Третата си симфония. След като той си отиде от живота, реших, че щом напиша голямо симфонично произведение, то ще бъде посветено на паметта на Джансуг Кахидзе. Но аз още не съм написал това произведение. Написах други, но толкова голяма творба, в която да участва симфоничен оркестър, още не съм написал. И ако я напиша, тя обезателно ще бъде посветена на Джансуг Кахидзе.
- Какво означава Диплипито?
- Диплипито е малък ударен инструмент от типа бонг (бонгос) и в Източна Грузия селяните, когато танцуват, свирят на него. Това е много простичък инструмент и на него много лесно се свири с пръсти. Ритъмът, който присъства в моето произведение, е пределно прост. Само ако го послушате. Слушали ли сте Диплипито?
- Още не, ще го получим в най-скоро време! Това типичен грузински инструмент ли е?
- Всеки народ си има своя бонг. В Грузия този малък бонг или бонгос, наречете го както искате, се казва Диплипито. Просто реших, защото това название ми харесва много, реших така да озаглавя това произведение. В него участват солисти - виолончелист и контратенор. Когато го послушате, ще разберете защо се нарича Диплипито.
- Прекалено пестелив сте на думи за сегашния си живот, за приятелите...
- Моите приятели постепенно умират... за огромно съжаление. Остават ми все по-малко и по-малко. Получих инфаркт. Преди година. Бях в Москва и лежах в болница, дори в две болници бях... И също трябваше да умра, но тъй се случи, че не умрях. Тъй че засега продължавам да живея. И продължавам да работя.
- Не сте загубили чувството си за хумор.
- Знаете ли какво. Когато животът върви към края, ако се отдадеш на песимизма, направо сам тръгвай към гробището и лягай в гроба. Затова тук може да помогне само чувството за хумор.
- Наричат ви най-големият от бившия СССР след смъртта на Шостакович. Как се отнасяте към подобни определения?
- Не знам. Ако има най-важни десет, сигурно аз съм на десето място. Така че към това се отнасям също с хумор.
- Но може би сте най-издаваният?
- Не, не мисля. Знам, че Алфред Шнитке има огромно количество дискове и ако се съди по количеството дискове, това не е така. Пярт има много дискове, Соня (София) Губайдулина също, всички имат много компактдискове.
- Класификациите не ви се нравят май.
- Да. Въобще такива определения - № 1, най-важният, един от най-важните..., те повече подхождат за хора, които бягат 100 метра.
- Имате ли време да следите музиката днес?
- Не съм в течение на всичко, което се пише и се издава. Но това, което ми попадне да чуя, слушам с удоволствие. И мога да кажа, че едно от най-силните впечатления, които имам, е от Реквиема на Силвестров. Нарича се Реквием за Лариса, това е жена му, която неотдавна, преди няколко години, умря. Той преживя много тежко време и после написа някои неща, а след това Реквием за Лариса. ЕСМ пусна този диск май че преди година и аз намирам това произведение за значително събитие. Разбира се, не е само Силвестров. Така че, стремя се да следя какво се създава. Но естествено, това е много малък процент, защото не всичко познавам.
- Някакви заплахи за музиката от вашия вид?
- Не, не чувствам заплаха. Защото т.нар. сериозна музика никога не е имала широка аудитория. Това е музика елитарна и не масова, затова тази елитарна публика, която се интересува от сериозна музика, винаги ще съществува. Мисля, че, да речем, последните квартети на Бетовен винаги ще намират своя слушател. Също както и музиката на Стравински, на Антон Веберн или Шьонберг, или музиката на Шостакович. И аз не чувствам никаква заплаха в това отношение. Просто заради факта, че телевизията все повече и повече вкарва в живота на хората мощна пропаганда на масовите жанрове, те се ползват с много голяма популярност. Но това не значи, че тази именно "сериозна музика" губи своя слушател.
- Може ли тогава да се тълкува и L'istesso tempo като вид житейска устойчивост, отстояване на позициите?
- Може би. Мисля, че се старая да вървя по този път, който съм избрал в живота. И се старая да не криввам. Дори си мисля, че и да искам да кривна, няма да ми се удаде. Ще бъде измислено, изкуствено...
- И накрая най-баналното: думи за вашите слушатели в България.
- Какво мога да кажа. Искам да пожелая на всички щастие. Искам да пожелая хубави предавания. Искам да пожелая на моите колеги да пишат такава музика, която да се окаже близка на слушателите на "Контрапункт". И много искам някак си още веднъж да дойда в България, в София, защото пазя най-най-добри спомени.

Маня Попова



Разговор с
Гия Канчели



Гия Канчели беше в България през 2001. Поводът - негова е музиката в "Дванайсета нощ" на Шекспир, поставена от Роберт Стуруа в Народния театър. Присъствието му в София даде възможност на хората, които се интересуват от него, да му зададат безброй въпроси. Отговорите бяха колкото лични, толкова иронични; колкото обясняващи, толкова замъгляващи; колкото конкретни, толкова поливалентни... Но при всички случаи беше искрен. Вестник Култура тогава публикува немалка част от откровенията му (бр.17, 4 май 2001). Авторското радиопредаване на Екатерина Дочева и Маня Попова Контрапункт излъчи най-новите му записи. Предостави ги той лично. През следващите години можехме да следим новини и да долавяме душевни вибрации единствено чрез мрежата, списанията, достъпните компактдискове. Някак рядко отговаряше на електронни писма, понякога никак. Примерно: когато умря Джансуг Кахидзе. Сигурно не му е било до приказки в такъв сакрален момент. Все едно. Хората в България научиха все пак за смъртта на Кахидзе, когото Канчели наричаше своя личен диригент. Тъй както говореше за Роберт Стуруа и Георгий Данелия като за неговите режисьори... А за Шнитке, Пярт, Башмет, Гидон Кремер, Ростропович... - животът му в изкуството.



Интервюто бе излъчено по БНР в предаването Контрапункт на програма "Христо Ботев" на 10 август т.г. - 70-ия рожден ден на Гия Канчели.