Филологическите врап,че-та
- Има ли разминаване (или дори сблъсък?) между представите за грамотност на вашите студенти и собствените ви представи? И на какво се дължи, ако го има? Прочее, каква е грамотността на днешния студент-филолог?
- Не е никаква тайна, че студентите, които се явяват на Държавен изпит в края на следването си, пишат по-зле от времето, когато са се явявали на кандидат-студентски изпит. От друга страна, тези, които се готвят за кандидат-студентски изпит, пишат по-зле граматически от времето, когато са се подготвяли за изпит в езиковите училища. Образувала се е някаква низходяща верига от мотиви на потребността да пишеш - ако не добре, то поне правилно. Аз преподавам българска литература от Освобождението до Първата световна война на студенти от III курс. Общо взето, приятни автори: Вазов, Яворов, Дебелянов, Елин Пелин... Не съм в състояние да обясня с думи - трябва човек сам да го види до каква степен студентите-филолози не са в състояние да организират устната си проява по що-годе цялостен, последователен, целенасочен по зададения проблем дискурс. При това не става въпрос за младежи, които са особено глупави или неспособни да мислят. Напротив, това в повечето случаи са интелигентни деца, които имат хуманитарни амбиции и се справят добре с различни ситуации на публична и професионална изява. Нещо се губи, нещо пропада в способността на младите хора да организират коректно - в правописно, стилово и композиционно отношение - своите вербални изяви. Няма да бъде оригинално, ако кажа, че става въпрос за комплексна причина: липса на адекватна комуникативна среда; разпад на традиционната хуманитарна култура, нейното заместване с всякакви технизирани медии; "дигиталната" култура на мислене, която - като всяка култура на очите - е много по-привлекателна; и т.н. Но има и нещо друго, което бих нарекла разпад на хуманитарната мотивация. Изчезва традиционният идеал за културна личност - този идеал, който Европа изграждаше през последните десетина века. Изглежда парадоксално - защо пък точно сега? Ние ли точно ще го дочакаме? Всъщност, ако погледнем от какво се оплаква българската интелигенция още от времето на Възраждането, ще забележим удивителна еднопосочност на проблемите. Мисля, че същото е в цялата европейска култура - Ренесансът, който е най-голям възход на един идеал, идеалност на човешката личност, се оказва и началото на неговото изчерпване. Не искам да звуча апокалиптично; смятам, че става въпрос за превъртане на много голяма парадигма, центрирана в хуманитарния смисъл на човешката екзистенция, и сме още далече от края, ако изобщо може да се говори за граници. Нещо подобно се случва и с патриархалното общество, с патриархалната цивилизованост на човешкото съзнание: тя също се руши отвътре и бавно съзряват формите на нейната замяна с някакъв друг тип, за който дори нямаме адекватни понятия, та да го изговорим някак. Не знам дали има пряка връзка между двете неща, но и в двата случая старите парадигми със сигурност ще бъдат заменени от нови, които все още не можем да назовем.
- Очевидно обстановката ни води до базисни въпроси като какво днес означава "да четеш"? Преди 10 години бях изумен от изказване, според което имало хора, "изгубили тази умствена предразположеност, която позволява на типографските символи, уловени от ретината, да оформят смисъл, тези хора твърдят, че не знаят какво са чели, това съвсем не е нещо забравено"... А днес сам съм склонен да се причисля към тези хора...
- Май че трябва да проблематизираме, да разслоим поне самото понятие "да четеш". Безспорно е, че хората все още четат - например вестници или различните видове популярна литература; тук мотивите са сравнително ясни: да бъдеш информиран, да се откъснеш от всекидневието и пр. Но да четеш класика или т.нар. "висока" литература - това става все по-самотно занимание, за да не кажа занимание за самотници. И тъй като изчезва мотивацията за хуманитарна потребност, както вече казах, всяко ново поколение ще чете все по-малко по този начин. Самотата е също много силен мотив да четеш "сериозно", тя обаче се преодолява по-успешно с интернет-комуникацията, която също е вид четене-писане, но по съвсем различни закони. Така че четенето - не, то няма да изчезне, но нашето "истинско" четене все повече ще става професионално занимание на малка група от хора с донякъде екзотичен характер и сравнително нисък социален престиж - освен ако те не се самозатворят съзнателно и целенасочено, придобивайки така очарованието на тайнствена, недостъпна секта. "Четящите" вместо "градящите", защо пък не...
- А "да пишеш"?
- Може да изглежда парадоксално, но ми се струва, че в бъдеще повече хора ще пишат, отколкото ще четат. Има някаква неизтребима потребност у човека да се чувства творец - иначе как щеше да измисли/поддържа мита за Бог-съзидател? Дори и днес е така: толкова много хора пишат, издават книги, раздават ги сред приятели... Не знам доколко четат, но със сигурност имат нужда да пишат - това е акт на самореализация, самозначителност, молба за общуване..
За да се върнем към студентите - те понякога пишат по-добре стихове, отколкото успяват да отговорят на изпит. А пък когато видиш думата "врабче", изписана по следния начин: "врап,че" (защото се знае, че пред "че" винаги има запетайка), започваш да се чудиш дали става въпрос за гениална изобретателност, или за тотален отказ от книжовна културност.

- Какви студенти (избират да) учат българска филология? Какви са възможностите им да се реализират на пазара на труда? А на пазара на културните капитали? Има ли връзка между тези два пазара у нас?
- Ще се опитам да отделя три групи студенти. Първите попадат случайно, по-точно по неволя след приемния изпит. Започнали са с желанието да учат право, получили са тройка и са се задържали някак върху решетката на приемния бал. Втората група също идват случайно, но без отвращение. Те са имали по-обща хуманитарна нагласа: културология, социология и т.н., но са се спрели в българската филология и това не е крах на техните въжделения, защото според новата система на образование могат да продължат в друга магистърска програма. Третата група, най-малката, идват точно тук, защото обичат литературата и виждат в нея бъдещата си професионална реализация. Обикновено това са най-добрите студенти, макар че точно сред тях има най-много снобизъм и понякога - неизтребима маниакалност.
Какво работи дипломираният филолог-българист? Най-точният отговор е всичко. Знам например за две "отлични" студентки, които след едномесечна квалификация в Испания станаха управителки на ателиета за химическо чистене. На тях просто им трябваха дипломи за висше образование. Вече стана така - не е важно какво си завършил, а как да успееш да пласираш получената диплома. И все пак има студенти, които стават учители, редактори, журналисти... доколкото има такива работни места.

- С какъв филологически товар поемат кандидат-студентите към Университета?
- Учениците вече завършват средно образование без способност да пишат по литературни проблеми. Никой никъде не ги учи да пишат, дори в НГДЕК, където се получава едно чудато разминаване между самочувствие и писмовни умения. Съгласна съм, че старият тип съчинение вече отмира, но в същото време никой не е предложил адекватна система от норми и критерии за въвеждането/писането на нов тип. Като папагали повтаряме "есето, есето...", но къде са ясните правила, по които се създава този вид съчинение, който всъщност е много далече от онази злощастна родна представа, която - с думите на Ламар - твърди, че "есето е като прасето, всичко яде"? Не може да се въвежда "есе" като приемен изпит във висшите училища, докато средното образование не е отработило жанра. И не само като начин за проверка на литературните знания. Добре устроеното есе е мярка за способността да се разсъждава изобщо. Защото истината е, че точно способността да се разсъждава самостоятелно е това, което не се удава на съвременните младежи. Кандидатстудентските съчинения показват или трогателна наивност, или странна склонност към тоталитарните литературни клишета, което най-вероятно означава закърнели преподавателски навици и наизустяване на треторазредни "теми". Според мен средното училище трябва да въведе писането на съчинение-разсъждение много отрано, без то да е задължително свързано с усвояването на литературни знания.
- Достатъчно подготвени ли обаче са училищните преподаватели за такива нововъведения? Въобще ми се струва, че непрестанно и немотивирано движим учителите по скалата "Осанна"-"Разпни го"...
- Днешният български учител е сираче на държавната система. Всички говорим за слабостите в неговата работа и тях безспорно ги има. Но никой не говори за това какво получава той от момента, в който започне работа. Парадоксално е, че МОН се интересува от всичко, само не и от него. Създаде се някаква нелепа презумпция, че филологът, завършил висше училище, е веднъж-завинаги завършен преподавател. Никой не се грижи за неговата по-нататъшна квалификация, усъвършенстване, информативно и методическо образоване. Той се чувства сам, изоставен, а това подхранва чувството му за безотговорност и стихийна съпротива. Ще кажете - ами да си чете вкъщи, да си купува книжки... Дори да допуснем, че задели някак пари и го направи, отново се озовава в нищото, защото изцяло се разпадна системата за стимулиране на добрите учители. Кой и как поощрява тези, които вършат по-добре своята работа? Ефектът от техните усилия много често се измерва в недоброжелателство от страна на колегите, оплакване от страна на родителите и подозрителност от страна на училищното ръководство. Честно трябва да кажем, че дори в омразното "тоталитарно време" съществуваше по-добра система от начини за стимулиране и усъвършенстване на учителската професия. Сега на практика няма такава система, а МОН се държи като щраус, заровил главата си в нелепи и конюнктурни псевдореформи.
- Всъщност какви кризи пренася в академичното поле средното образование, което пред мен д-р Емилия Дворянова (НБУ) вече определи като "маниакално"1?
- За "маниакалността" на средното образование съм съгласна. Аз и друг път съм казвала, че то е неадекватно поне от двайсетина години насам. Образователната система е изградена по принципа на Рибния буквар - учениците да знаят за всичко наведнъж. С други думи, това е ренесансово-просвещенската идея за всезнаещия човек, хармонично развит във всички посоки. Резултатът - учениците се тъпчат с непосилни знания, отвращават ги с очевидната невъзможност да усвоят едновременно хуманитарни и точни науки на ненужно високо ниво. Не съм съгласна обаче с Емилия Дворянова по един друг въпрос - перспективата да заменим Вазов с "Пипи дългото чорапче". И не само защото двете произведения се четат на съвсем различна възраст. Струва ми се, че съвременният човек не бива да бъде лишаван от основи на националната идентичност. Неговата идентичност и без това е все по-неясна, все по-лабилна... Изказването на Емилия Дворянова е модернистично, то залага на индивидуалните стойности, но модернизмът отдавна е мъртъв и май трябва да се съобразяваме повече със спасителната реалност на някакъв вид колективна стойност на (все по-малко) индивидуалното човешко присъствие. Националната идентичност е един симпатичен романтически вариант в сравнение с псевдоидентичността на много сектантски и тясногрупови идентичности. А пък "Под игото" непременно трябва да се издава "за ученици" - с просторни бележки за епохата, за бита и нравите на онова време, както и с речник на непознатите думи. Антропология, история и литература в едно, значи тройна полза... Да не говорим за това, че никое образование не може да бъде изградено единствено върху принципа на удоволствието и смътното очакване на децата "да им хареса"...
- Литературата днес е маргинално явление, поне сравнение с 1989. Когато тя попада в центъра на интерес, обичайно са това са успешно конструирани PR акции на литературни псевдосъбития. Успяват ли обаче вашите студенти да ги разпознаят като такива?
- Литературните псевдосъбития са наше ежедневие, едва ли някой на моя възраст им се учудва, толкова сме свикнали от времето на държавния комунизъм. В тях дори има нещо успокоително, някакъв ред: нищо ново под слънцето... Отявлената псевдолитература студентите разпознават, според мен много хора я разпознават, не е нужно да си някакъв филолог. Включително хората, които присъстват на грандиозните не-събития. Тази колективна шизофрения, тя като че ли е част от играта на общество... Все пак не е толкова просто. Медийното псевдосъбитие е на границата между битие и нищо; и тази граница е неясна и крехка. Ще дам един пример. От няколко години преподавам "писане на критически текст", т.е. рецензия, в магистърската програма за преводач-редактори. Там студентите получават оценка срещу представянето на собствен текст, т.е. рецензия за българска книга, излязла през последните две години. Наблюденията ми категорично показват, че най-трудно се овладява не компетентността на специализирания анализ, а простата на пръв поглед способност да се оцени адекватно художественият текст. Студентите или нямат ясно мнение за стойността му и тогава описват книгата с нарцистична теоретична орнаменталност, или хвалят невъздържано някой посредствен текст по принципа "на мен ми харесва..." Оказва се, че това, което изглежда "естествено" - верният усет за ценността на едно произведение - е най-трудното и най-"изкуствено" постигнатото умение на добрия читател. Затова, когато медиите повторят десет пъти, че еди кой си е голям и известен писател, много хора са склонни да възприемат тази симулативна оценка; тя всъщност ги облекчава от непосилната необходимост да си съставят собствено мнение.
- Какво предприемате, за да приближите филологическото образование към съвременността?
- Най-кратко казано, всеки преподавател се спасява по своему. Един си затваря очите пред необходимостта, друг нещо чете, гледа да "шашне" студентите с най-нови знания. Аз например не харесвам това, че литературата от последните петнайсет години не се преподава дори в специалността Българска филология. Твърдението, че още не се знае "кой кой е" в нея, за мен не е оправдание, опитайте се да го приложите към д-р Кръстев, Боян Пенев, Владимир Василев - какво ще остане от техния авторитет?
- Налага ли се да снижавате на качеството, за да удържите интереса към езика и литературата?
- Що се отнася до снижаването - то не е на качеството, а на изискванията към студентите; и то не за да се удържи интересът към "езика и литературата" (прати им го, Боже!), а за да може студентите да завършат някак (тук дори не споменавам за частните университети, където тази грижа е на особено високо равнище). Макар че аз не разбирам какво лошо има в това всяка година (в СУ например) да завършват например двайсет добри българисти - тези, които наистина заслужават, а не сто и двайсет "просто така". Другите ще доучват, нали апетитът идвал с яденето...

15 август 2005

Разговора води Марин Бодаков



Разговор с
проф. Милена Кирова за разпада на хуманитарната мотивация



















































































































































































































































1 Вж. "Маниите произвеждат неграмотност". Разговор с Емилия Дворянова за образованието като жертва на литературния канон. "Култура", бр. 27 от 15 юли т.г.