Културата като технология
на политическо управление
Софийска лятна вечер. Връщам се от спектакъла "Мед и Кръв" в Столичния куклен театър, част от проекта "Артисти за мир на Балканите", продукт на двуседмичен експеримент на седем театрални групи от Сърбия и Черна Гора, Македония, Босна и Херцеговина, Косово, Албания, България и САЩ.1 Бях любопитно-скептично настроена на отиване, а сега вървя през парка, потресена от силата на безмълвните няколкоминутни миниатюри. Силно разтърсена и някак объркана - зад подобни проекти вече съм свикнала да откривам финансовата подкрепа на организации като Тръста за взаимно разбирателство (Trust for Mutual Understanding) или Пакта за стабилност на Югоизточна Европа (Stability Pact for Southeastern Europe). Освен безценните ресурси, които тези организации влагат за мирното съществуване на балканските народи, те развиват и открито неолиберални политически цели и икономически програми в региона, загатвайки, че моралната позиция не е единственият фактор в проектите за мир. Докато европейската интеграция на Балканите протича основно чрез преструктурирането на политическите и икономически държавни институции и законодателни режими, които отварят балканските страни към глобалните структури на европейския капитал, културните и социални аспекти на регионализацията поставят проблема за стабилността на региона като една от основните си цели. Тук ще разгледаме по какъв начин миротворителният процес се осъществява в обществените тъкани на балканските народи чрез (предимно европейски) неправителствени организации и проекти, които насърчават изграждането на общобалкански културни ценности с цел неутрализиране на политически мобилизираните културни и религиозни различия на балканските народи и конструирането на културно съзнание с наднационален, общобалкански характер. Затова този анализ ще се интересува не от моралните доводи за изграждането на мирно гражданско общество на Балканите, а по-скоро от политическата рационалност, която мотивира миротворителния процес. Изключително важни за подобен анализ са малко използваните у нас теоретични разработки на Мишел Фуко, които той разгръща в късните си лекции в Колеж дьо Франс: това са работите му върху управляемостта и неолиберализма от 1978 и 1979 г., както и тези, които начертават в по-широки основи интереса му към механизмите на изграждането на етическия субект. Само ако поставим в диалог тези две теоретични линии на Фуко, можем да разберем как изграждането на културните общности се явява като политически инструмент на непринудителното управление на населението.
Първата част на настоящото изследване ще се фокусира основно върху теоретичните проблеми на връзката между културата и технологиите на управленчеството. Във втората част ще поставим като конкретен проблем (с няколко примера) инструменталния характер на множеството интернационално подпомогнати културни проекти на и за Балканите, които целят създаването на мултиетническо културно общество с регионален общобалкански характер. Той ще ни доведе накрая до една непопулярна, но необходима възможност да преосмислим разбирането ни за култура не в рамките на идеологията, а по-скоро като технология на биополитиката.

Кузмин Градинау (Букурещ), Без заглавие, 2000. Изложба В дебрите на Балканите

За интеграцията и регионализацията

Както в останалите посткомунистически източноевропейски страни, интеграцията на балканските държави в Европейския съюз се изразява в политическа демократизация, тясно свързана с налагането на правни режими, позволяващи внедряването на посткомунистическите страни в инфраструктурите на глобалните пазари, силите на производство и мрежите на глобалния финансов капитал. (Всички тези процеси, естествено, в нашия случай протичат основно чрез навлизането на европейския капитал в региона.) Парадоксално обаче, паралелно с интеграцията се наблюдава и един друг процес: създаването на "Югоизточна Европа" като нов геополитически район. Разпадането на бившата Югославска конфедерация в началото на 90-те и печалните събития, последвали го през остатъка от десетилетието, поставиха проблема за етно-религиозните конфликти на Балканите на принципна нормативна основа, лишена от историческите им предпоставки. Така деисторизиран, "конфликтът" не само стана валиден за целия регион, но също бе проектиран в едно ясно и незавидно бъдеще. В отговор на силно критикуваните военни интервенции в региона, Пактът за стабилност на Югоизточна Европа - основен проект на Европейския съюз, иницииран малко след войната в Косово (и неслучайно също в зората на преговорите за Европейското разширяване към Югоизтока), призова създаването на "дългосрочна стратегия за предовратяване на конфликта", проектиран да "подсили" югоизточните страни "в опитите им да изградят мир, демокрация, уважение към човешките права и стремежа им към икономически просперитет, за да постигнат мир в целия регион". Мисията на Пакта се упова на стратегията, че за да е успешна, промяната трябва да протече "отдолу, от нивото на обикновения народ нагоре" (подчертаното е мое)2, както и на философията, че "предотвратяването на конфликта и граденето на мира може да се осъществи само ако те започнат паралелно в три ключови сектора: създаване на сигурност, популяризиране на дълготрайни демократични системи и подпомагане на икономическото и социално благоденствие на населението. Необходим е напредък едновременно в трите сектора, за да се изгради мир и демокрация в региона" (подчертаното е мое)3. Подобни проекти на Балканите са инициирани от голям брой интернационални неправителствени организации и институции на Европейския съюз, както и от правителствата на основни европейски държави като Австрия, Германия и Холандия. Техните подходи се уповават на две основни идеи, класически звена на неолибералната доктрина: първо, че демократизацията и либерализацията, които отварят региона към европейския финансов и производствен капитал, са единствената възможност за дългосрочен мир в региона; и второ, за да бъде успешна, социалната промяна, свързана с интеграцията на етническите и религиозни общности, трябва да започне "отдолу". Нека за сега да оставим проблема около първия аргумент в полетата за бележки4. Тук ще се опитаме да проблематизираме втората идея и да проследим как новите проекти за мирно съжителство залагат едновременно както на неутрализацията на политически мобилизираните национализми, така и на необходимостта от споделена културна и историческа среда.
Погледната така, трансформацията на посткомунистическите югоизточноевропейски страни се явява с двойнствен лик: от една страна, политическата демократизация и икономическата либерализация на балканските страни осигурява тяхното влизане в разширяващите се политико-икономически полета на съвременна Европа (и съответно в географията на глобалния капитал), докато от друга, тази същата трансформация маркира една исторически необходима поява "отдолу" на нов социум и нова обществена култура, скроена на наднационално, но регионално ниво, а именно тази на балканското културно и социално поле.
След края на войната в Косово през 1999 година интернационалните институции с цел внедряване на определени политики (policies), които насърчават мултикултурните демокрации и етническата интеграция на Балканите, се умножават драматично в опита си да проникнат във всички основни пространства на обществения и културен съвременен живот5. Те поставят два основни въпроса: първо, каква е политическата рационалност на подобни проекти, които са в основата на изграждането на едно ново културно саморазбиране; и второ, как културните политики, които имат достъп до пространствата на всекидневието - а именно тези пространства, които са извън обсега на законодателната и изпълнителна държавна власт - се явяват като технология за произвеждането на определено политическо поведение. По този повод в настоящия текст ще се обърнем към късната мисъл на Мишел Фуко, от която все още имаме публикувани единствено накъсани и несистематични фрагменти. Въпреки трудната им достъпност, работите му върху управляемостта, както и тези върху биополитиката и неолиберализма наскоро провокираха огромни дискусии в съвременната американска и западноевропейска социална и политическа теория6. Както е известно, появата на "населението" като концепция е в основата на неговите работи около това, което той нарича "управляемост". В малките фрагменти, които досега имахме побликувани от автора, тази концепция набляга върху населението преди всичко като икономически продуктивно тяло. Поради тази причина по-голямата част от съвременните анализи, които Фуко вдъхновава, се занимават основно с управлението в областта на здравеопазването, сигурността и икономическото благосъстояние в контекста на съвременните неолиберални тенденции както в национален, така и в глобален аспект. За разлика от тях, тук ще се опитаме да разберем как произвеждането и регулирането на смисъла на културните практики и на историята се превръща в стратегия на политическо ръководство7. Ще се опитаме обаче да избегнем дискурсите на идеологията и репрезентацията като теоретична линия, която формулира връзката между създаването на истории, нации и културни идентификации, от една страна, и политико-икономическите процеси, от друга. По-скоро идеята е да преосмислим тази връзка в контекста на продуктивната власт и да разберем как политическият ред бива реализиран и възпроизведен в полето на културата, и как регулацията на културното съдържание, от своя страна, става микро-практика на политическата власт.

Младен Стилинович (Загреб), Без заглавие. (Художник, който не може да говори английски, не е художник.)

Управленческата практика и политическите технологии на индивида: поглед към Фуко

В серия от лекции, наречени "Сигурност, Територия, Управление" в Колеж дьо Франс през 1978 година, Мишел Фуко разгръща концепцията за управляемостта и разглежда генеалогията и развитието й от античността до появата на модерната държава8. Според Фуко тя се развива в две паралелни и взаимосвързани измерения: исторически управляемостта възниква както като дискурс, така и като практика на политическата власт. От една страна, през ХVI век имаме появата на нова сфера на познание - "изкуството на управлението", която развива "населението" като епистемична категория и го поставя като обект на "разума на държавата" (за разлика от "територията", присъща на политическия рационализъм от времето на Макиавели). От друга страна, "управлението" или "ръководството" се очертава и като политическа практика; тя коренно се различава от суверенната власт (за Фуко, дори й се противопоставя), традиционно упражнявана чрез законодателните и изпълнителните органи на държавата. Вместо да се налага с репресивните институции на закона и военната сила, управленческата практика утвърждава властта чрез редица "политики." Тези политики по-скоро влияят върху социалното поведение под формата на грижа за обществото, вместо да налагат норми чрез силата на закона и полицейския контрол. По този начин - и това тук за нас е важно - имаме политическа намеса в тези пространства на обществения живот, които остават отвъд границите на държавното законодателство. Или, по думите на автора, "в идеята за управленческата власт проблемът е не законът да се налага върху хората, а по-скоро да се създава предразположение към нещата: това ще рече - чрез разгръщане по-скоро на тактики, отколкото на закони и дори чрез използването на самите закони като тактики - нещата да се подредят по такъв начин, че с помощта на такива и такива средства могат да бъдат постигнати такива и такива цели"9.
Следователно, погледнат през аналитичната призма на управленческата практика, либералният модел на политическо управление не се уповава на опозицията между държава и общество, обществена и частна сфера, суверенно тяло и поданик - тези опозиции дължим на традиционните либерални доктрини, които се занимават с идеята за суверенитет. По-скоро тези внушителни опозиции се явяват като неговата "управленческа рационалност", тоест като дискурсивната технология, чрез която либералният режим институционализира критическите практики и съответно се саморегулира.
Оголвайки точно тези невидими похвати на властта, останали извън "радара" на традиционните теории за суверенитет, Фуко прави видима "продължителността" между държава и поданик. Кое прави възможно тяхното "преливане"? Според автора това е въвеждането на икономиката в държавната политика - върху нея се градят основните принципи на регулация на населението. "Изкуството на управлението" казва авторът, "по същество се занимава с отговора на въпроса как да се въведе икономиката - тоест коректният начин за менажиране на индивиди, имущество и пари в семейството (който се очаква от добрия баща към неговата съпруга, деца и слуги), който да направи така, че семейното благо да просперира - как да се въведе това прецизно внимание на бащата към неговото семейство в управлението на държавата... Да се ръководи държава, следователно, ще значи да се приложи икономиката, да се постави икономиката на нивото на цялата държава, което значи да се упражнява форма на надзор и контрол върху имуществото и поведението на всеки и всички, форма толкова грижлива, колкото е тази на главата на семейството към неговото домакинство и имущество".10
Социалното благо в този смисъл става изцяло съизмеримо с материалния просперитет и икономическата продуктивност на гражданите. Нека обърнем внимание на това как "населението" като изходно понятие във Фуко прави трудно мислим проблема за "общността" като политическо тяло - проблем, който несъмнено стои в основата на либералната мисъл от Русо насам. По-скоро "населението", дефинирано като такова, наподобява природен ресурс и дава възможност да погледнем на колективното социално цяло (обществото) като на продуктивна маса от тела в чисто физическия смисъл на думата. В този смисъл "управленчеството" би могло да се разбира като "менажирането" на колективното поведение по начин, който е икономически изгоден: тук става въпрос за производството на "телесни ефекти", които спомагат за натрупването на икономически ресурси. Тази отправна точка е важна, защото тя не поставя нито моралните принципи, нито юридическото право на политическия ред в основата на разбирането за политическо управление. Напротив, "изкуството на управлението", казва Фуко, "вместо да търси своите основи в трансцедентални правила, в космологически модел или във философски идеал, трябва да намери принципите на своята рационалност в това, което определя конкретната реалност на държавната власт"11. Така Фуко отваря възможността да разгледаме въпроса за това как либералният рационализъм инструментализира моралното и етическо битие на човешкото същество с цел обслужване на определени икономически директиви.
Основен проблем, който остава незасегнат в лекциите върху управляемостта (оттук и липсата на тази теоретична линия в културологията), е как физическото поведение бива създадено от политическия ред чрез "дирижирането" на културната ценностна система и културните практики на гражданството в неговата материална среда, простираща се извън обсега на закона. С други думи, проблемът тук е как да дефинираме връзката между държавния интерес, от една страна, и от друга - тези морални принципи и културни ценности, които трансформират "населението" от биологическа маса в социално тяло с единна ценностна система. Но преди да се впуснем в конкретни примери, нека останем още малко с Фуко. Работата му върху херменевтиката на субекта (въпреки че е фокусирана основно върху класическата и късната античност), заедно с по-общите му текстове върху субективността и етиката, би могла да ни даде доста силни основи да развием теоретично въпросите около връзката между управленчеството, етическия субект и културните практики12. Или с други думи, как чрез така наречените от автора "техники на аз-а" именно културните ценности на индивида - а не отговорността му към юридическите принципи - биват инструметнализирани в полза на държавата.
"Техниките на аз-а", според Фуко, са тези процедури, "предлагани или предписани на хората, за да фиксират тяхната идентичност, която да бъде целенасочено запазена или изменена благодарение на отношенията на себеовладяване или себепознаване"13. Технологиите за произвеждането на етичните норми неминуемо проникват до микрополетата на индивидуалното, предписвайки на човешкото същество определено разбиране (или по-скоро познание) за себе си и за своето взаимоотношение с другия. "Грижата за аз-а" в този смисъл се интересува дълбоко от моралното или "спиритуално" (по думите на автора) човешко благосъстояние: "Технологиите на аз-а", пише Фуко, "позволяват на хората да предизвикат със свои средства и с помощта на други определен брой ефекти върху своите тела, души, мисли, действия и начин на съществуване, за да се самотрансформират с цел достигането на определено състояние на щастие, мъдрост, съвършенство или безсмъртие"14. В кратка лекция от 1982 година, наречена "Политическата технология на индивидите", Фуко засяга (за жалост прекалено схематично) именно проблема, който е най-важен тук за нас: как техниките на аз-а стават проблем и обект на държавната власт. Статията начертава схема за исторически анализ на "начините, по които сме доведени до това как се саморазпознаваме в обществото като част от социално цяло, като част от нация или държава"15. Политическите технологии на индивида в този смисъл се различават от неговата идея за "управлението на живите"16 дотолкова, доколкото те се фокусират върху моралните, етични и културни взаимоотношения между хората - тоест върху тези взаимовръзки, които придават специфичната културна форма на населението. Така технологиите на аз-а, внедрени в практиката на политическото управленство, представляват начина, по който политическата система дефинира културно-етичните норми на поведение; тоест политическата технология на индивидите формулира взаимоотношението между хората в средата на културните практики съобразно с политическата рационалност на държавата.

Йелена Томашевич (Подгорица), Kunst=Kapital, 2002. Изложба Bound/less Borders

Социалната реконструкция, културните политики и общобалканската култура

Множество са интернационалните правителствени и неправителствени проекти по така наречения "социален капитал", проникващи в обществените тъкани на Централна и Източна Европа; тяхната набъбваща роля вече е привлякла малцина критически погледа към демократизацията не само като процес на институционално и икономическо преструктуриране, но и към това как гражданската субективност се гради в модалните сфери на биополитическата власт17. По какъв начин формирането на етическия субект става предмет на управленческата практика в контекста на интеграцията на региона ни? И по-точно, могат ли социалните промени, които културните политики предлагат чрез намесата в културната среда, да се разглеждат в светлината на неолибералния рационализъм? Официалното изявление на Центъра за демокрация и умиротворяване на югоизточна Европа заявява:
"Центърът за демокрация и умиротворяване има за цел да поощрява демократични, плуралистични и мирни общества в югоизточна Европа, като се застъпва за принципите на социална отговорност и помиряване между народите в региона... Нашият приоритет е да подкрепяме активите на гражданското общество и да развием подходящите инструменти и механизми, програми и стратегии, които да променят закономерностите на вражда и конфликти във взаимно сътрудничество и уважение към общи ценности и принципи"18.
"Предизвикателството е в това, че няма действителен мир в региона", продължава изявлението на Центъра. "За да промени манталитетите, начините на мислене и враждебните навици (patterns of hostility), Центърът има за цел да вдъхне сили на граждани от различни житейски пътеки на региона, които имат нужната надежда и оптимизъм, но не и възможностите да изградят по-добро бъдеще за себе си и своите деца".19
Докато промяната на враждебните "навици" и "закономерности" изисква неутрализацията на политически мобилизираните етнически и религиозни различия, съграждането на "общи ценности и принципи" често се изразява в припознаването на общите културни белези както в историята, така и в съвременния материален бит на народите. Оттук и множеството проекти, чието съдържание цели преоткриването на общото историческо минало и културно наследство на балканските страни, както и припознаването на споделените белези във всекидневната култура на балканските народи. Това са интернационално подпомогнатите културни събития в областта на музиката, съвременното изкуство, театъра и т.н., които се появиха от 1998-99 нататък с цел да градят и засилват регионални връзки на Балканите чрез културен обмен и да насърчават една наднационална балканска културна среда. Дотук има много въпроси: например до каква степен такава "идентичност" (поради липса на друга дума) е възможна, как тя може да бъде артикулирана в светлината на постколониалната мисъл и традиция, и да предостави възможността за самоутвърждаващо се самосъзнание. Тези въпроси са тема на продължителни и сериозни диалози сред академичните среди както в региона, така и в западните университети - ако позволите, тук ще ги оставим настрани. По-скоро основната ни цел е да се замислим как културните политики се превръщат в "управленческа" алтернатива на военната интервенция и юридическата намеса като средство за стабилизация и демократизация на региона. Най-често финансирани от интернационални неправителствени организации (както знаем, това често се случва в отсъствието на съществена правителствена подкрепа за култура), подобни проекти идват с ясно формулирани във времето програми, които целят поощряването на междудържавната обмяна на опит, на мултиетническото и мултикултурно сътрудничество, като се стремят да създадат усещане за колективна история и за обща регионална принадлежност. Дали възниква нова балканска културна общност - като историческо последствие от плавното внедряване на района в глобалните икономически структури и геополитически динамики?
Нека вземем няколко примера от балканските изложби за съвременно изкуство. Рене Блок, консултант на изложбата Bound/less Borders20, спонсорирана от Гьоте Институт и Пакта за стабилност, споделя: "Изкуството е без граници. Изкуството не познава предел. Когато куратори и художници от Балканите се съберат на едно място през 2002 да предложат 36 работи, този акт представлява силно и завладяващо художествено събитие, което надхвърля политическите граници. Събитие, което се надяваме да привлече внимание отвъд границите на югоизточна Европа"21. Д-р Бервиг Кемпф, по това време директор на Гьоте Институт, допълва: "Скоро след като застанахме зад идеята за общорегионална изложба, куратори, художници и експерти се съгласихме, че границите са за политиката, а изкуството е без граници (въпреки че неговите създатели често биват възпрепятствани от тях). И така дискусията се фокусира върху това как да... дадем на проекта поглед към бъдещето. 'Безгранични Балкани в голяма Европа. Мечти за бъдещето.'"22 Тук, според Блок и Кемпф, художниците и техните работи биват събрани, за да превъзмогнат политическите граници и изградят бъдещите безгранични Балкани. Федералната културна фондация в Германия - официалният спонсор на една от най-големите и амбициозни балкански изложби, "В дебрите на Балканите", твърди по повод изложбата: "артистичните мрежи в региона днес - особено сред младото поколение - са надежден знак, че политическата фрагментация в югоизточната периферия на Европа един ден ще бъде преодоляна. Балканското съвременно изкуство е ресурс с огромен потенциал за повторната(?!) поява (re-emergence) на многоетническото гражданско общество, което е документирано и дискутирано в изложбата"23. Както вече видяхме, управлението на културното съдържание в тези случаи има ясни политически контури. Но всъщност перспективата на управленчеството загатва, че нито регулацията на културното съдържание вече може да бъде разглеждана като форма на политическата идеология, нито културната продукция функционира просто като експресивна рамка или фиксирана репрезентация на икономическите взаимоотношения или политическия ред - това е доминиращата линия на гигантската фигура на Маркс в западната критическа културология, нагърбила се със задачата да формулира връзките между култура, политика и материални условия. По-скоро културните практики се явяват като основен носител на политическото себеразбиране и себеосъществяване на субекта; те предлагат пространството, където новият социален и политически ред не само може да бъде въобразен и репрезентиран, но също може да бъде актуализиран на всекидневно ниво. Така културното съдържание се превръща не в репрезентация, а в поле за реализация на микро-практиките на властта.
Има и един друг елемент, който заслужава особено внимание в управленческите стратегии на проектите с цел социална промяна: това е прякото участие, съзнателното благоразположение на местните хора и общности: "Работейки от нивата на обикновените хора нагоре, Центърът се стреми да преодолее предизвикателствата на едно фрагментирано гражданско общество на Балканите, като насърчава участниците да развият усещане за собственост на проектите... Като включва местни организациии и лица в творческия процес, участниците ще развият чувство на собственост, което ще подсили въздействието и ще осигури продължителността на проектите. По този начин Центърът цели да съдейства за нов мироглед и ново съзнание, което ще се разрасне вълнообразно сред местните общности и ще има огромно влияние върху гражданския сектор в региона".24
С други думи, за бъде успешен, процесът на създаването на етнически и религиозно толерантите граждани на балканските страни трябва обезателно да представлява и самото себеучредяване на субектите. Нека не забравяме как - за разлика от репресивната власт, която ясно формулира подчинения субект в опозиция на властта и от която, според Фуко, понякога единственият изход са революциите - отношенията на подчинение, които са плод на продуктивната власт, се градят именно на себеразбирането на субекта като свободен25. Тази двойственост личи с особена противоречивост в политическата програма на Центъра за демокрация и умиротворяване: "Всички участници в проекти на Центъра служат като ядра в своите собствени общности, за да генерират критическа маса от хора, които ще се приобщят към ценностите на гражданското общество и по този начин ще заместят старите парадигми, основани на етнически и национален принцип"26.
Дали съвременната ни материална култура вече носи следи за това, как новите културни пренадлежности се актуализират чрез преосмисляне на политическата същност на ежедневните практики? Ще се спра на един последен пример. В нашумелия уличен пърформанс, показан за първи път по време на изложбата "В търсене на Балкания"27, гръцката художничка Атанасия Кирякакос преобразява ежедневния ритуал на правенето и пиенето на кафе в жест, носещ политическо значение. Прекарвайки часове по улиците с подвижната си количка, тя прави кафе на любопитни минувачи, понякога дори им врачува. Някои го наричат "турско", други "гръцко", но това е без значение - нейната работа го подсказва - тъй като ние на Балканите го приготвяме по един и същи начин и го пием черно и сладко, бъбрейки с часове пред пъстрите картини, които се нижат пред очите28.
Изпълнявана отново и отново в различни населени места в района и отвъд него, в тази работа четем покана за разговор, за общуване. Покана да се помирим, да припознаем своята обща култура в този ежедневен акт и да го споделим, вместо да го присвояваме за националните ни каузи. За някои от нас турското кафе е ритуализирано и дълбоко интернализирано в културното ни подсъзнание, за други - осъзнато като национален белег, присвоено, преименувано, но това не е от голямо значение тук. Нейният пърформанс е жест, който предоставя възможност за неговото осъзнаване или преосъзнаване - във взаимното ни припознаване. Културното пространство в този случай вече не играе ролята на статично поле, рефлектиращо и репрезентиращо. То по-скоро се превръща в живата среда, в която колективната субективност се променя и самоосъзнава, и в която политическият ред прониква и се осъществява в тъканите на ежедневието, отвъд институциите на властта.

Живка Валявичарска


Живка Валявичарска завършва катедра "Изкуствознание" в Националната художествена академия в София и програмата "Визуални и критически учения" в The School of the Art Institute в Чикаго. През 2003 година работи като куратор-стипендиант в чикагския Музей за съвременно изкуство. В момента прави докторантура и преподава в сферата на социалната теория и политическата философия в катедра "Реторика" в Калифорнийския университет, Бъркли.
Поглед към регионализацията на Югоизточна Европа


1 "Артисти за мир на Балканите" е продължение на проекта "Постконфликтен театър на Балканите", иницииран от Театър Цвете и Bond Street Theater през 2000г.




























































































2 Интернет страницата на Пакта за стабилност на югоизточна Европа, http://www.stabilitypact.org/
about/default.asp, използувана на 14 март 2005. Нека не забравяме, че "предотвратяването на конфликта" предполага неговото предсказване, и че ударението върху етническата и религиозна принадлежност като принципна закономерност в колективната борба често лишава от възможността да се проникне в реалните политически проблеми на конфликтите в техните специфични исторически условия - реални политически проблеми, като например таящите се взаимоотношения на доминация и власт, неравенствата в материалните условия и достъпът до политическа видимост.


3 Пакт за стабилност на югоизточна Европа, http://www.stabilitypact.org/
about/default.asp, използувана на 14 март 2005.







4 В последните няколко години теоретичните дискусии в западните (предимно северноамерикански) университети около същността и формите на неолиберализма се усилиха и обостриха значително. Уповавайки се основно на три мисловни традиции - тази на Карл Маркс, на Карл Полани и на Мишел Фуко, те отвориха възможнoстта за радикална редефиниция на връзката между политическото и икономическото в либерално-демократичната среда. От особено значение за нас са анализите, свързани с неолибералното управленчество, които се появяват около късните лекции на Фуко. Например, Graham Burchell, Colin Gordon and Peter Miller, eds, The Foucault Effect: Studies in Governmentality. Chicago: University of Chicago Press, 2003; James Ferguson and Akhil Gupta, "Spatializing States: Toward an Ethnography of Neo-Liberal Governmentality", American Ethnologist 29 (4), 2002: 981-1002; Nikolas Rose, The Powers of Freedom. Cambridge: Cambridge University Press, 1999; Andrew Barry, Thomas Osborne, and Nikolas Rose, eds, Foucault and Political Resason: Liberalism, Neo-liberalism, and Rationalisites of Government. Chicago: University of Chicago Press: 1996. Относно управляемостта и неолибералния субект е изключително важен текстът на Томас Лемке, който предлага реконструктивна интерпретация на лекциите на Фуко от 1979 г. за биополитиката и неолиберализма: Thomas Lemke, "'The Birth of Bio-politics': Michel Foucault's Lecture at the College de France on Neo-liberal Governmentality", Economy and Society 30, 2001: 190-207. По въпроса за неолибералния субект особено внимание искам да обърна на проницателния теоретичен поглед на Уенди Браун в статията й "Neoliberalism and the End of Liberal Democracy", Theory and Event 7, 2003.


5 Възникналата отскоро база данни на Центъра за демокрация и умиротворяване на югоизточна Европа (Center for Democracy and Reconciliation in Southeastern Europe) вече е регистрирала повече от 400 институции - държавни и неправителствени, национални и интернационални - създадени с цел подпомагането на миротворителния процес, етническата интеграция и регионалното сътрудничество на Балканите. Проектите в социалната и културна сфера са структурирани около категории като "младежта", "медии", "образование" и "изкуство и култура". База данни на Центъра за демокрация и умиротворяване на югоизточна Европа, www.see-database.org.


6 Най-ключовите работи по тези проблеми са "Securite, territoire et population", "La 'gouvernementalite'" и "Naissance de la biopolitique", Dits et ecrits 1954-1988, v. III (1976-1979), ed. Daniel Defert et Francois Ewald, Paris: Edicions Gallimard, 1994. Oт трите статии имаме в превод на български единствено последната, "Раждането на биополитиката" в Мишел Фуко, Генеалогия на модерността, съставителство и превод Владимир Градев, Университетско издателство "Св. Климент Охридски," София 1992, стр. 82-87). Вече преведените лекции от 1975-76 година Il faut defendre la societe: cours au College de France (1975-1976) (Обществото трябва да бъде защитено) директно предшестват идейната линия, развита по-късно в работите му върху управляемостта.


7 Един от малкото опити в тази посока е сборникът статии на Jack Bratich, Jeremy Packer, Cameron McCarthy, Foucault, Cultural Studies, and Governmentality. Albany, NY: State University of New York Press, 2003. 8 Повечето от сериите лекции, които Фуко изнася в периода от 1970-82 в Колеж дьо Франс досега остават непубликувани и се държат в аудио форма в архива на автора в Париж. В тази ситуация особено полезна за тези от нас, които сме в очакване на тяхното издаване, е гореспоменатата работа на Томас Лемке върху биополитиката и неолиберализма, която има за цел както да пресъздаде, така и да анализира мисловната линия на автора.


9 Michael Foucault, "Governmentality", Essential Works of Foucault 1954-84: Power, James Faubion, ed. New York: The New Press, 2000, 211.





10 "Governmentality," Power, 207.




























11 "Governmentality," 213.




















12 Основните статии на Фуко върху етическия субект са подбрани в първия том тритомното издание на английски, съставено от Пол Рабинов, Essential Works of Foucault 1954-84: Ethics, Subjectivity, and Truth, Paul Rabinow, ed. New York: The New Press, 1997. На български имаме "Субективност и истина" и "Херменевтиката на субекта" в Генеалогия на модерносттa.


13 "Субективност и истина," Генеалогия на модерността, стр. 100.


14 "Technologies of the Self", Ethics, Subjectivity, and Truth, 225. Текст, писан на английски, по повод лекция в Университета във Вермонт през октомври 1982.


15 "The Political Technology of Individuals", Essential Works of Foucault 1954-84: Power, James Faubion, ed. New York: The New Press, 2000, 404. В основата на тази работа също е лекция, изнесена на английски в Университета във Вермонт през 1982г.


16 Вижте българския превод на "За управлението на живите" в Генеалогия на модерността, стр. 105-108.









































17 По въпроса за литературата върху социалния капитал в източна Европа вижте изключително полезната анотирана библиография на Димитрина Михайлова, Social Capital Research in Central and Eastern Europe and the Former Soviet Union: An Annotated Bibliography. http://www.ceu.hu/cps/pub/
pub_papers_scapbiblio.pdf.





18 Center for Democracy and Reconciliation in Southeast Europe, http://www.cdsee.org/
our_mission. html, използвана на 4 април 2005.





19 Пак там.








































20 Пътуваща изложба с Куратор Биляна Томич и консултант Рене Блок, организирана от Центъра Сорос през 2002 в Белград и спонсорирана от Гьоте Институт чрез Пакта за Стабилност в Югоизточна Европа.


21 Border/Less Borders. Exhibition catalogue. Belgrade: Goethe Institute Inter Nationes, 2002, стр. 9.




22 Пак там, стр. 8.











23 Цитат от интернет страницата на Kulturstiftung Des Bundes, http://www.kulturstiftung-desbundes.de/
main.jsp?applicationID=207
&articleID=41&languageID=2, използвана на 14 Май 2005.




























24 Пак там.








25 Michel Foucault, "L'ethique du souci de soi comme pratique de la liberte", Dits et ecrits 1954-1988, v. IV (1976-1979), 708-730.





26 Center for Democracy and Reconciliation in Southeast Europe, http://www.cdsee.org/our_mission. html, използвана на 4 април 2005.


27 Куратори Роджър Коновър, Еда Чуфер и Петер Вайбел, Neue Galerie, Грац, Австрия, 2002.








28 In Search of Balkania: A User's Manual. Exhibition catalogue. Graz: Neue Galerie Graz am Landesmuseum Joanneum, 2002: 84-87.