Жал от погнуса
До преди месец и половина не беше ми хрумвало, че е възможно - дори хипотетично - да изпитам жалост към адептите на националсоциализма.
Адолф Хитлер (20 април 1889 - 30 април 1945), т. нар. Фюрер със специфична жестикулация и реторика, подпалвачът на 2071-дневната Втора световна война и виновник за около 55 милиона жертви, е зловещ или гротесков персонаж, само глас или безплътно присъствие в поне 135 филма (само не и немски след 1955). От шедьовъра на Чаплин "Великият диктатор" (1940), през класическия образец на документална публицистика "Обикновен фашизъм" на Михаил Ром (1965) до минисериала "Хитлер: раждане на злото" (2003) на Кристиан Дъгуей, мнозина автори са се пробвали - пряко и опосредствано - върху феномена "хитлеризъм" от позиции, диаметрално различни от онези на подопечната му Лени Рифенщал (кадри от чиито филми, прочее, са използвани в разправата с него).
Между другото, съществуват игрални филми и за последните му дни: "Бункерът" (1981, Франция/САЩ) на Джордж Шийфър с Антъни Хопкинос, "Третият райх отвътре" с Дерек Джейкъби, "Хитлер - последните десет дни" с Алек Гинес... Но са все злополучни опити.
"Крахът на Третия райх" е не просто първият немски игрален филм за Хитлер - той раздрусва с ракурса си към историята в крупен план. Лансира хуманизация на фактите - както в представянето на фюрера, така и на хипнотизираните от чудовищните му налудности. Създаден с постановъчен и психологически мащаб, мегапроектът на Бернд Айнхингер демонстрира еманципация от дълголетната немска гузност и разклаща убедеността, че жалостта към хитлеристите е нищо повече от оксиморон. Именно мощното емоционално въздействие на филма възбужда полемиката около него. Преминал с френетичен зрителски успех в Германия, САЩ, Китай, Израел и къде ли не, номиниран за чуждоезичен "Оскар", многократно награждаван, събрал респектиращ боксофис, в родината си и в цяла Европа "Крахът..." разделя интелектуалците. Особено в Германия: едни го възприемат като радикален опит за отърсване от комплекса "зверствата на Хитлер", други (особено Вим Вендерс) - като опит за "реабилитация" на хитлеризма. Според скромното ми мнение такава опасност няма, та дори в Москва през него да се привижда обезсмисляне на Великата победа и пренаписване на историята дни след грандиозното честване на 60-годишнината от нея на 9 май т. г.
И така, "Ди Велт" пише: "Демонът се оказва човешко същество, чиито черти и характеристики, макар не непременно приятни, са поне разбираеми". "Зюддойче цайтунг" дефинира филма като "произведение за следвоенни поколения". Според "Ню Йорк пост" той "обяснява по-добре от всеки друг филм досега как една цяла страна прие Хитлеровия геноцид и лудост". В търсачката film/ru пък четем: "В него не става дума за истинска реабилитация на хитлеризма, както пишат някои кинокритици. Но хуманизацията на Хитлер и обкръжението му е нещо далеч по-опасно и неприятно, отколкото показването му като добър и прав във всичко. Такъв филм би предизвикал само смях и отстранение. Образът на Хитлер и обкръжението му, предизвикващ съчувствие и разбиране, несъзнателно навежда зрителя на мисълта, че хитлеризмът съвсем не е толкова лош, след като в него са замесени такива мили и искрени хора" (Яков Шустов).
Според Оливер Хиршбигел обаче, "немците като че ли все още се страхуват да се съгласят с някои исторически факти, боят се да признаят тези страници на историята като част от своето наследство. Разбира се, признават си вината за национал-социализма, за смъртта на шест милиона евреи и двайсет милиона руснаци. Но всичко, правено досега, се свежда до издигане на монументи на жертвите и преподаване в училище. Това се превърна в рутина. Но, така или иначе, си остава въпросът как все пак това стана възможно? Защо порядъчни немски бащи се превърнаха в убийци? Какво са мислили и чувствали те? Сега трябва да се научим да задаваме правилните въпроси, а мнозина все още се боят от това."
Без да е новаторски в исторически или естетически аспект, без дори да надскача комерсиалността (а и е въздълъг), "Крахът..." изважда фундаменталния проблем за жилавата милионна обсесия от една куха идеология на едно зловредно нищожество. Новото е, че в този филм, подобно на "Молох" на Сокуров (вж. "Култура", бр. 48 от 2000), Хитлер не е всеизвестното въплъщение на Сатаната, а човечец - психар, посредственик и параноик, който би могъл да предизвика единствено погнуса. Но е абсурдно обожаван.
Филмът е важен с проницателността на амбивалентното си наблюдение: върху червейния финал на фюрера и слепотата на обкръжението му за неговата червейност.
Както обещава българският превод на заглавието (а и знаем от историята), "Крахът на Третия райх" е съсредоточен върху последните дни на Хитлер - херметизиран в бункера, забиколен от най-приближените си, разнебитен от паника.
В основата на сценария са книгите "Падението: в бункера на Хитлер" от Йоаким Фест (смятан за най-авторитетния изследовател на третия райх) и "До последния час" от Траудъл Юнге (четвъртата, най-млада и последна лична секретарка на Хитлер от 1942, чието име тогава е Гертруд Хумпс). Филмът представя нейната визия за събитията (в ролята Александра Мария-Лара).
След рождения си ден, на 21 април 1945 фюрерът (Бруно Ганц) е разбуден от оглушителната канонада на Червената армия, пробила яката бункерна изолация. Само в битката за Берлин до победата на 9 май ще загинат над 100 хиляди. Постепенно и най-заслепените в хитлеристкия щаб осъзнават, че краят е неумолимо близо. Но не и техният фюрер - с изражение на истукан, неврастеничен поглед и патологичен нарцисизъм той вярва, че не всичко е изгубено. Маниакално кречетало, Хитлер праща на безсмислена смърт деца по улиците на Берлин, а в същото време дундурка шестте отрочета на Гьобелс (Улрих Матес). В клаустрофобичното пространство на бункера напрежението расте право пропорционално на хедонизма на Ева Браун (Юлиане Кьолер) - колкото по-неврастенично Хитлер се гъне, толкова по-енергично жените и мъжете край нея пушат, пият, танцуват... "Бункерът напомня предварие на ада - тясно, задушно, тъмно, а въздухът е пропит с мириса на дизел и изпаренията на човешки тела. Свидетели си спомнят, че се побърквали от постоянното бръмчене на многобройните агрегати, осигуряващи на бункера вода, светлина, въздух". Това описание на Фест е стилизирано на екрана в лепкаво-блатна гама с пожарни бликове. Хитлер обаче е недосегаем за оргиастично-потната атмосфера - всеотдаен към кучето си, към Траудъл, колежката й и Ева Браун, той с противна настоятелност симулира стратегия и тактика на "военните действия". По улиците на разрушения Берлин (повечето епизоди са заснети в Санкт Петербург) се бият рехави групи от ветерани и деца, а остатъците от армията се изтеглят (заедно с провизиите). Решени в нисък ключ и в кафеникава гама, тези кадри дишат не по-леко от онези в бункера - безсмислието е грандиозно, както и заблудата. Хитлер свежда всичко до себе си. Той е мярката. Неслучайно, след като решава да се самоубие (заедно с Ева Браун), раздава на най-приближените си по капсула цианкалий с ритуална щедрост (разбира се, не всички са луди да се възползват от "подаръка").
Но всички го гледат в хипноза. Един от най-забележителните епизоди във филма е признанието на Алберт Шпеер (Хайно Ферш) пред Хитлер, че го лъже отдавна и не изпълнява заповедите му за разрушаването на инфраструктурата, макар и все така да го уважава. Шокиран, фюрерът изрича само: "Предаден съм".
С парадоксална методичност Магда Гьобелс (Корина Фарфоух) погубва децата си, тъй като за тях нямало живот след национал-социализма, а когато Хитлер и Ева Браун се затварят за смъртта, тя нахълтва в интимитета им с увещания и вайкания.
Неизвестният режисьор Хиршбигел, когото би трябвало да познаваме от сериала за умното полицейско куче "Комисарят Рекс" (излъчван по Канал 1), демонстрира самочувствие - от представянето на историята, през актьорските присъствия до мимолетните детайли. Разбира се, неизбежно се е възползвал от постиженията на старата руска антифашистка школа на екрана (преди всичко "Освобождение" на Озеров, копиран навремето от Спилбърг в "Спасяването на редник Райън"), но е туширал баталията за сметка на жестокостта.
Отново, подобно на "Молох", "Крахът..." приковава с клаустрофобично неспокойство. Но тук няма и помен от метафизичната Сокурова стилизация на арогантната Хитлерова кухост (през малахитеното сфумато на кадъра), нито заигравания с античността в пропорциите на Ева Браун (гола на терасата), а душевен тремор откриваме единствено у клетата Траудъл... Снажно миловидна и маниакално предана, секретарката през цялото време се готви да последва фюрера (и Ева Браун, която й завещава коженото си палто), както постъпва семейство Гьобелс, ала все пак оцелява. На финала, както пък постъпват след войната Лени Рифенщал и мнозина германци, тя твърди: "Не знаех нищо". Осемдесетгодишна (филмът регистрира и факта, че доста нацисти са доживели патриаршеска възраст) и все още привлекателна, Траудъл Юнге си прави психологическо сепуку: проумяла чудовищната заблуда едва наскоро, когато видяла паметник на връстницата си Софи Щол - антифашистка от добро семейство, екзекутирана през 1943 (тази година на Берлинале филм за нея получи 2 награди - за режисура на Марк Ротемунд и за женска роля на Юлия Йенч). Поантата на Траудъл Юнге и на "Крахът..." е: "Възрастта не е оправдание".
Покъртително наистина, ала най-покъртителното в този филм е превъплъщението на Бруно Ганц в образа на Хитлер. С благородното, самовглъбено лице и страдалчески очи, с неудовлетворението и търсачеството на своите млади герои, той е емблема на Новото немско кино от 70-те, а днес - един от великите европейски актьори (в театъра играе при Петер Щайн). Именно Бруно Ганц е Джонатан в "Американският приятел" или влюбеният ангел в "Криле на желанието" на Вим Вендерс ("пренесъл" по-късно този ангел в "Деца на природата" на Фридрик Фридриксон и в "Люмиер и компания" на Вендерс). Контрата му на обществения шок, че не друг, а тъкмо той се е съгласил да играе Хитлер, е: "Като актьор определението "убиец на милиони" не ми говори нищо. То е безсмислено за работата над такъв образ. Ако играя роля с тази степен на емоционална "задействаност", както правя аз, съм длъжен по някъкв начин да защищавам героя си - вътре в себе си, в собствените си очи". В "Крахът..." 63-годишният швейцарец се "претопява" гениално в 56-годишния австриец - от гласа, погледа, мустака до деликатното Паркинсоново потрепване... Това не е познатият трибунен шут Хитлер с отривистите жестове и патетичното лаене, а спотаено в илюзията скверно нищожество.
"Крахът..." е своеобразен, макар и закъснял, отговор на Ерика Джонг за отношението й към германците, демонстрирано в "Страх от летене": "Това, което ме вбесяваше най-много, мисля, беше начинът..., по който говореха за мир и хуманизъм, начинът, по който претендираха, че са се били на руския фронт. А това, което ме отвращаваше, беше тяхното лицемерие. Ако бяха дошли и поне заявили открито: "Ние обичахме Хитлер", някой можеше да опита да претегли тяхната човечност срещу тяхната почтеност и може би да им прости. За трите години обаче, преживени от мен в Германия, срещнах само един човек, който да признае това. Той беше бивш нацист и стана мой приятел". (Библиотека 48, София, 1994.)
Що се отнася до актуалния български контекст (с излизането на книгата "Моята борба" и заразителната еуфория от заплашителните жестове на лидера на "Атака"), да се види "Крахът..." би било терапия срещу лековерие. А и премиерата на 9 септември също е предизвикателство. Прочее, най-кощунствената искреност, излязла от устата на Хитлер и Гьобелс, повторена неколкократно, е, че след като ги е избрал и им е дал власт, сега германският народ ще си плаща, загивайки (прочетох, че това са думи на Гьобелс, произнесени преди описваните събития). Година, след като се разправи с поколенската наивност през лиричния фарс "Good Bye, Ленин!" на 49-годишния Волфганг Бекер (вж. "Култура", бр. 4 от 2004), с "Крахът на Третия райх" на 33-годишния Оливер Хиршбигел немското кино показва решимост да взриви своите табута по отношение на Хитлер. Този път профилактиката е без смях. Вижте я.

Геновева Димитрова



Крахът на Третия райх, Германия/Италия/
Австрия, Der Untergang, 2004,152 минути, режисьор: Оливер Хиршбигел, продуцент и сценарист - Бернд Айнхингер (по мотиви от книгите "Падението: в бункера на Хитлер" от Хоаким Фест и "До последния час" от Траудъл Юнге и Мелиса Мюлер), оператор: Райнер Клаусман, музика: Стефан Захарис, костюми - Клаудия Бобсин, в ролите: Бруно Ганц, Александра Мария-Лара, Корина Харфоух, Улрих Матес, Юлиане Кьолер, Хайно Ферш, Улрих Нотенен и др.
Разпространява "Про филмс"