Чистилището на пазара
Капитализмът промени лицето си. Колко далеч изглежда днес ликуването през 1989, когато чествахме срива на социалистическия лагер като триумф на свободното пазарно стопанство! Само консервативният социолог Никлас Луман не искаше и да чуе тогава за победа: според него най-многото, което можело да се каже, било, че социализмът се е скапал по-рано от капитализма.
За пророческия характер на думите му днес е късно да се спори с покойния вече Луман. Безспорно е обаче, че одобрението за капитализма навсякъде по света, дори и в западните страни, откъдето произхожда, спадна драматично. Безспорно е също, че той отдавна вече не е проблем, разглеждан само от левите; индустриалците също се смятат за жертва на системата.
Дори най-едрите индустриалци твърдят доста убедително, че били безсилни пред пазарната система и нямали никакво поле за действие при взимането на решения. Те не искат масови уволнения, но са принудени от изискванията за печалба; не искат да изнасят работни места в чужбина, но конкуренцията ги принуждава; не искат нито да закриват, нито да изтърбушват фирмите, но курсът на акциите, за съжаление, просто налага това.
Това е нещо удивително. В миналото описанието на капитализма като система от неизбежни принуди винаги е било работа на левичарската критика на капитализма. Какво кара днешните индустриалци да усвояват марксистката терминология? Дали това е само риторически трик, за да се прехвърли личната отговорност върху системата? Или пък сами започват да се изживяват като жертви на онова отчуждение, което винаги кара човека да прави нещо различно от това, което всъщност иска?
Йенският социал-философ Хартмут Роза предложи наскоро една дефиниция-минимум на класическото марксистко понятие за отчуждението, която много точно улавя настоящото положение: за да оцелее, всеки, който е на капиталистическия пазар, се чувства принуден да върши нещо, което никога не би вършил извън пазара. Никой не иска да унищожава околната среда, но необходимостта от снижаване на производствените разходи го принуждава на това; всеки иска да се помогне на социално слабите, но необходимостта от снижаване на социалните разходи принуждава държавата да ги пренебрегва; всички изнемогват от истеричния поток от технологически нововъведения, но конкуренцията принуждава производителите постоянно да произвеждат все нови и нови стоки.
Но тъкмо това свиване на полето за действие до нула беше класическият аргумент на лявата критика на системата. Точно затова левите искаха да сринат системата като цяло, защото с благи приказки, социалдемократически реформи и морални призиви нищо не може да се направи срещу нейните закономерности. Добрият марксист винаги е знаел, че индустриалецът не е лош човек, а просто човек, който е принуден да действа така, както изисква от него системата. Традиционните защитници на капитализма от своя страна винаги са оспорвали този характер на системата, говоренето за неизбежни исторически процеси беше за тях просто една съмнителна историко-философска конструкция. Те никога не биха приели, че всяка политическа воля и всеки политически морал неизбежно капитулират пред вътрешната логика на капитализма.
А днес? Какво стана, та социалдемократите, чиято историческа заслуга винаги е била обуздаването на капитализма, сега смятат, че това е система, която не се поддавала повече на обуздаване? Какво промени новия капитализъм така, че дори собствените му привърженици и онези, които имат полза от него, го изживяват като принуда?
Глобализацията. Такъв е общоприетият, но при по-внимателно вглеждане - доста странен отговор, тъй като глобализация в този контекст означава просто налагането на пазарната конкуренция в целия свят. Най-евтино произвеждащите от една богата страна се конкурират с още по-евтино произвеждащите от бедните страни. Но това означава само, че капитализмът се е разрастнал. Нима само поради това той може да промени лицето си? Или пък победата му и в слабо развитите страни означава, че като цяло той се е завърнал на един по-ранен етап от своето развитие, отново отговарящ на марксисткото описание?
Нека приемем, че капитализмът наистина е система, която неизбежно носи на хората всичко онова, което им носи - тогава неговите перспективи са лоши. Защото не може да се приеме, че гражданите на развитите страни, които веднъж вече обуздаха капитализма, ще се помирят безропотно с регресията и необузданото му състояние. Основаването в Германия на Лявата партия извън социалдемокрацията е първият признак за политически ропот, който в скоро време много лесно може да придобие предреволюционни форми.
Ако пък приемем обратното - че капитализмът не е никаква система, а за принуда не може и дума да става - тогава? Тогава говоренето за принудата на системата би било чиста идеология, близка до комунистическата пропаганда, която този път обаче произлиза от застъпниците на свободния пазар и от самия капитал с цел сплашване на обществото и трайно повишаване на коефициента на печалбата.

Пазарните закони като природни закони

В стремежа им да имунизират пазарната икономика срещу всяка критика новите идеолози надминават дори Маркс, представяйки конкуренцията едва ли не като природен закон. За тях правилата на свободния пазар не са правила, които обществото е въвело (и следователно може отново да изведе), а вечни сили, сравними с гравитацията, бунтът срещу които е безполезен. Една страна, която ограничи вътрешната конкуренция, ще загуби конкуренцията на международното поле.
Това е схемата, по която новият икономизъм обяснява всички обществени явления, дори в културата и образованието. С други думи: подплатата на новата пазарна иделогия се свежда до един вид най-примитивен дарвинизъм. От тази перспектива човешката култура се развива напълно неуправляемо - също като еволюцията. Според класическата дефиниция на Хана Арендт подобна заявка за вечни закони, претендиращи да прогнозират бъдещето и освобождаващи от всякакви морални съображения, е главната характеристика на всички тоталитарни движения; защото в съответствие с тези закони жертвите и победителите са известни още от самото начало. Краят на обречените (слабаците на пазара) не може да се предотврати, той може само да се ускори; така, както нацистите искаха да ускорят края на народите от така наречените малоценни раси, а болшевиките - на така наречените отмиращи класи.
Тази воля за ускорение е още един характерен белег на неокапиталистическите идеологии, свързващ ги с тоталитарните движения от миналото. Те нямат желание да чакат победоносния пример на западната икономика да се разпространи от само себе си по света, а искат да го наложат с изнудвачески споразумения за свободна търговия, а по отношение на особено непокорни страни - и с война. Едва ли имаше нещо по-показателно за това от триумфалния вой на американските медии пред лицето на слушащите транзистори, пиещи кока-кола и дъвчещи дъвка афганци; сякаш за момент първоначалната цел на войната - освобождаването от един терористичен режим - избледня напълно на фона на победата на западния консумизъм.
Всъщност за капиталистическата идеология освобождаването на афганците наистина бе дошло с онези продукти, до които народът никога не беше имал достъп. Това също свързва новия икономизъм с тоталитаризма: той вещае не само трудности и изпитания, но и възнаграждение в края на изпитанията. Възнаграждението, състоящо се от свобода, демокрация и благосъстояние, се обещава обаче не на всички хора, а само на онези, които приемат икономическата му програма.
Това свързване на вечното с мимолетното, на универсалните човешки права със спецификата на определен вид модерна икономика и незачитането на историческото съществуване, за което идеята на демокрацията може да претендира, също маркира идеологическия характер на икономизма. Той се опитва дори да твърди, че капитализмът бил сам по себе си демократична институция, доколкото потребителят гласувал с всяка своя покупка, така че пазарът от собствен интерес не можел да си позволи никаква дискриминация.
Самоувереното пренебрегване на факта, че капитализмът е процъфтявал досега и при условията на диктатура, показва може би най-убедително, че тук става дума не за емпирия, а за демагогия. Твърдението, че народното господство е продукт на потреблението, не е много далеч от болшевишкия аргумент, според който парламентаризмът и правовата държава били излишни добавки, тъй като народното господство се било реализирало вече в народната собственост.
И действително, пропагандата на правителството Буш, проповядваща износа на демокрация, също не се задоволява само с изграждането на демократически институции - поне докато не започнат да действат в полза на необузданата конкуренция. Американският стремеж всичко, организирано и контролирано от държавата, включително образованието, водоснабдяването и транспортната инфраструктура, да се отвори за свободната търговия, доказва за какво става дума всъщност: за една империя, която иска да наложи своето подобие на целия свят, не само демокрацията, но и своя начин на живот и стопанство.

Борбата на частната икономика срещу държавата

Новият капитализъм прилича на тоталитарно движение и по това, че не може или не иска да се спре, докато не обхване целия свят и не сложи всичко в частни ръце. Тъкмо тази неудържима воля за самовъзпроизводство и заличаване на всички различия стои в центъра на прочутото изследване на Хана Арендт "Елементи и произход на тоталитарното господство" (1955). Към това спада и типичната вражда към държавата на тоталитарните идеологии, които не случайно се смятат за движения, а не за партии... Всичко индивидуално, вкоренено в традицията, култур-специфично и устойчиво, трябва да премине през капитализма като през чистилище, от което накрая ще се роди единният, изваден сякаш от калъп и постигнал избавлението си свят.
При принципа на тоталитарното господство изобщо не става дума за постигането на цели, а за елемента на постоянна несигурност, който прави хората неспособни на съпротива и независимо мнение. Това е причината за специфичната културна враждебност на новия капитализъм, който се опитва да потисне всички интелектуални и потенциално критични форми на високата култура в полза на затъпяващата развлекателна култура. Или, както казва американският социолог Ричард Сенет: "Новата несигурност съвсем не е нежелателно следствие от непостоянните пазари; тя е програмирана в новия капитализъм." Нещо повече: тя е вградена дълбоко в организационната структура на модерното предприятие с неговите плоски йерархии и постоянни промени в ръководния пласт.
Ползата от една такава структура, при която, както пише Хана Арендт, "между върховната инстанция, водача и поданиците му няма никакви ефективни междинни слоеве", е очевидна: поради "липсата на утвърдена йерархия, диктаторът разполага с абсолютна независимост от своите подчинени и може по всяко време да предприеме бързи и изненадващи обрати в своята политика". Ако заменим водач с предприемач и политика с фирмени цели, получаваме доста точна характеристика на една фирма, която може да действа на пазара гъвкаво, необвързано и без никакво съобразяване със служители и потребители.
Това е може би най-зловещата вътрешна промяна, настъпила в новия капитализъм, която го довежда близо до тоталитарните движения. Паралелите са очевидни. Те повдигат обаче въпроса защо капитализмът, който в досегашната си история минаваше почти без сплашване и идеологически обещания, сега трябва да прибягва до груби пропагандни лъжи и да търси утопични програми.

Някои датират тази промяна в 1989, тоест в края на социалистическото предизвикателство, което в продължение на десетилетия принуждаваше капитализма да приеме човешки образ. Дали сега той просто смъкна маската? Със същото оправдание би могло да се каже, че той едва сега я е сложил. Но тогава това няма да е станало през 1989, а с краха на Новите пазари в 2000 и офанзивата на ислямския тероризъм срещу Световния търговски център; тоест, в момента, когато стана ясно, че капитализмът може и да рухне; или поне, че има врагове, вътрешни и външни, които не разбират от увещания и обещания. Това няма да е първата имперска система в историята, която в момент на заплаха за съществуването си озверява и се превръща в опасност за цивилизованото човество.

Ди Цайт, 21 юли 2005

Йенс Йесен
Превод от немски Стоян Гяуров


В прегръдките
на Маркс