Почти евроскептицизъм
Всеки има своя Париж. Всеки има и своя "Шарл де Гол".
За пореден път съм на това летище, но не отивам в Париж. Завръщам се от Африка. Пътувала съм четири часа с кола и почти седем часа с нощен полет на "Ер Франс", сред служебно усмихнати, бездушни (с изключение на един) стюарди, с гипсирана лява подбедрица. Бялата ми риза е порядъчно самозалята с кафе. Потискаща е мисълта, че на следващия ден ми предстои операция. По професия съм лекар и за първи път съм от другата страна. За мой лош късмет, самолетът не спира до ръкав, а се налага да слизам по стръмната стълбичка. Стюардите любезно се усмихват, но освен от усмивки, в момента имам нужда от ръка, на която да се облегна. Подава ми я напет ирландец. Истински съм му благодарна.
След известно лутане и кратко пътешествие с автобус намирам терминала за излитане. Маневрирайки с патериците между гъмжилото от хора, се насочвам към близкото кафене. Както обикновено, празни места има само в сектора за непушачи. Докато се повъртам, пристига ухилен келнер-македонец - един от малкото човеци, които забелязват, че не съм в отлична форма. Любезно ми пренася стол в мястото, отредено за порочни. Попадам на масата на момиче, което ми задава въпроса чехкиня ли съм. "Българка", отвръщам, а тя ми обяснява, че баща й е от България (не знае в кой град е роден), а майка й е полякиня. След малко си тръгва. Докато безуспешно ровя по джобовете си в търсене на устройство за запалване на цигари (на летището в Конакри поради съображения за сигурност ми конфискуваха запалката), надявяйки се на чудо, от съседната маса става мъж и ми подарява кибрит. Разменяме си учтиви фрази на френски и той се връща при своите спътници. Вслушвам се в разговора им, оказва се, че са рускоговорящи. Това донякъде обяснява съпричастността му.
До полета остават 3 часа. Казвам си: "Ще издържа. Има бира, кафе, мога да пуша, да чета. Мястото за чекиране е на около 200 метра, ще ги извървя някак". Ръчният ми багаж се състои от миниатюрна кожена раничка, в която е побрано най-нужното - паспорт, билети, портфейл, химикалка, носни кърпички и червило. Мислите ми блажено се насочват към момента на излитане за България.
Един час предварително заставам на съответното гише горда, че съм успяла да се справя. Всъщност пътувам почти цяло денонощие. Служителката-мулатка поема билета ми, поглежда го и разбива мечтите ми на стъклени топчета по лъснатия мрамор. "Съжалявам, мадам, но нямате билет Париж - София." Втренчвам се в двупосочния билет" и виждам, че е останала само втората му част, София - Париж. Чувствам се въвлечена в някакъв трилър.
Единственото място, където се разделих за миг от билета си, бе на летището в Конакри, при чекирането на багажа. Питам какво трябва да се направи, тя вдига рамене и не казва нищо. На отрязъка е видно, че дестинацията Париж - София е заплатена, но билетът липсва. Виждам се извън борда. Решена на всичко, с крайни усилия извървявям обратния път, излизам през паспортния контрол и намирам офиса на Ер Франс с намерение да купя нов билет за първия възможен полет към България. Пререждам двама французи - не поради лошо възпитание, а защото всички мускули ме болят, сърцето ми бие до пръсване, усещам, че трябва да се облегна някъде. Галите реагират своевременно, изстрелвайки в дует остра забележка. Мисля, че кавалерството на редовия французин съществува само в литературата. След като биват обслужени, а аз - разплакана, служителката благоволява да погледне това, което е останало от билета ми. Изведнъж малките й очички се окръглят и тя се активира. Все пак фигурирам в списъка на пътуващите с този полет. След 15 минути пристига представител на авиокомпанията, която е отговорна за мен. Разбирам, че самолетът още не е излетял, обясняват ми, че ако поискам инвалидна количка, ще загубим още двайсетина минути в очакването й. Следва мъчителен спринт с патерици обратно по познатото трасе. Добирам се до скенера за багаж. Тук суматохата става още по-голяма. Нещо по тялото ми пищи неистово. В стреса си съм забравила, че коланът ми е с метална катарама. Ситуацията се усложнява и от това, че патериците са поставени в устройството за оглед и балансирам на един крак. Най-после нещата са под контрол и маратонът продължава. Със сетни сили скачам на стъпалото на автобуса, който трябва да ме закара до самолета. Озовавам се сред група граждани, порядъчно изнервени от принудителното изчакване. Автобусът потегля, но много скоро се налага да спре, защото пътят му е препречен от електрокарче, превозващо куфари. Когато препятствието е преодоляно и от самолета ни делят стотина метра, разбирам, че ръчният ми багаж е останал на лентата за контрол. Несъстоятелна подробност.
В България се прибирам със задграничен паспорт, чифт оранжеви тапи за уши, забравени в джоба ми от полета с Ер Франс, и с горчивото усещане, че много скоро България ще стане част от мечтания Европейски съюз (може би е за хубаво), но и от междучовешки отношения, към които не желая да се присъединявам.
Цената на двупосочния билет е по-ниска от тази на билет в една посока.

Анета Начева