Слабата мисъл на Ватимо

Издадената от ИК "Критика и Хуманизъм" на български монография "Краят на модерността" излага едни от най-интересните аспекти на програмата на слабото мислене (pensiero debole) на Джани Ватимо. Става дума за онези аспекти, които определят същественото място на Ватимо в съвременната интернационална дискусия на кризата на модерното чрез постмодерното и на необходимостта от прехода към след-метафизична култура. Книгата на Ватимо се появява - паралелно с "Философският дискурс на модерността" на Хабермас - в момент (1985), в който международното разискване на проблематиката за края на модерната епоха и навлизането в постмодерното достига своята поанта. На фона на ситуацията на "новата непрегледност" в сферите на хуманитарните и социални науки, към този момент основните фронтове във философската дискусия за постмодерността са вече ясно очертани.
Продължение на проекта на модерността отвъд съпътстващите модернизационни процеси патологии на модерното и отхвърляне на всяка възможност за появата на нов голям мета-наратив са девизите, които маркират диаметралните позиции на Хабермас и Лиотар. И докато в своята основна част на философски терен дискусията за края на модерността и постмодерното протича под формата на екзегетика, анализ, критика, сравнение, опити за конфронтация, за сближаване или опосредяване на тези две основни перспективи, със своята програма за слабото мислене (pensiero debole) Джани Ватимо артикулира една оригинална позиция като среден (трети) път между срещуположните концепции на Хабермас и Лиотар.
Изграждането на една "конструктивна позиция в постмодерното" от "Краят на модерността" започва не с критика, а с дискусия и принципна солидаризация с онези моменти, в които гледните точки - не само на Хабермас и Лиотар, но и на почти всички участници в дебата за края на модерността - се сближават. На първо място това е изходната диагноза на късната модерност, характеризирана чрез настъпването на поредица от краища в различни социокултурни сфери. Докато диагнозата на настоящето на Лиотар е фокусирана основно върху края на големите просвещенски метанаративи (grand metarecits), тази на Хабермас тематизира "изчерпването на утопичните енергии".
Както за Лиотар, така и за Хабермас, фактът на различните краища не бива да води до резигнация; тяхното настъпване се разбира и от двамата като една нова възможност и позитивен шанс. Диаметрално различни са обаче както насоките, в които Хабермас и Лиотар виждат този шанс, така и стратегиите, с помощта на които те търсят неговата успешна реализация. За Хабермас краят на модерните утопии, и преди всичко изчерпването на тяхното общо легитимационно основание - новоевропейската субективност - не дискредитират модерността в цяло, а разкриват шанса за продължение на нейния еманципативен проект отвъд настъпилите като съпътстващи явления патологии. Съгласно този сценарий с прехода от парадигмата на монологичната философия на съзнанието към парадигмата на интерсубективното разбирателство се разкрива и възможността за преход към след-метафизично "комуникативно общество" (Kommunikationsgesellschaft). За Лиотар шансът, който се разкрива с настъпването на края на модерните големи метанаративи, е този за окончателното премахване на възможността за поява на нова форма на тотализиращ метаразказ. В условията на отказ от всяка инстанция с легитимационни, нормативни, еманципативни и властови функции, в същностна характеристика на постмодерната култура се превръща плурализмът във всички сфери на социокултурното битие. Срещу апологията на интерсубективното разбирателство на Хабермас Лиотар издига тезата, че не комуникативната рационалност на свободния консенсус, а креативният дисенс би следвало да формира базиса за по-нататъшно структуриране на тези сфери в постмодерната култура.
В "Краят на модерността" Ватимо също излага характеризираната от "края на историята" съвременна "постмодерна ситуация" на първо място като разкриващ се нов позитивен шанс. Експлицитният изходен проблем на книгата е възможността на прехода от "критико-негативно описание на постмодерната кондиция към осмислянето на тази кондиция като една възможност и позитивен шанс". Осъществяването на тази задача за Ватимо зависи на първо място от усвояването и радикализирането на традицията на модерната философска херменевтика. Това е програмната постановка, която стои в началото на "третия път" на Ватимо. Тя определя и радикалните философски различия на проекта за слабото мислене както по отношение на релативистичната диагноза на културата на Лиотар, така и спрямо еманципаторската култур-критика на Хабермас. Тук би отвело твърде далеч дори единствено да се скицират основни моменти от изработената в традицията на модерната херменевтична онтология позиция на Ватимо от "Краят на модерността". В книгата Ватимо профилира своята херменевтична позиция, конфронтирайки я с широк спектър от теоретични позиции на марксизма, феноменологията, критическата теория, прагматизма, екзистенциализма, психоанализа, философия на науката, философска антропология, социална философия, културна антропология.
Едно проведено от Ватимо в "Краят на модерността" разграничение обаче е от особена важност, за да бъде разбрана както връзката, свързваща различните теми на книгата, така и спецификата на очертания в нея херменевтичен среден път на Ватимо. Става дума за различието между kritische Uberwindung и Verwindung на модерността. Както повечето интерпретативни категории за разбиране на проблематиката на края на модерността, разисквани от Ватимо (като Grund, Ge-stell, Offenheit, Ereignis, Geschick, Andenken), така и kritische Uberwindung и Verwindung са понятия с произход в традицията на херменевтичната онтология, по-специално в късната Хайдегерова проблематика за "историята на битието" (Seinsgeschichte). (Значението на тези две понятия за дефинирането на философския постмодернизъм е темата на последната глава на книгата "Нихилизъм и постмодерно във философията".) Съгласно късната Хайдегерова интенция, модерната метафизика не може да бъде изоставена по пътя на критика и "критическо преодоляване" (kritische Uberwindung), сякаш тя е просто една грешка, поправима чрез средствата на критиката. Именно идеята за подобно "критическо надскачане" съставлява субстанция на модерността. Следвайки Ницше и Хайдегер, в "Краят на модерността" Ватимо дефинира модерното "като овладяно от идеята за историята на мисленето в смисъла на напредващо просвещение, което се разгръща върху базиса на едно все по-пълно усвояване и наново-усвояване на 'основания'". Едно "прекрачване" на модерността в смисъла на kritische Uberwindung не би означавало нищо друго, освен да се остане в нейния (просвещенски, идеалистки, позитивистки, марксистки) историцистки хоризонт. С оглед на проблематиката за напускането на модерното по пътя на неговото "критическо преодоляване" - и в контраст с взетите с концепциите на Хабермас и Лиотар решения - съгласно развитите от Ватимо в "Краят на модерността" идеи отношението между след-метафизичното мислене и модерната метафизика трябва да бъде мислено като отношение на Verwindung. Заложената в немското Verwindung многозначност, към която реферират за изясняване на своите позиции Хайдегер и Ватимо, може най-кратко да се предаде като състояние на "нескончаемо превъзмогване", на непрекъснато "наново-подемане - приемане - оздравяване - преобръщане" (Wiederaufnahme-Hinnahme-Genesung-Verdrehung) на/от модерността. Заемайки едно verwindende отношение в смисъла на "дълго сбогуване", на "непрестанно превъзмогване" на модерната метафизика, следметафизичното мислене наново-подема модерното, запазвайки в себе си неговите следи като следи от болестта, от която то, превъзмогвайки я, дълго оздравява.
Централната теза от "Краят на модерността" на Ватимо е, че мястото, заемано по-рано в модерната епоха от легитимационните механизми на големите метанаративи и философии на историята, не може да остане незаето след тяхното фиаско. В противен случай една след-метафизична култура би останала без каквито и да било смислови ориентири. Отхвърляйки всяка възможност за конструиране на нов метаразказ, позицията на Лиотар по правило изключва себе си от търсенето на отговор на този въпрос. За Хабермас на "опразнените места" трябва да се реагира посредством реабилитация на утопичния проект на модерната еманципация (на субекта). Да се "отиде отвъд" тези два диаметрални начина на "критическо преодоляване" и продължение на модерността, за Ватимо означава да се стъпи на един херменевтичен трети път; в след-метафизичното мислене Andenken като дълго Verwindung на модерността трябва да възприеме онази функция, която от новоевропейската философска традиция се отрежда на метафизичното обосноваване.

Ясен Андреев





Джани Ватимо. Краят на модерността. ИК Критика и Хуманизъм, София, 2004.