В сянката на Трибунала
На 2 март 1996 година сръбската полиция арестува в Нови Сад босненските хървати Дражен Ердемович (25) и Радослав Кременович (29). Чрез американското посолство в Белград двамата преди това търсят контакт с Хагския трибунал, за да му изповядат съучастието си в масово убийство на босненски мюсюлмани през лятото на 1995 година. На 6 март съдебните власти в Нови Сад завеждат предварително следствие срещу двамата поради основателно подозрение, че като войници от 10-а саботажна рота на армията на Република Сръбска, в съучастие с още седем войници от тази войскова единица, през юли 1995 година край село Пилице на 40 километра северно от Сребреница са застреляли около 1200 граждани от мюсюлманска народност, извършвайки военно престъпление според член 142, параграф 1 от Наказателния закон на Федеративна Република Югославия. На 7 март главният прокурор на Хагския трибунал Ричард Голдстоун иска от Белград екстрадирането на двамата арестувани, които не са югославски граждани. На 8 март прокуратурата в Нови Сад започва съдебно разследване срещу Ердемович и Кременович. На 12 март в Белград пристига на преговори за сътрудничество делегация на Трибунала начело със заместник-главния прокурор Греъм Бливит, на когото разрешават да разпита двамата арестувани в качеството им на свидетели. На 30 март югославски самолет откарва Ердемович и Кременович в Хага. На 22 май Кременович е отново на свобода и се връща в Белград. Трибуналът повече не се нуждае от него като свидетел, обяснява Голдстоун. На 29 май Трибуналът повдига обвинение срещу Дражен Ердемович въз основа на показанията му, дадени преди това в Югославия. На 11 юни югославското правосъдие предава на Трибунала разпитните протоколи и останалата документация по дознанието си. На 29 ноември Дражен Ердемович е осъден на 10 години затвор по обвинение във военно престъпление и престъпление против човечността. На 5 март 1998 година присъдата му е намалена на 5 години. От август 2000 година Дражен Ердемович е на свобода и живее с нова идентичност в една западна държава. От време на време се връща в Хага като "защитен свидетел" на прокуратурата, за да свидетелствува срещу лица, обвинени в геноцид над босненските мюсюлмани.
В медиите Дражен Ердемович присъствува като трагичния образ на млад човек, попаднал във въртопа на босненската война и заставен от босненските сърби (начело с Ратко Младич) да участвува в убийството на 1200 мюсюлмани - колосално военно претъпление, чието бреме ще трябва да носи до края на дните си. Тази трагична участ вдъхнови и някои писатели за дълбокомислени разсъждения на тема "престъпление и изкупление" - Словенка Дракулич например с нейното прочувствено есе "Един ден от живота на Дражен Ердемович" (2005 г.). Трибуналът несъмнено предлага богат асортимент от литературни сюжети. От един съд обаче очакваме и нещо повече. В случая "Ердемович" например - да изясни въз основа на свидетели, кръстосани разпити, веществени доказателства и оглед на местопрестъплението какво точно се е разиграло на 16 юли 1995 година край село Пилице. Присъдата срещу Дражен Ердемович обаче е произведена със скорост, обратно пропорционална на измеренията на това престъпление, и при това се базира единствено на самопризнанията на обвиняемия. Става дума за присъда по процедурата plead guilty, представляваща споразумение между прокурор и обвиняем, при която обвиняемият се признава за виновен по някои точки на обвинението, в замяна на което прокурорът му опрощава други. В такъв случай съдебното дирене фактически отпада и задачата на съдиите се ограничава до определянето на присъдата по изнесените обвинения. С оглед на тежестта на обвинението в случая "Ердемович" е повече от озадачаващо, че съдиите без сериозни възражения приемат самопризнанието му като единствена база за присъдата си.
Дражен Ердемович е роден в Тузла, град с мюсюлманско мнозинство, в семейство на майка хърватка и баща сърбин. На въпроса какъв е по националност, Ердемович днес отговаря, че е босненски хърватин. През 1990 година отбива военната си служба в Западна Славония в състава на военната полиция на Югославската Народна Армия. По това време в региона вече сноват разни паравоенни формации и агонията на Югославия бързо набира обороти. Когато през април 1992 година се завръща в Тузла, гражданската война вече се прехвърля в Босна и Ердемович отново получава повиквателна. Югоармията обаче повече не го интересува и Ердемович постъпва в местната Териториална отбрана, която скоро прераства в доминираната от мюсюлманите Армия на Босна и Херцеговина. В края на 1992 година обръща гръб и на тази армия, за да постъпи отново като военен полицай в ХВО, армията на босненските хървати. Според показанията си помагал на сърби да избягат през фронтовата линия в Република Сръбска, за което го арестували, били го, та през пролетта на 1993 година изоставя и тази армия и се прехвърля в Република Сръбска. През април 1993 година се установява със сръбската си жена в Белине, където го приели в някаква новосформирана военна единица със специално предназначение. По-късно от нея възниква 10-а саботажна рота под командването на Генералния щаб на босненско-сръбската армия.
Като обяснение за тази необичайна смяна на униформите си Ердемович привежда причини от практическо естество и липсата на друг избор. Не можел иначе, заставили го, жена и дете имал да храни. Ясно е във всеки случай, че при смяната на униформите си не се е ръководил от националистически подбуди. Национализмът впрочем озадачаващо отсъствува и в специалната бойна единица, в която го приемат с чин сержант. Въпросното саботажно отделение първоначално включва в състава си неколцина мюсюлмани и хървати, един словенец и само двама сърби. Сръбският национализъм, според Ердемович, дошъл едва когато тази единица прерастнала в 10-а саботажна рота под командването на лейтенант Милорад Пелемиш. Като командир на отделение Ердемович изпълнява някакви диверсантски задачи в тила на противника, за чието естество много не му се говори. Скоро обаче влиза в конфликт с ротния си Пелемиш, който не обича хърватите и все му търси цаката. Изпраща го например с отделението си на някаква уж безобидна диверсантска задача в тила на противника. Изпълнението на въпросната задача обаче застрашавало живота на цивилни граждани, а това Ердемович не можел да допусне. Върнал се с неизпълнена задача и за наказание го разжалвали. Когато малко по-късно му нареждат да участвува в избиването на 1200 цивилни граждани, Ердемович пак се противил, ала този път нямало как, заставили го. Какво да прави, жена и дете имал, на кого да ги остави.
Покъртителна история, съмнение няма, разказана и документирана в 13 на брой достъпни и засекретени варианта. Друг е въпросът колко е достоверна, това вероятно и Ердемович не знае. И той като всеки от нас си вярва на наратива, в който си е подредил по поносим начин живота. Нали не само пред съда иска да се оневини Ердемович, но и пред самия себе си. Не е лесно. Казва, че от угризения на съвестта решил да се предаде на Трибунала. От показанията му обаче узнаваме, че малко след това ужасяващо престъпление в някаква кръчма в Белине се стига до пиянска свада, при която един от съучастниците вади пистолет и го просрелва на четири места. Ердемович оцелява като по чудо след серия тежки операции във Военната болница в Белград, бои се за живота си и не се връща повече в Белине. Тогава трябва да го е налегнала съвестта, та се сеща за Трибунала, който, освен разтоварване на съвестта, предлага и статут на "защитен свидетел", сиреч нов живот с нова идентичност далеч от Белине, от Босна и от Югославия. Обстоятелствата около аферата в Белинската кръчма са доста интригуващи, защото цялата пиянска кавга изглежда непосредствено свързана с предхождащото я масово убийство край Пилице. Става дума освен това и за подялбата на някакви два милиона долара, които Пелемиш получил неизвестно от кого и защо. От Ердемович обаче чуваме само недомлъвки по въпроса, задоволяващи изцяло любопитството на съдиите. Приоритетни въпроси в съдебното разследване са: кога, къде и как е извършено престъплението, кой е участвувал в извършването му, кой го е организирал, какви са му били мотивите и интересите, какъв е точният брой на жертвите и каква е самоличността им. По всички тези въпроси съдиите се задоволяват с отговорите, съдържащи се в самопризнанието и показанията на един-единствен обвиняем. В показанията си обаче Ердемович многократно дава и една много ценна информация, съдържаща ключа за оптимално изясняване на всички обстоятелства около престъплението. Ердемович изрежда с име и фамилия всичките си съучастници. Това са Франц Кос, Марко Бошкич, Зоран Гороня, Станко Саванович, Брано Гойкович, Александар Цветкович и Властимир Голиян. Разкрива и командната линия: заповедта за разстрела идва от командира на 10-а диверсантска рота Милорад Пелемиш, а я приема сержант Бранко Гойкович, който командва екзекуцията и сам участвува в нея. Пелемиш, от своя страна, получава заповеди от полковник Петар Салапура, шеф на военното разузнаване към генералния щаб на босненско-сръбската армия. Още от март 1996 година прокуратурата на Трибунала разполага с всички тези имена. На 19 ноември 1996 година в хода на първото съдебно заседание по делото "Ердемович" съдиите открито изразят недоумението си от обстоятелството, че освен Ердемович няма други обвиняеми. Аз съм изумен - обръща се чистосърдечно председателят на съда Клод Жорда към прокурорите - как е възможно прокуратурата да се позовава единствено на самопризнанието на обвиняемия! А как стои въпросът с началниците му, къде са останалите учестници в разстрела? Няма ли поне още едно повдигнато обвинение, освен срещу Ердемович? - Нека съдиите погледнат на всичко това в перспектива, увещава ги прокурорът Марк Хармън. Естествено, че прокуратурата възнамерява да повдигне и други обвинения във връзка с това престъпление, в момента имало оживена дискусия по въпроса, но нека сега да не я изнасят публично пред съда - гласи обяснението на Марк Хармън. Дали и до днес, девет години по-късно, продължава изумлението на Клод Жорда?
С присъдата срещу Дражен Ердемович за съучастието му в убийството на 1200 босненски мюсюлмани тази цифра е, така да се каже, факт, който повече не се поставя под въпрос. Да ги нямаше само подробностите около този факт, изложени от Ердемович в показанията му на 5 юли 1996 година в процеса срещу Радован Караджич и Ратко Младич, на 19 и 20 ноември 1996 година в собствения му процес, на 22 май 2000 година в процеса срещу генерал Кръстич и на 25 август 2003 година в процеса срещу Слободан Милошевич! От тези показания можем да извлечем следните фактически обстоятелства около извършването на въпросното престъпление:
На 16 юни 1995 година между 10 и 15 часа 8 войници от 10-а саботажна рота на босненско-сръбската армия застрелват край село Пилице 1200 цивилни граждани от Сребреница. Говорим за извършители и жертви. По преценка на Ердемович във всеки автобус е имало от 50 до 60 жертви, съпровождани от двама военни полицаи, а броят на автобусите Ердемович мисли, че е бил между 15 и 20. Първият автобус пристига между 10 и 11 часа. В него жертвите са със завързани ръце и превръзка на очите. Една важна подробност гласи, че шофьорът и полицаите били изненадани и уплашени, защото им било казано, че жертвите били предназначени за размяна срещу сръбски пленници. Те всъщност били на път към мястото за размяна. За място на екзекуцията е избрана една ливада на около 100 метра от автобуса. Осемте извъшители застават в линия от автобуса до мястото на екзекуцията, сиреч на около 15 метра един от друг. След това свалят от автобуса група от 10 жертви. Първо ги карат да изпразнят джобовете си и да захвърлят личните си документи в ъгъла на някакъв гараж срещу автобуса. След това ги отвеждат до мястото за екзекуция, където ги обръщат с гръб към извършителите. Последните застават в редица на 20 метра от жертвите и ги застрелват с автомати "Калашников" на единична стрелба. След стрелбата проверяват дали всички са убити и доубиват с пистолет даващите признаци на живот. Тази работа я върши Станко Саванович. Като си свърши Станко работата, извършителите отново се построяват в линия до автобуса, а Брано Гойкович и Властимир Голиян свалят от него следващата група от 10 жертви. Във всичките си показания Ердемович изрично потвърждава, че тази процедура без никаква промяна се повтаря с всяка следваща група. Когато идва ред на последната група от първия автобус, на Брано Гойкович и Александар Цветкович им идва идеята да вкарат в употреба една картечница М-84. Тя обаче само забавя работата, вместо да я ускори, защото повечето от жертвите се оказват само ранени и се губи много време с доубиването им. Някои от извършителите освен това не могат да слушат виковете на ранените и молбите им да ги довършат, та се стига до дълга разправия. Накрая се отказват от картечницата, за да продължат по изпитания метод: калашников на единична стрелба. В показанията си Ердемович споменава и за някакъв дълъг разговор с някакъв старец, който го уверявал, че имал приятели сърби. Старецът му прелиствал тефтерчето си с телефонните номера на сръбските си приятели, Ердемович можел да им се обади, ако не му вярва. Ердемович иска да спаси живота на стареца и безуспешно увещава командира си Брано Гойкович да го пощади. Гойкович обаче не желае да има оцелели свидетели и го застрелва. Някъде около 13 часа, според други показания по-късно, пристига да помогне в екзекуцията група войници от Братунац. Някои се познават, здрависват се, предлагат си цигари. След това Ердемович и повечето от неговата група отказват повече да стрелят и сядат настрани, а групата от Братунац продължава делото до край. Само дето сега извършителите от Братунац си дават време да псуват, бият и унижават жертвите. Млатят ги с железни пръчки, карат ги да се молят по мюсюлмански на Аллаха, много грозна работа, разказва Ердемович. Един хукнал да бяга, погнали го, настигнали го, убили го. И така до 15 часа. И понеже Ердемович изрично твърди, че през цялото това време трупове не са премествани или откарвани другаде, към 15 часа тази ливада ще да е била осеяна с 1200 трупа. Трудно е дори да си го представи човек, ала така казва Ердемович.
С незначителни отклонения Ердемович във всичките си показания описва тази процедура. Най-важното обстоятелство в случая е, че жертвите са застрелвани в групи от по десет. Да речем, че по този начин пред дулата на извършителите в ритъм от 10 минути е заставала нова група от десет жертви - една крайно оптимистична преценка. Става дума за общо 120 групи от по 10 жертви. В такъв случай за разстрела на всички 1200 жертви ще са били необходими 20 часа! Никой съдия в един нормален наказателно-правен процес не би пропуснал да си направи тази проста сметка, след което делото бързо може да приключи. В Хага не е така. В няколко съдебни заседания съдиите без никакво възражение приемат за възможно 1200 души да бъдат застреляни в групи от по десет жертви за по-малко от 5 часа. Иначе казано, за 300 минути да бъдат застреляни 120 групи. Това означава на две и половина минути извършителите да свалят нова група от автобуса, всеки да си изпразни джобовете и да захвърли личните си документи (което при завързани ръце е проблем), след което да отведат групата на 100 метра до мястото за екзекуция, да я застрелят и накрая да доубият ранените. А цигарите, а караниците, а експериментирането с картечница? В нормалното наказателно съдопроизводство съдията впрочем сам ще отиде на местопрестъплението, за да му демонстрират как е възможно това.
При това Ердемович сам не знае колко жертви лично е застрелял. Веднъж отказва да спомене каквото и да е число, друг път казва десет, след това между сто и сто и двайсет, а веднъж казва седемдесет. Не знае също така със сигурност колко автобуса са дошли. Мисли, че трябва да са били между 15 и 20 автобуса. Със сигурност знае само, че броят на жертвите е бил между 1000 и 1200; и повтаря този брой във всичките си показания . А на въпроса откъде му е този брой, Ердемович отговаря, че толкова жертви са се побирали в 20 автобуса. Този загадъчен силогизъм е доказателството за броя на жертвите; друго доказателство няма. На 19 ноември 1996 година в качеството на свидетел дава показания главният следовател на прокуратурата Жан-Рьоне Рюе, който информира съда, че след първите показания на Ердемович в близост до местопрестъплението били ексхумирани 153 трупа. Намерени били и лични документи, от които проличавало, че става дума за жертви от Сребреница.
Благодарение на Ердемович обаче, казва Рюе, знаем, че са били докарани 20 автобуса с по 60 души във всеки от тях. Остава още да обясни липсата на повече от 1000 трупа. За целта Рюе най-напред показва сателитна фотография с дата 17 юли 1995 година, сиреч ден след екзекуцията. Точките на фотографията са трупове, а встрани се вижда нещо, което трябва да е масов гроб в процес на изкопаване, обяснява Рюе. След това показва втора сателитна снимка с дата 27 септември 1995 година, на която според обясненията му ясно се виждат следи от гъсеници и изкопни работи. Значи, обяснява Рюе, между края на август и началото на септември на това място е вършена ексхумация и са заличавани следите от престъплението. Така в процеса plead guilty срещу Дражен Ердемович се произвеждат доказателствата за участието му в убийството на 1200 мюсюлмански пленници от Сребреница, а който още се съмнява, сам си е крив.
Да речем, че на 16 юни 1995 година край Пилице Ердемович и съучастниците му между 10 и 15 часа са убили 153 мюсюлмански пленници от Сребреница - толкова, колкото са труповете, ексхумирани на местопрестъплението. В такъв случай веществените доказателства са налице, а броят на убитите се съчетава с времетраенето на екзекуцията. И при 153 жертви става дума за извънредно тежко престъпление, за което трябва да отговарят всички съучастници на Ердемович. Само дето този брой е твърде скромен за геноцид. Дали пък не е това причината Ердемович да си остане единственият обвиняем и никой да не търси съучастниците му? Цифрата 1200 убити край Пилице, за която свидетелствува Ердемович, е извънредно важна за сагата от 8000 избити мюсюлмански пленници след превземането на Сребреница, сиреч за геноцида над босненските мюсюлмании, залегнал в обвинението срещу Слободан Милошевич, Радован Караджич и Ратко Младич. Знае ли се какви ще ги разказва някой от съучастниците на Ердемович и дали ще потвърди тази цифра? Какво друго обяснение може да има фрапантният факт, че офисът на госпожа Карла Дел Понте не подвежда под отговорност лица с установена самоличност и заподозрени в тежко военно престъпление?
Колко ревниво офисът на Карла дел Понте пази от сътресения показанията на Ердемович проличава например от случая "Марко Бошкич". През август миналата година този босненски сърбин бе арестуван в Бостън за попълването на неверни данни в документите си за емиграция в САЩ. Процесът му още не е приключил, а предвиденото наказание е до десет години затвор. През 1998 година криминално проявеният в САЩ Бошкич се установява като бежанец в Германия с обяснението, че не желаел да воюва за Милошевич в Косово. През 1999 година подава документи за емиграция в САЩ, в които укрива, че през 1995 година е бил в армията на Република Сръбска. Марко Бошкич е един от осемте участници в масовото убийство край Пливице, споменати в показанията на Ердемович. Информирана за случая, прокуратурата на Трибунала още на 31 август категорично отказа да поиска екстрадирането на Бошкич за Хага. Както заяви на журналистите Антон Никифоров от офиса на Карла Дел Понте, прокуратурата на Трибунала няма да повдигне обвинение срещу Бошкич поради ограничения си мандат и ограничените си ресурси, които й позволяват да се занимава само с лица с ръководна функция.
Като защитен прокурорски свидетел в процеса срещу Слободан Милошевич, на 25 август 2003 година Дражен Ердемович за пореден път изнесе пред съда версията си за 1200 избити мюсюлмански пленници край Пилице. В кръстосания разпит на свидетеля, Милошевич по въпроса за броя го пита единствено как си обяснява обстоятелството, че за убийството на 1200 души е получил само пет години затвор. Председателствуващият съдия Ричард Мей, естествено, блокира този въпрос с аргумента, че на него свидетелят не може да отговори. А знае ли свидетелят - пита Милошевич - че никой друг освен него не е подведен под отговорност за това престъпление и че дори срещу никого разследване не се води? Не му ли се вижда странно на свидетеля, че само той е арестуван, и то от югославските власти, които... И на това място съдията Мей вече му изключва микрофона с изречението: "It's not for the witness to answer that." (Не е работа на свидетеля да отговаря на този въпрос.)
Франц Кос, Марко Бошкич, Зоран Гороня, Станко Саванович, Брано Гойкович, Александар Цветкович и Властимир Голиян могат да спят спокойно. Заедно с лейтенант Милорад Пелемиш и полковник Петар Салапура.

Хага, 7 август 2005 година

Жерминал Чивиков